14152 | 18 юли 2013 | 08:48

Протестиращите да престанат да пият кафе, а да се заемат с изграждането на партия

Протестите продължават. Не е трудно да се установи, че острието на протестиращите е насочено преди всичко срещу парламента. Той е крепостта, която трябва да бъде превзета. Ще овладеят парламента и ще ликвидират омразния на всички ни олигархичен модел на управление в държавата. Хубаво намерение, но овладяването на парламента съвсем не е проста работа. Колкото и могъща да е, „улицата“ няма да може да влезе в парламента като „улица“. 

За целта тя трябва да се структурира като партия, т.е. относително голяма група граждани, регистрирани по Закона за политическите партии. Възможно е тя да бъде представена и от отделни личности, кандидатирани като независими народни представители. И това всъщност са двата способа за влизане в парламента на една демократична държава. Трети способ демокрацията не познава. Някои смятат, че пътят им към парламента минава през промени в изборното законодателство, поради което категорично искат или нов Изборен кодекс, или съществени изменения в действащия Изборен кодекс (ИК). Обосновано на пръв поглед искане. Само че онези законови промени, които биха могли да доведат до благоприятен за протестиращите граждани изборен резултат, са твърде малко.

Определена промяна може да се търси най-напред в така наречения изборен праг. По действащия ИК изборният праг е 4 процента от подадените в изборите действителни гласове. Колкото по-висок е броят на действителните гласове, толкова по-висок е изборният праг, и обратното. Така при 6 милиона действителни гласове изборният праг ще бъде 240 хиляди гласа. При 3 милиона ще бъде 120 хиляди гласа. Следователно

по-малките партии имат интерес

броят на участвалите в изборите граждани да е възможно най-нисък. Но тези партии много повече могат да очакват от едно занижаване на самия изборен праг. Така в последните избори   участваха 3 541 745 избиратели. Ако приемем, че толкова са и действителните гласове, тогава при изборен праг от 3 процента, или 106 253  гласа, в парламента щяха да влязат още две партии - Националният фронт за спасение на България, получил 131 160 гласа (3,7%) и Движение България за гражданите, получило 115 190 гласа (3,3%.).

С оглед на възникналата обстановка може да се очаква изборният праг да падне до 3 процента. Малко вероятно е обаче той да падне под 3 процента или да отпадне изобщо, каквито гласове се чуват. Изборен праг под 3 процента ще раздроби силно парламента и ще намали неговата работоспособност.
Заслужава да се отбележи, че до неотдавна у нас се настояваше за значително повишаване на изборния праг. През 2009 г. бе приета законова разпоредба, съгласно която изборният праг за коалициите стана 8 процента, но по-късно тя бе отменена от Конституционния съд.

В европейските държави проблемът „изборен праг“ намира различни решения, но доминира тенденцията към по-висок праг. Така, ако в Испания той е 3 процента, а в Италия - 4 процента, в Германия, Полша, Унгария и в редица други страни той е вече 5 процента. 

По-малките партии могат да търсят шанса си да бъдат представени в парламента и в едни по-облекчени условия за участие в изборите. Възможно е например да се намали сумата на депозита, който партиите следва да внесат, за да участват в изборите. Сега той е 10 000 лв. Възможно е да се намали и броят на лицата, които с подписа си подкрепят регистрацията на дадена партия за участие в изборите. Сега този брой е 7000 души. Но увлеченията в тази насока не биха били оправдани. Ако една партия не може в течение на два месеца да събере 7000 подписа, как може да се очаква тя да събере в изборния ден онзи минимум от гласове, с който ще преодолее достатъчно високия изборен праг (или поне прага от 1 процент)? Неприемливо е голямата и твърде

скъпа държавна машина да се върти

за да изхвърли накрая един нищо неозначаващ минимум.  

Предлага се да бъдат облекчени условията за издигането на независимите кандидати. Това също е възможно. Но колкото и облекчени да са тези условия, вероятността независимият кандидат да бъда избран е твърде малка.  Досега не е имало случай независим кандидат за народен представител да е бил избран. Причината е само една - независимият кандидат няма нито подкрепата на някоя от големите партии, нито достатъчно финансови средства, за да посрещне огромните нужди, свързани с една избирателна кампания. По общо правило бедните нямат място в парламента.

