15788 | 20 юли 2013 | 12:42

Общо бъдеще се гради със съвместно свършена работа, казва д-р Ваня Стоянова от Института по история при БАН.

С какво можем да се гордеем 110 години след Илинденско-Преображенското въстание? И какво ни завеща този изблик на стремеж към освобождение и обединение с майка България на българите в определени региони?

В.С.: Това, което ни завещаха нашите предци е тяхното себеотрицанието, чувството, че трябва да се жертваш, че свободата не е подарък, а трябва да се извоюва. ВМОРО, която организира въстанието, прави много, за да събуди, поддържа и издигне самосъзнанието на българите в неосвободените части от Османската империя. И именно в хода на подготовката и по време на самото въстание те се изявяват като самостойни хора, взели съдбата си в свои ръце. Друго, а то е много важно, това е чувството за себеуважение. Тук бих цитирала покойния проф. Николай Генчев по повод на оценката за Априлското въстание. А илинденци и преображенци са се вдъхновявали и от вътрешната организация на Левски, и от подвига на априлци. А именно, че великият подвиг на отчаянието е също исторически момент. И то от рода на тези, които изписват може би не най-разумните, но най-красивите страници в човешката история. Споменът и за поражението е позитивен.

Смятате ли, че младите поколения през последните десетилетия са достатъчно запознати и достатъчно импулсирани да помнят и да се гордеят с това, което са направили предците ни?

В.С.: Не мога да правя обобщения, но ще дам един пример. Бях в журито за национален средношколски конкурс за разработки на тема 110 г. от разорението на тракийските българи и 100 г. от Балканските войни. Получихме 106 разработки от цялата страна. Конкурсът беше организиран от Тракийския научен институт и Съюза на тракийските дружества. Прекрасни работи. Реферати, записани спомени, публикувани за първи път, есета... Т.е. сред тези деца от цяла България очевидно има такива, които знаят, помнят и се гордеят. Същото бих казала и за преподавателите им, защото те нямаше да направят това, без да бъдат насърчавани от преподавателите си. Проблемът е, че времето в което живеем, е доста динамично и разнолико. И то отклонява вниманието не само на младото поколение, но и на възрастните от спомена за миналото. Ние по-често сме ангажирани със злободневието, с физическото си оцеляване. И, колкото и да е банално, юбилеите са тези острови в паметта, които ние навестяваме, когато се случват.

Героизмът на нашите предци ни завеща гордост, но и проблеми – благодарение на намесата на великите сили. Единият от тях е македонският въпрос. Независима Македония упорито гради един образ на мечтано бъдеще чрез несъстояло се минало. Не можем да им отречем правото да се самоопределят като македонци, но не можем и да им позволим да крадат история. Как и кога ще започнем да си говорим като нормални хора със съседите?

В.С.: С взаимна добра воля. И българската страна извървя дълъг път. Със сигурност през втората половина на ХХ век българският национализъм съвсем не е агресивен. Може би в резултат на загубените войни, може би в резултат на много горчивата равносметка. Но в течение на десетилетията приехме реалностите. Имахме и залитания – да спомена само през 1946 г. културната автономия, която беше дадена на практика на Пиринския край с насаждане, с опит за признаване на друга идентичност, плод на зле разбран компромис от страна на тогавашните български власти. Не зная кога ще приключи този етап на взаимно неразбиране и нечуване. Десетилетия в Македония беше възпитавано национално самосъзнание, израснаха поколения. Тези поколения не могат да се откажат лесно от това, което е тяхна същност. От българската страна се изисква - което ние правим - да проявим търпение, разбиране, но и твърдост и усещане за границите на компромиса. Можем да търсим полета на сближаване, които очертават общото ни бъдеще в социално-икономическата сфера. Това енигматично общо европейско бъдеще, което едва ли ще се случи веднага. Може би ще се получи като в притчата за Мойсей – когато си отиде и последният, помнещ старото време, ще дойде новото начало.

Да се надяваме, че под влиянието на ЕС София и Скопие ще намери общ език и най-накрая поне ще си построим ж.п. линия...

В.С.: ...Общо бъдеще се гради с общо свършена работа. Трябва да търсим неща, които можем да свършим заедно.

По друг начин стои въпросът с наследството на Преображенското въстание и отношенията ни с Турция. Десетки хиляди българи бяха прокудени, дали сме значителни жертви. Техните наследници нямат право да си възстановят правата върху имотите. Симеон Радев успява да подпише едни перфектни документи за уреждане на тези проблеми, които близо век след това си стоят...

В.С.: ...ще ви коригирам. Да, въстанието е основният проблем с бежанците. Действително огромната част от тракийските българи и потомците им са потомци на бежанци, населявали някога Източна и Западна Тракия. Бежанци, дошли в България, прокудени от военни действия, потушаване на въстанието... Те са бежанци по своята същност. Първата и особено Втората балканска войни довеждат до почти пълното обезбългаряване на Източна Тракия. Първата световна война води до почти същото в Западна Тракия. Проблемът с тракийските бежанци се формира с десетилетия.

