65117 | 13 юли 2013 | 12:59

Мълвата че Луканов ще си даде оставката в този ден, вече се бе разнесла из цяла София и 19 ноември всъщност стана денят, в който комунистическ

Г-н Луджев, няма как протестите днес да не ви връщат 23 години назад, когато по улиците не само на София, но и в цялата страна, се провеждаха демонстрации и митинги. Кое от случващото се днес свързвате с онези години?
- Протестите днес са един много силен отзвук, връщане към оня първоначален импулс - много красив, енергичен и усмихнат от пролетта и лятото на 1990 Г. Лозунгът „Оставка“, който днес е най-популярен, е същият като тогавашния, който бе издигнат седмица преди оставката на премиера Андрей Луканов. Тя бе факт на 19 ноември 1990 Г. На този ден транспортът в столицата беше парализиран, хората вървяха усмихнати, поздравяваха се, пееха, носеха цветя и се събираха пред Народното събрание и президентството. Мълвата, че Луканов ще си даде оставката в този ден, вече се бе разнесла из цяла София и 19 ноември всъщност стана денят, в който комунистическата партия беше свалена от власт. Днешните усмихнати хора много ми напомнят на дните тогава.

- Младите хора днес искат да повторят онзи прословут митинг на Орлов мост от 7 юни 1990 г. Какво обаче е различного днес, защо е трудно да се получи?
Онзи митинг на 7 юни 1990 г. беше митинг на всички генерации - от най-младите до най-възрастните. Сега се вижда част от младото поколение, но нашето го няма. Имам чувството, че днешните протестиращи се отнасят несправедливо към предишните активни участници в гражданските и политическите промени в България. Те някак си дамгосаха в кюпа цяла една генерация - нашата. Всички, които направихме революцията, промените, ни обявиха за виновници, че сме лошите, влезли в съглашенство с комунистите.

- И сега едно от исканията е за ВНС. Тогава по времето на Великото народно събрание имаше няколко сюблимни моменти, които допълнително нажежиха обстановката. През годините се родиха много конспиративни съчинения за тях. Кои бяха те?
Така е, имаше няколко момента, които нажежиха до много червено обстановката - изборът на президент, гладната стачка на 39-имата, които се обявиха против подписването на конституцията, изборът на правителството на Димитър Попов, болезнените промени, които ставаха в обществото. Всички те бяха белязани с много и какви ли не приказки през годините - за задкулисни преговори и договорки и т. н.

- Заседанието за гласуването на програмното правителство на Димитър Попов в края на 1990 г., в което вие бяхте избран за вицепремиер, наричат инфарктно. Такова ли беше?
Когато се водеха финалните преговори на 21 декември, дори беше спрян часовникът в Народното събрание. Кардиналният въпрос беше дали СДС ще запази контрола си върху правителството, или ще приеме исканията на БСП, с които те се опитваха да ни разиграват. В последния момент например лансираха нови министерства... Кабинетът на Попов бе избран посреднощ.

- Как посочихте името на Димитър Попов за премиер, бяха ли обсъждани и други имена?
След падането на Луканов имаше няколко предложения за премиер - на Гиньо Ганев, на проф. Любен Беров, Тодор Вълчев. И тримата отказаха. Ходих в дома на социолога Живко Ошавков, след това разговарях с Димитър Попов в кабинета на Гиньо Ганев в сградата на Отечествения фронт (ОФ) на улица „Витошка“. Той ми даде дума, че ще се съгласи да поеме поста премиер. На последвалата ми среща с президента Желев му предложих г-н Попов и посочих, че вече имам съгласието му.

- Много критичен момент преди приемането на конституцията от ВНС беше напускането на част от синята парламентарна група и последвалата гладна стачка на 39-имата. До какво доведе това?
Оттук започна разцеплението на СДС. Така наречената група на 39-имата напуснаха около два месеца преди подписването на основния закон, обикаляха страната, организираха протести срещу конституцията, която бе наречена от тях комунистическа.

- А комунистически ли е основният ни закон? Това определение използват и днес някои политици.
Не, това е несериозно. Ние бяхме събрали десетки конституции на държави от цял свят, работеше много солиден екип от юристи и специалисти и бяха заложени основните демократични принципи. Друг е въпросът, че конституцията има и редица недостатъци. Най-важният е липса на солиден баланс на властите в България и на реален граждански контрол върху властта.

