20016 | 14 юли 2013 | 05:52
 |
|
Васил СОТИРОВ
|
Тъпо ми е, гладно ми е, всичко ми е криво. Ама като съм прав, кой ми е крив - нали точно поради тази причина ме съкратиха... Знам, че безработицата не е заек да избяга, аз обаче се придържам към максимата „Не оставяй днешната безработица за утре!“, та пак тръгвам към трудовата борса - дали пък няма да се намери работа за загубеняк като мене?!
Едва се тътря по познатия маршрут, като се утешавам, че който не работи, няма да пасе трева.
И ето: излизам на една улица... Абе, винаги минавам по нея, добре я знам аз, но този път усещам нещо необичайно и спирам учуден. Докъдето погледът ми стига, кьорав човек не виждам да рови в кофите с боклук.
Точно в този момент двамина се разминават.
- Как си? - пита единият.
- Добре съм - отвръща другият, - връщам се от смяна. А ти как си?
- И аз съм добре. Отивам на смяна.
- А булката как е?
- Екстра. Вчера взе премиални.
- Моята пък я повишиха...
И си пожелаха двамината приятен ден, а аз стоя и не мога да повярвам на ушите си. Толкоз рядко ще срещнеш двама души, от които поне единият работи, а тук - цели две семейства се оказаха! Абе, тия наистина ли са добре, и при това толкова?
Тоя, дето се връща от смяна, спира пред прясно измит москвич - там пък цяла една фамилия товари багаж: това куфари, това сакове, това кашони - сякаш са се готвели да емигрират, когато му дойде времето, пък то вече взело, че дошло...
- Как е, комшу? - пита връщащият се от смяна.
- Отиваме на курорт - отвръща безгрижно главата на семейството.
Гледам и се пуля - нямат вид на баровци, с москвич са все пак, а на курорт тръгнали. Ама и тия ли наистина са добре, па при това толкова?
Щипя се дали не сънувам. Боли ме - значи не сънувам. И се стряскам съвсем...
- Гошкооо - крещи една от прозореца на третия етаж, - фърлям ти педесе стинки, баби! Иди до гастронома да купиш един хляб и едно кисело мляко!
Монетата звънва на паважа. Изневиделица изскача русоляво хлапе, грабва я и пита:
- Бабо, а за рестото може ли да си взема бонбони?
- Вземи си, чедо! - насърчително маха с ръка бабата.
Ай стига, бе! Гошко наистина хуква към гастронома. Шашнат съм - как с петдесет стотинки ще купи хляб и кисело мляко, па ще му останат и за бонбони?! Забележете - не за един, а за няколко!
Ами че то и аз имам петдесет стотинки... Ооо, трябва да я видя тая работа! Какъв е тоя гастроном, бе?!
И бързо се устремявам след Гошко с риск дори да кажа бай-бай на байпаса си. Но след пет-шест крачки чувам някой да крещи:
- Стоп камера! Стоп камера! Кой го пусна тоя дрипльо в кадър?
И срещам обезумелия поглед на един режисьор, дето съм му виждал физиономията по телевизията.
Мамицата им - така да ме подведат, направо да ме пратят на кино! Ами те снимали филм за омразния тоталитаризъм, бе...
Акцент между линии:
Като съм прав, кой ми е крив?...
Мобилна верси
RSS
