36685 | 15 юли 2013 | 09:06

Апология за Глухарчета от Кеворк КЕВОРКЯН

Постепенно се очерта най-големият дефицит на Кризата: липса на посредници между Властта и Протестиращите - както и на сериозни нови политически лидери, които да изпълнят тази роля. Второто е още по-тревожно.

Непрекъснато се пръкват като хлебарки невалидни до комичност кандидати за лидери, всяка заран техният брой се увеличава с още един. И всички те са щастливи като идиоти, понеже смятат, че карнавалното им шествие из медиите ни изпълва с възторг - докато ние вече сме сигурни, че „политическото“ в истинския му вид сякаш не може да вирее в българските условия.

Не е коректно да ги оприличаваме на хлебарки - имал съм удоволствието вече да ви съобщя, че това е най-устойчивото същество, твърди се, че единствено то оцелява след ядрен взрив, а обезглавената хлебарка се движела още 15 дни и винаги безотказно откривала мястото на последната си храна, и пр. любезности. Нашите герои обаче, въпреки че изпълзяват неочаквано и нахално като хлебарки, е по-точно да ги наричаме Глухарчета. Не съм наясно каква е устойчивостта им, как се държат без глава, но и в техния полет има нещо мистериозно - например коя/каква сила ги движи, та винаги долитат и кацат тъкмо там, където не им е работа.

Ако бях американски хуморист, щях да кажа: „Коя ръка, ако не Божията, направлява техния летеж.“ Но не съм и затова няма да вдигна очи към небесата, а по-скоро към делничната кал, която газим всички ние - обикновено оттам идва Глухарчето.

Неговото послушание е пословично, неговата незабележителност е възхитителна - докато един ден някаква сила го извисява. Обичайно за кратко, обаче все пак това се случва. Е, като си представя някои от Глухарчетата, няма начин това да не е Господ - как иначе то ще довтаса и ще стане лидер на някоя многострадална партия, успяла да оцелее почти четвърт век въпреки номерата на Прехода.

Тук е време да запалим една свещичка за СДС примерно, чийто край за някои има внушителността на антична трагедия - въпреки че си е най-обикновен майтап, нищо повече. И лошото тепърва предстои. Следващите шефове

вероятно ще ги избират с вестникарски обяви

от ония, малките: „Сменям фризьорка на години за млада козметичка, не е задължително да има стаж.“

Тук вече Румен Петков, този проклет комуняга, сигурно се смее с пълно гърло, историята на българското „дясно“ е любимият му комедиен филм. Но и затова си има причина: факт е, че към по-късните години на тоталитаризма Глухарчетата нямаха особен шанс да се доберат до по-високите камбанарии на властта; ония диваци знаеха как да си подбират хората. Когато им трябваше министър на просветата, те опираха до личности като Александър Фол или Илчо Димитров, забележителни учени, при спомена за които днес незабавно трябва да се закрие самото министерство, толкова жалко изглежда то вече. От друга страна, защо примерно Лиляна Павлова се оказа добър избор - извън вашите обяснения има и още едно: понеже дядо й беше успешен управленец, министър, за когото Времето е запазило отлични впечатления. Е, ония „диваци“ успяваха да се справят с Глухарчетата, а пък вие сте ги зяпнали безпомощно - я поне си затворете устата, защото и вкусът им не е особено приятен. Глухарчето няма възможност ясно да осмисли какво всъщност се случва с него.

За него няма разлика дали е кацнало на върха на победоносно развято знаме, или на върха на някой надгробен кръст. То не е в състояние да прави подобни разлики, може би те да не са и от особено значение за него. Въпросът как се е добрало до едно или друго място не го терзае; за колко време - още по-малко.

А въпросът дали изобщо заслужава това би му се сторил съвсем безсмислен: „Аз съм тук, на върха на един надгробен кръст - това е важното, останалото е без значение.“ Ако изобщо го прави, Глухарчето със сигурност пали свещ единствено за здравето на Вятъра, който го е довял там, където не му е мястото. Няма значение откъде духа този Вятър - и накъде. Довял го е и сетне е отишъл да се занимава с други глухарчета. Както стана дума, противно на очакванията Глухарчето не се замисля колко време ще оцелее на върха на кръста.

Ако съдя по някои екземпляри, то смята, че ще е завинаги; че не се е надянало съвършено случайно там - о, не, точно обратното си мисли то: че само е проболо кръста, че той е негово притежание завинаги. Имал съм вълнуващи срещи с някои Глухарчета, тяхната обсебеност може да просълзи човек; те се виждат като победоносното копие, което ще възвиси - но този път окончателно и завинаги - многострадалната партия, която са оглавили. Направо луди хора, ако трябва да се изразим по-човешки. Дори един Йоло Денев изглежда по-трезв в сравнение с тях.