- Покрай приемането на конституцията са правени доста компромиси. Посочете някой, който е незаслужено забравен?
Вярно е, че компромисите не са един или два. Има един, без който групата на 39-имата в НС нямаше да се върне в парламента и де факто да участва в приемането на конституцията. Да, те не я подписаха, но всъщност влязоха в НС.

- Какво точно се случи точно преди 22 години (основният закон е подписан на 13 юли 1991 г.)?
Тогава бях в ролята на посредник между мнозинството в парламента и гладуващия лагер от депутати. Предложението ни бе министрите от кабинета „Попов“ да не се заклеват пред новата конституция. Тази позиция изработихме министрите на СДС със стратегическата цел да не се допусне разцепление на синия съюз. Като вицепремиер отидох на среща в една зала на ъгъла на „Оборище“ и „Левски“ и там се срещнах с групата на 39-имата. Предложих им варианта правителството да не подпише клетвен лист. Формално то така бламира конституцията, но пък щеше да даде възможност за приемането й. И групата на 39-имата влезе в НС. Ето така този компромис събра двете непримирими и враждуващи части на СДС в момента.

- Но след това съюзът окончателно се разпадна на СДС-движение и СДС-център. Как от синьото движение окончателно взеха надмощие?
Това се случи през август 1991 г. по време на заседание на Координационния съвет на СДС. Отидохме със сините министри Иван Костов и Иван Пушкаров с идеята, че СДС трябва да се запази. Костов държа реч, но Стефан Савов и Стоян Ганев казаха, че „са скъсали окончателно с т. нар. СДС-център“, и ще се явят сами. Дори бяха категорични, че ще вземат синята бюлетина и трите букви СДС.

- Как реагира тогава Костов?
Ядоса се, нарече ги партизани и напусна. В един момент Сашо Йорданов взе думата и каза: „Г-н Луджев, вие сте най-високопоставеният от СДС в изпълнителната власт, но когато СДС спечели изборите, редно е председателят на КС на СДС да стане министър-председател.“ Помня, че по време на това бурно заседание Филип Димитров на няколко пъти се разплака. След думите на Сашо Йорданов всички замълчаха. Председателят на СДС беше човекът, който подписваше листите. И всъщност Филип Димитров, който дотогава не беше взел страна, разбра за какво става дума и застана на страната на СДС-движение. Така СДС окончателно се раздели.

- Вие имате пръст в идването на царя в България през 1997 г. Как точно се стигна до тази идея, как беше взето решението?
Вярно е, че съм един от идейните вдъхновители, инициаторите на идеята царят да бъде привлечен в бъдещия политически живот. Тази моя идея беше донякъде инспирирана от една среща и разговор с американски сенатори в Залцбург. Тогава те казаха, че в тази тежка ситуация, в която България се намира след кризата от януари 1997 г., обществото и българската политическа система се нуждаят от стабилизиращ  фактор. Но той трябва да е сравнително обективен, национален и най-вече морален. Нещо, което и днес всички търсят.

- Кой посочи за такъв фактор бившия монарх?
Сенаторите казаха, че имат информация за Симеон II и те виждат в негово лице приличен, нравствен и почтен човек, който би могъл да изиграе ролята на обединяващ нацията фактор в този момент. Осбено ако бъде лансиран за президент по-нататък. Около половин година преди това царят вече беше триумфално посрещнат у нас, през май 1996 г.

- През 1997 г. вие създадохте Обединението за национално спасение (ОНС), което участва на изборите заедно с монархистите. Кой измисли името на коалицията?
Хората, които през 1997 г. създадохме ОНС, бяхме Ахмед Доган, Венцислав Димитров, Александър Каракачанов и моя милост. Предложеното от мен име на обединението бе прието. А другото предложение - за привличане на монархистите, направихме двамата с Венци. Имахме предвид, че участието им в коалицията ОНС и осигуряването на подкрепата на Симеон Втори ще неутрализират нападките от страна на ОДС, че едва ли не сме подставена формация на комунистите.

- Как взехте решение да отидете в Мадрид при царя? Споделете каква беше реакцията на Доган.
Ахмед Доган вече се бе срещал със Симеон преди това два пъти в Мадрид и имаше много добро мнение за него. И той беше може би най-силният радетел за привличането на царя. Преди изборите през април 1997 г. заминахме за Мадрид.

- Кои бяхте в групата, как бе организира тя?
Освен учредителите на ОНС, за които ви казах, при Симеон в Мадрид дойдоха още д-р Александър Табаков, председателят на Конституционния съюз Николай Бучков и монархистът Христо Куртев. Договарянето на самата среща направиха главно Доган и Венци Димитров.

