41563 | 16 юли 2013 | 07:26

Крехките кълнове на временно съгласие - за приемането ни в НАТО и ЕС, се оказаха недостатъчни за траен национален консенсус

Ние сме длъжни като политици да седнем и да си говорим, за да се постигне съгласие по основните национални приоритети.“ Когато гледах в петък вечерта интервюто на Бойко Борисов по тв „Европа“ и чух тези думи, не повярвах ни на очите си, ни на ушите си. Борисов - готов на компромис! Иска да преговаря с останалите партии в името на страната!

Да седне с тях като равен с равни? И докато осмислях дали това е възможно, лидерът на ГЕРБ поднесе нова порция „смирение“ - разбрал, че основният проблем през последните години е създалата се неистова омраза между политическите субекти. След това дойде разкаянието, че вина за това имал и самият ГЕРБ. И накрая в устата му се завъртя най-омразната му досега думичка - КОАЛИЦИЯ, с прозрението, че оттук нататък „след всеки избор нещата опират до коалиция. Затова през следващите години трябва да се смирим, да преглътнем гордостта и да вървим напред“. Нов Борисов ли е това? Възможно ли е смирението днес? Осмислени ли са дъното, до което сме стигнали, и размерът на кризата и има ли готовност да се търси общ изход?

Възможно ли е днешните политици заедно да поведат народ и държава? Възможно ли е национално съгласие? Знае ли Борисов какво означава коалиционно поведение, разчита ли знаците на коалиционната култура, преглътнал ли е гордостта? И ако това е така, продължава ли да стои условието - ГЕРБ ще се върне в парламента, ако Станишев му се извини заради „хулиганите“ от „Атака“? Ден по-късно всичко си дойде на мястото. „На мен никой не може да ми поставя условия, нито да ми диктува“, изстреля в неделя Борисов и отхвърли искането на БСП да призове недоволните да прекратят протестите. Смирението е забравено. Прозрението 

„да седнем да една маса и да се разберем“ 

вероятно е мимолетна мисъл, осенила Борисов пред камерите и отлетяла с излизането му от тв студиото. А сега да видим и другата страна от пъзела „национален консенсус“. Държавата върви на зле. Всички го признават. В здравеопазването е батак, армията едва крета, икономиката е замряла, расте неграмотно поколение, изправени сме пред демографска катастрофа. Готов ли е Станишев да седне на една маса с Борисов в името на спасението на страната? Нужни са решителни, болезнени реформи, за които са необходими обществено съгласие и доверие между основните политически играчи. „БСП е готова да преговаря с Борисов, но Станишев няма да се извини“, обясни Ангел Найденов вътрешнопартийното противоречие, което се превръща и в национален проблем. 

Може да не ни се вярва, но това е истината - Борисов и Станишев не искат и не могат да си говорят. Призна го вчера и президентът Плевнелиев: „Притеснен съм, такова противоречие никога не е било.“ Страната е поставена в плен на амбициите и личната неприязън на двама политици, които са били и премиери. Непримиримостта не отстъпва пред съгласието. Агресията върлува, крясъците заместват думите. Въпреки призивите на Европа за разум, въпреки гласовете на писатели, интелектуалци и политически наблюдатели за диалог. Никой не иска да подаде ръка. Станишев е готов да понесе дори санкции от Брюксел заради „Атака“, но отказва какъвто и да е съюз с ГЕРБ. Борисов - също. А историята показва, че във всички драматични моменти от развитието на света споразуменията между враждуващите сили - явни или тайни, са поставяли основата на някакво доверие, върху което е градено бъдещето.

Могат ли днес Борисов и Станишев да се издигнат до висотата на Желев и Лилов и да се разберат по няколко основни принципи за общественото развитие, както това стана през 1990-а? Могат ли да се подпишат под обща декларация за национално съгласие, както направиха Костов и Първанов през трагичната 1997-а? Могат ли да заявят, че „политическите сили поемат ангажимент за нормализиране на политическия живот в рамките на парламентаризма и демократичния процес, като положат усилие за утвърждаване на авторитета и ефективността на държавните институции“, както направиха тогава СДС и БСП и осигуриха мирния шанс на страната да върви напред?