Разпадът на политическото се дължи и на факта, че напоследък то се практикува от доста Глухарчета. Имаше устойчивост примерно в СДС, когато битката се водеше извън терена на собствената му организация. От много години обаче тя е вътре в нея, така е и с повечето други партии; и се води от случайни хора - това са пуническите войни на Глухарчетата.

Гъзовойни

- не подскачайте, това определение е на последния шеф на СДС: така го нарекъл някакъв, той пък си го написал с гордост във Фейсбук. Ако това ще бъде надгробната епитафия на СДС, все пак тя ще има шанс да бъде споменавана и в бъдеще.

Във волния си полет Глухарчетата изобщо не се замислят за най-важното нещо в политиката: приемствеността. Те дори не се сещат за нея. Дори ония, които покорно са расли в сянката на своя лидер, правят всичко възможно светкавично да го забравят, а нерядко и да го оскърбят или унижат.

Приемствеността в българската политика почти винаги е подменена от подценяване на извършеното до този момент, включително и с демонизиране на бившия опекун - това най-често. Довчерашни мравки, днес новите „лидери“ се задоволяват най-често със сочни ругателства по адрес на предходниците си. Те винаги им изглеждат безволеви и направо виновни. Приемствеността у нас се схваща като слабост, като проява на малодушие, като някакъв вид дупедавство - макар че последното би трябвало вече да се асимилира по различен начин, след като шефът е „Гъз“.

Довчерашните лидери също не са стока: те пък никога не сочат своите избраници, хората, които протежират съзнателно, за да инвестират идеите си в бъдещето. Не - те по-скоро ги виждат като свои кочияши и правят всичко възможно да омаловажават усилията им. Западните лидери отглеждат наследниците си, а пък нашите се грижат за Вятъра, който довежда Глухарчетата. Хак им е сега.

А историята на въпросната гъзоорганизация (СДС) е изпълнена с непрекъснати войни между по-изявените й фигури, всички знаете това - всеки е бил срещу всеки. И сега нека се блещят в Гъза - и да са щастливи.

От БСП да не се хилят прекалено, защото приемствеността и при тях е съмнителна - тя по-скоро е заменена с апаратни войни, с които моментният лидер устоява позицията си; приемствеността е потънала в прахоляка на коварни битки. До средата на 90-те години поне беше ясно кои са от котилото на Луканов, кои - от това на Лилов, а останалите бяха масовката на Живков. Първите два лагера водеха продължителна война, а накрая връх взеха хората на Живков. То беше и неизбежно, понеже всички и досега излизат от неговия шинел - и така ще бъде още дълго, знаете защо.
Да се върнем към заглавието - е, на кого да разчитат сега Протестиращите? На никого не могат, това е ясно. Те са убедени, че ония, които се изживяват като лидери, трябва да се изметат. Те не са им нужни - затова ги товарят с всички възможни грехове, понякога и несправедливо; но пък с Глухарчетата разговорът е направо невъзможен, нереален. Това би било най-голямото поражение за Протестиращите: да разговарят с политически НЛО-та; дори да си говорят с Вятъра, би било по-приемливо за тях. Заради това ги виждам като СирациЗа - понеже засега със сигурност няма с кого да дискутират промяната.

За тях е еднакво отвратително

да бъдат обгрижвани от някоя дама, политическите митарства на която са дълги като избирателна бюлетина - но също така и от някое Глухарче, чиято кауза засега се изчерпва с проникновението, че е Гъз.

Затова накрая пак ще опрат до Бойко и Станишев/ Доган. С тях трябва да сключат новия обществен договор. Това са наличностите на политическия пазар, другото са фантазии тип „реален социализъм“.

И разбира се, трябва обезателно да се пазят от изкушенията, които им подхвърлят някои мътни фигури и техните модератори: едните се изживяват като олигарси, другите пък - като идеолози. Особено отвратителни са вторите, защото са собственици на значителна част от лъжите и заблудите на Прехода; дребни фантазьори - и едри плагиати, които не се умориха от четвърт век насам да продават на българския пазар чужди идеи и експерименти, всички ги знаят тия соросоиди - и все ги търпят заради провинциалните си комплекси.     Българският Преход ще завърши едва тогава, когато са налице някои задължителни условия. Първото от тях е да има стабилно разбиране за политическа приемственост - защото това е моралният фундамент на истинската политика.

Скоро няма да го дочакаме.

(в. Преса, печатно издание, брой 190 (541) от 15 юли 2013)