- Как ви прие царят?
Симеон беше много любезен. Той пожела да има с мен частен разговор, който продължи около 30-40 минути. Говорихме главно за ситуацията в страната. Интересуваше се какво е моето мнение, какво може да се направи, какви трябва да са отношенията с ОДС. Царят обаче много не споделяше, беше резервиран, повече ме слушаше и разпитваше.

- Г-н Луджев, вие сте имали доста проблеми с властите още преди демократичните промени от ноември 1989 г., били сте арестуван. Кога и за какво се случи това?
За първи път ме арестуваха през февруари 1979 г. Дойдоха вкъщи и ме заведоха в Първо софийско градско управление. Обвинението беше за антидържавна и антисъветска дейност, както и за антиправителствена пропаганда - разпространявал съм дисидентска литература, освен това съм говорил и срещу окупацията на Чехословакия. Оттогава е първото ми дело за оперативна разработка в Държавна сигурност, наречено „Младежът“.

- Къде работехте тогава?
По това време бях аспирант в Института по история и предложението е било да не бъда допуснат до защита и да бъда отстранен. Второто ми дело е групово и е от пролетта на 1981 г., казва се „Твърдоглавци“. Основното обвинение е за създаване на група (беше от около 12 човека) за пропагандиране на идеите и дейността на полския синдикат „Солидарност“. Това са реални действия с много хора. Третото дело е „Философ“ и е от 1987-1988 г., то е за групата около Желю Желев, в която имаше безпартийни хора, приятели. Тази група е в основата на създаването на Клуба за гласност и преустройство.

- Какви последствия имаше това за вас?
Последствията за мен си бяха във вид на чисто репресивни мерки. Оставиха ме в Института по история към БАН, но ми забраниха да пътувам на Запад. И тази забрана стана повод да не отида в най-престижния университет - Харвард.

- Какви са спомените ви оттогава?
През 1984 г. бях приет за специализация в Харвард за десет месеца. Водещият офицер по разработката ме извика и ми каза, че няма да ме пуснат, ако не се съглася да им сътруднича. Искаха да коментирам уж някакви научни въпроси. Естествено, отказах да сътруднича под каквато и да е форма на ДС. Още помня какво ми каза тогава офицерът: „Всички казват, че си много перспективен учен, с голямо бъдеще. Защо си толкова идеологически гнил. И плюеш срещу вятъра.“

- Не сте ли съжалявали през годините за отказа си?
Как няма да съжалявам! (Смее се.) Но този случай има и продължение. Американците веднага бяха засекли, че не ме пускат. Харвард правеше голям ежегоден политически семинар в Залцбург и още същата година ме поканиха. Оттук пак не ме пуснаха. На следващата година - същото. Един ден академик Николай Тодоров, който стана после председател на ВНС, ме извика в неговия кабинет и ми каза, че е дошъл директорът на семинара в Залцбург и иска да говори с мен. Академикът ме посъветва да бъда много внимателен, за да не си утежнявам положението. Влезе един елегантен господин, професор в Харвард, и ме пита защо не идвам в Залцбург, след като ми поемат абсолютно всички разноски. И аз в прав текст му казах: „Държавна сигурност не ме пуска.“ Той се засмя и разговорът приключи.

- Сега се усмихвате, но тогава сигурно не ви е било до смях. Все пак Харвард е мечта за много образовани хора от целия свят.
Така е, но това е може би смешната страна на въпроса. Има и драматична, тъжната страна в живота ми, става дума, когато се разболя синът ми. Детето беше само на година, но получи проблем, свързан с имунната система. В България нямаше възможност за такова лечение и трябваше да заминем във Франция или в САЩ. Но не ме пускаха.

- Това коя година става?
Това е 1987 г. и ръководството на Центъра за история към БАН написа специално писмо до секретаря на ЦК на БСП Стоян Михайлов, в което се обясняваше, че съм бил репресиран заради моите критики срещу КПСС. Освен това се оказа, че позициите ми са били верни и настоява да бъде снета забраната ми за пътуване в чужбина. Ходих, молих се на различни инстанции. Но не стана. Детето почина през лятото на 1987 г., а разрешението от градския комитет на партията да замина в чужбина дойде септември месец. Платихме висока цена за инакомислието си, но след тази моя лична драма съвсем ми паднаха всякакви задръжки и вече нямаше връщане назад. Станах един от по-активните дейци на нашето дисидентско движение. 

(в. Преса, печатно издание, брой 188 (539) от 13 юли 2013)