Едва ли! С лидерите на ГЕРБ и БСП национално съгласие в страната няма как да се случи днес. И не защото двамата са натоварени с тежки идеологеми, каквито имаше в зората на демокрацията, не защото изповядват непримирими политически позиции, както беше през 1996 - 97-а, не защото са от различни поколения, каквито бяха например братята земеделци Неврокопски и Жан Виденов, а защото са водени от дълбоко личностно противопоставяне, което не им поз-волява да се изявят като държавници в критичен момент. Разминаването между Борисов и Станишев е личностно, битката им е битка на егото. За тях място на една улица не може да има. Те изстреляха един срещу друг такива отровни лични обиди, несравними с най-тежките политически противопоставяния от началото на прехода дори.

Във ВНС един до друг седяха комунисти и лагерници, Дертлиев спореше с Луканов, опозицията беше конструктивна, цяла система се разграждаше, но парламентът работеше. Симеон Втори се изправи на трибуната на конгрес на БСП, загърбил династична омраза и класова ненавист. Никой не е очаквал от тях „братолюбие“, за каквото зове днес патриарх Неофит, но помежду им имаше уважение като към политически опонент. Никой не влезе грубо в лична територия и не превърна партиите си в заложници на личните си страсти, както това става сега. Затова днешните протестиращи са прави да настояват за коренна промяна. С тези политически лидери обаче промяната едва ли може да стане. Не тях припознават хората като водачи на нацията. Няма как те да извършат промяната в обществото, след като

не могат да направят промяната в себе си.

За да се изпълнят исканията на улицата за цялостна трансформация на политическата система, за тотална чистка, този политически елит трябва да се оттегли - лидерите и техните политбюра. Знам, че това ще се приеме от тях като акт на враждебност, като еретическа мисъл, която трябва да бъде заклеймена, преди да е плъзнала да „развращава“ непросветените. Знам, че гордостта им ще се възпротиви. Че обидата ще замъгли разума. Но смея да мисля, че ако Станишев и Борисов бяха лишили партиите от присъствието си, ситуацията в страната днес щеше да има друго развитие. Хората вероятно нямаше да са на улицата. Правителството вероятно нямаше да прави една след друга кадрови грешки, които взривяват обществото, а ГЕРБ нямаше да прилича на стадо, насочвано само от гегата на овчаря си. И двамата можеха деликатно да направят крачка назад, с достойнството на политически лъвове, така че да не предизвикват трусове във формациите си, а да подпомогнат обновителните процеси в тях. Това не се случи. Няма и да стане. Думите и действията на омраза стават все по-отчетливи. А исканията на протеста - все по-радикални.

Проф. Драгомир Драганов прогнозира, че все по-уверено вървим към т.нар. „вертикално разцепление на нацията“ и че ние може би ще станем пример за това как „преходът от авторитаризъм“ невинаги ражда демокрация. Правителството все още има шанс да спаси нещо, ако заяви обозрим времеви хоризонт, през който да свърши само най-належащите 4-5 неща. И обяви дата на избори. Но от БСП категорично заявяват, че кабинетът има намерение да изкара цял мандат. Как си представят да зависят четири години от средния пръст на Сидеров, не знам. За съжаление и президентът не може да играе вече обединителна роля. След провала на последния консултативен съвет Плевнелиев като че ли не може да намери точните механизми, с които да упражнява властта си в условията на криза. Между него и парламента зейна такава непреодолима пропаст, каквато в годините на прехода никой не допусна. Точно тези институции, откъдето трябва да дойде инициативата за национално съгласие, са източник на политическо напрежение. Няма кой да формулира принципите на политическа отговорност, на обществен мир, както и да гарантира реализирането на евентуалните приети с консенсус решения. Защото никой на никого не вярва. И защото 23 години ни брулеше бурята на реваншизма, която отнасяше всичко в името на справедливата смяна на системата, след което започвахме все отначало. Омразата на върха влизаше надолу в кръвоносната система на обществото. Крехките кълнове на временно съгласие - за приемането ни в НАТО и ЕС, се оказаха недостатъчни за траен национален консенсус. Партийните елити, първо, не можаха да формулират следваща национална цел и второ, употребиха постигнатото в партийните си битки. Затова днес конфронтацията набира скорост и бурето ще гръмне, когато на някого не му издържат нервите. От всички страни все по-често чуваме воплите „Притеснен съм“ и все по-ясно съзнаваме, че всички сме в капан. На не- дорасли и безотговорни политици.

(в. Преса, печатно издание, брой 191 (542) от 16 юли 2013)