Що се отнася до подписаните от Симеон Радев документи, за съжаление, те не са толкова перфектни от юридическа гледна точка и позволява различни тълкувания. И една от пречките за българо-турските преговори, водени десетилетия, е точно тази вратичка. Там има различни категории бежанци, те дори не се водят като бежанци. Като формулировка те са "изселили се". Реално са бежанци. Проблемът е част от дневния ред на българската дипломация близо век. И не е намерил своето разрешение по ред причини. Бих споменала приемствената и професионално действаща турска дипломация, която никога не губи представа за интересите на поданиците си...

...правилото в дипломацията е проблемите да се решават по хронологията на появяването им. Докато в този случай се получава отстъпване от страна на България за решаване на социални проблеми на изселниците от България, а Анкара не отива на такава стъпка. Турската страна решава проблемите си на парче за нас. И София се съгласява.

В.С.: Да, а не бива да е така. Проблемът е междудържавен. И само с ресурса на държавата той може да бъде решен. Все още тепърва предстои да се работи по него. Наследниците на тракийските бежанци не са спокойни и не са се примирили с положението. И само българската държава може да го реши.

Предприсъединителните процедури на Турция дават възможност да бъде потърсен нюанс и в отношенията с Турция. Не бива да се отказваме от тази трибуна. Български евродепутати поставиха въпроса и беше приета една резолюция през 2008 г. резолюция, която препоръчва на Турция да реши висящите проблеми със своите съседи, вкл. и този на тракийските бежанци. Документът няма задължителен характер, но това е трибуна, от която се чува нашият глас. И не бива да пропускаме всяка възможност да поставяме подобни въпроси на места, където те ще придобият известност. А можем и да спечелим съюзници за даване на тласък на преговорите. След сто години не съм оптимист, но не бива да се отказваме.

А има ли държавна воля за това? Как световната еврейска общност смогна да отвори трезорите на швейцарските банки, смятано за невъзможно, и наследниците на хората с т нар. спящи сметки бяха обезвъзмездени, а българската държава не се придвижва напред?

В.С.: Като историк съм чела документи в архива на МВнР по въпроса. Не говоря за последните няколко години, защото през тях няма обществена информираност какво и дали се прави по въпроса. Трябва да ви кажа, че четейки преписките, се удивих от приемствеността в позициите, демонстрирана от нашите експерти...

 ...експертите – да, но политическите решения?

В.С.: ...Това е проблемът – крачка напред – две назад. Има експертни познания, но няма приемственост в прилагането им. Остава да станем нормална държава и да си браним националните интереси. Нямаме друг щит освен нашите собствени институции и като граждани трябва да изискваме от тях.

Казахте, че голяма част от направеното от експертите не става обществено достояние. Според американски журналист от Чикаго Хералд трибюн Уилям Къртис още през 1903 г. султанът е оценил силата на PR-а и медийния комфорт и е "субсидирал с 500 000 долара – огромна за времето си сума – вестници в Европа. Същото прави – след геноцида срещу арменците – но вече с 1 млн. долара. Не е ли време държавата у нас да трябва да открие силата на медиите и да я впрегне в решаването на този въпрос?

В.С.: През XXI в. се връщаме към въпрос, който е актуален още по време на балканските войни. Толкова сме уверени в правотата на каузата си, че не смятаме за небходимо да убедим и света в нея. А се оказва, че това е голяма грешка. След това ангажираме, да речем, силите на държавата за защита на българската кауза в Македония, забравяме Тракия. Едва когато в края на Първата световна война установяваме, че Македония е вече кауза пердута – поне на този етап – се сещаме, че България държи Западна Тракия и че може да я изгуби. И че има бежанци от Източна Тракия, които трябва да защитим, вкл. и медийно. Тогава го правим, но безвъзвратно късно. Дали защото сме наивни, или невежи. Освен това се люшкаме между ценности. В същото време губим чувството за баланс.

По отношение на Македония като че ли доста време след идването на т. нар. демокрация продължавахме да се водим от повелите на Коминтерна и не поставяхме ясно междудържавните проблеми.

В.С.: Историческата наука отдавна се е разграничила от коминтерновските решения. Българската политика още в началото на 80-те години беше приела реалностите и беше поставила въпроса на плоскостта приемаме реалностите в Македония, но не искаме да се променя историята ни. След 1989 г. се получи едно необяснимо обвързване на национализма с комунизма... За Югославия може би беше вярно, но не и за България...

Това е и парадокс – в последният четвърт век политиците в Скопие застъпват теза, заложена им като матрица от Белград...

В.С.: ...а ние отдавна сме се отказали от великобългарския шовинизъм, това което ни се вменяваше в грях. Проблемът е, че в България винаги е съществувал комплексът какво ще кажат другите за нас. България е малка страна и голяма част от проблемите ни зависят не толкова от вътрешния, колкото от външния фактор. Търсим здравословният баланс – да защитаваме своите интереси, но без да сме критикувани – справедливо или не – за това, че проявяваме агресивност. Активната позиция винаги е печеливша, но с овладяна емоция и премерен интерес. Уважение към реалностите, реакция, но не истерична, на евентуални провокации и спокойно отстояване на истината, която е в наша полза. Ние нямаме проблем днес отново да бъдат прочетени документите в архивите – ние сме ги отворили широко.