Определени среди настоятелно препоръчват да преминем от пропорционална към мажоритарна избирателна система. Доводът е добре познат: именно тази система ще  осигури избирането не на партии, а на личности. Но истината е, че и при мажоритарната система се избират в крайна сметка не личности, а партии. Ако мажоритарните избори осигуряваха избора именно на личности, трябваше поне един независими кандидат да е бил избран, доколкото изборът му е именно мажоритарен, но това, както вече отбелязах, досега не е ставало. Освен това мажоритарните избори могат до доведат до крайно неприемливо изкривяване на народното представителство в парламента. Напълно възможно е една-две партии да получат всички места в парламента, а останалата част от избирателите да нямат нито един свой представител в него. Неприятен пример в това отношение ни предложиха изборите за 41-во народно събрание. Тогава 31 народни представители бяха избирани мажоритарно. И резултатът беше леко стряскащ: от 31 мандата ГЕРБ получи 26, а ДПС - 5. Всички останали партии, включително и БСП, не получиха нито един мандат. Какво щеше да стане, ако изборът и на 240-те  народни представители бе извършен мажоритарно? В парламента щяха да бъдат представени само ГЕРБ и ДПС -  ситуация, която не изисква коментар.

Предлага се определена

промяна в пропорционалната избирателна система,

като се допусне така нареченото преференциално гласуване, т.е. гласуване, при което избирателят да може да пренареди   кандидатите в партийните листи. Това, разбира се, е възможно, но то ще доведе до промени в отношенията вътре в дадената партия, без да промени съотношението на силите между отделните партии. При това стои въпросът на какво основание със закон ще се намесваме във вътрешните работи на една партия. Ако партията е решила кандидатите й да се подредят по точно определен начин, защо трябва да е възможно една външна сила да й разпореди това да стане по друг начин.

В Изборния кодекс са възможни и редица други, оправдани от определена гледна точка  промени, но те не биха могли да повлияят върху крайния резултат на едни предстоящи избори. Той не би могъл да е съществено различен от изборния резултат, който имахме при последните парламентарни избори. В парламентарните избори един от най-съществените въпроси е въпросът за  честността на тяхното провеждане. За съжаление в Изборния кодекс не може да има  разпоредба, която да гарантира честността на изборите. Честността на изборите може да се гарантира единствено от честността на самите граждани Няма „честен“ закон, който нечестните граждани да не могат да заобиколят или направо да нарушат.

За да се промени конфигурацията в парламента, е необходимо участието на нови партии, които да имат опора не толкова в Изборния кодекс, колкото в собствената си електорална мощ. Тези партии трябва да изградят в цялата страна силно развита система от организационни звена, които да поемат свързаната с изборите пропагандна работа. Необходима е следователно упорита, понякога продължаваща с години работа по изграждане на партийните   структури. Партиите трябва освен това да притежават значителни финансови средства, за да поддържат собствения си партиен апарат, който, колкото е по-голям, толкова повече финансови средства ще ангажира. Пари,

много пари са необходими

и за да си осигурят сериозна медийна подкрепа. Изборите днес са битка преди всичко между телевизии, вестници, радиостанции, интернет системи.  Колко партии у нас биха могли да си осигурят тези безусловно необходими предпоставки за един изборен успех? От 400 партии, които имаме, само десетина се приближиха до вероятността да бъдат представени в парламента и от тях само четири успяха да реализират тази вероятност.

Изводът се налага сам по себе си: протестиращите трябва да престанат да пият кафе пред Народното събрание, а да се заемат с изграждането на собствена партия, за да могат чрез нея да влязат в парламента и да започнат  изпълнението на своята програма. Само с едни протести те могат да свалят правителството, но никога няма да влязат в парламента. Във всички случаи не пътят към кафенето е пътят към храма. 

в. Преса, печатно издание, брой 193 (5434 от 18 юли 2013)