28893 | 18 май 2012 | 18:52

Потомци на наши бежанци от Бесарабия възраждат идентичност в Централна Азия

Василиса Мужинска дълго стиска пожълтялата от времето семейна снимка и напиращите сълзи размътват очите й. Връща се назад, много назад. „Тате ми Спиридон, като кажеше Бесарабията, чудо беше - чудо. Го поглядаше небото и го чакаше се отвори. Все едно България. Мама я тук найде, и тя от Бесарабията. Ровеха в земята и в земята живяха. Измрехме уже старите. Яз ортувам на болгарски, унуките 15 ли са, 16 ли, праунуките, и те боле десет, ама го не знаят убаво.
Сейчас ке го учат.“

86-годишната Василиса е най-възрастна сред останалите българи от малцинството ни, което живее в Казахстан, Централна Азия. Много от тях са събрани в Павлодар, град в източната част на страната, прекосяван от Иртиш - река, голяма като Дунав.

Над 10 000 души, наричащи себе си българи, живеят в степите на централноазиатската държава. Дедите им са преселници от Бесарабия, дошли в Азия в началото на ХХ в. да се сдобият със земеделска земя. Дедите на дедите пък били бежанци, напуснали родината с руските войски след неуспешните за Русия войни с Османската империя преди 1878 г.

„Никой няма да ти каже откъде от България е. Никой и не знае. Всички твърдят, че са от Бесарабия“, казва Владимир Мужински. Имащ осанка на здрав планинец, Владимир, който е племенник на Василиса, е едър земевладелец и скотовъд, роден в българските села около Павлодар.

Как попадат в Казахстан

През 1906 г. царският премиер Столипин с реформа разчиства останките от крепостната система в Русия и дава възможност на селяните да придобиват своя земя. Това отваря пътя на бесарабските българи към Казахстан. Където и досега степ има безкрайна, но мераклии да я работят малко.

Мнозина от казахстанските българи отдавна са смесили кръв с потомците на милиони депортирани от Сталин* като врагове на народа, етнически немци, поляци, балтийци и руснаци, пратени да обръщат целината. Езикът, който нашите говорят, е странна мешавица от всички диалекти в България. Гӝворите се слели още в Бесарабия, а руските наречия са изместили българските. Но пълните членове се спазват, а и българите вардят езика от падежи. За съжаление младите говорят само на руски.

Когато казват ракия, имат предвид водка. Традицията да се вари ракия е загубена (но пък думата се пази). Поради суровия климат в Казахстан - зимата е 6-7 месеца - просто няма плодове, годни за джибри…

„Най-първо приехали (пристигнали) от Одеса в Омск на скотски вагони. После стигнаха до Павлодар с лодки по реката Иртиш“, разказва Василиса.

Българите основават селата Разумовка и Андриановка. До края на 80-те години те запазват компактното си българско население и са известни като „Мала София“. Сега разговорно ги наричат „Агрономията“… Хората се разбягват по градовете след разпада на СССР.

„Государството (държавата) им даде плугове, коне, волове. После властта като взе да разкулачва, всичко убраха. Стана съветска власт. Като се начена колхозът, които убаво работиха, им дадоха путьовки и ги пратиха в Българията. Хазяинът (стопанинът, т.е. мъжът Ӝ - б. а.) оди, яз не съм. Каза тогда, че никой не ги заключва дверите в Българията. Сейчас как е? Наверно тоже като тука… Вино, казва хазяинът, все с вино ги поили. Жените, кай, слаби, а мужете такива справни (спретнати), убави… Не я видох яз Българията, семдесет и първата отидох в Бесарабията, ама не го найдох на татко дома. Нема го уже“, претаква миналото бабата.

„Се родих 27-ата година. На училище малко одих, че се начена войната и даскала го вземаха солдат. Ама тогда, голи и боси, как ще одим на училище. Мама умря сорок и третата (43) година, останах сирак. И тръгнах да работя. До сорок и шестата (46) деня и нощя работехме. За войната орахме и с дойните крави. Яз въря пред комбайна с фенер да светя, че комбайно свет нема. И жънем, да пращаме хляб на войната. После минават, обръщат целината, а ние отзад на ръка - жито, просо, овес, ечемик, ръж.“ Има два медала за „труженик на тила“, връчени Ӝ от съветската власт през 1951 г., медал за майка героиня, че родила седем деца. Три от тях умират - две още бебета, а третият й си се върнал от армията болен и починал.

Когато България се съюзява с Германия преди Втората световна война, Москва изкарва гнева си върху няколко хиляди българи, останали в Бесарабия, ако и те да нямат общо с официалната политика на София. Нарочени за предатели, им се забранява да служат в армията, което би трябвало да е голяма чест. Хиляди са депортирани в Казахстан и хвърлени в мините край Караганда. Мнозина измират. Останалите се маргинализират и претопяват. „Всичките ми деца знаят български.

С дъщеря ми все по български гълча И унуките знаят, разбират, ама мало. Гълча, гълча... Как ще забравя своя език, нали ми е роден.“

Със задачата да възражда езика и националните чувства на българите в Павлодар се е заела учителката Стефка Костова. Тя е преподавател по български от Велико Търново, там, където се говори най-чист език. Колева е от три години в Казахстан, а преди това е работила с етнически българи в Молдова. Сред най-малките й ученици е правнучката на баба Василиса - Карина. „Трудно се живее в Казахстан, но търпението ми е заради децата. Готвя ги с тестове за езиков изпит. Вземат ли го, имат шанс да учат в български университети. Така могат да получат образование и да се реинтегрират в България.

Възрастните могат да вземат гражданство въз основа на произхода си. Макар процедурата да е тромава“, обяснява Стефка. За българчетата тя е „гаспажа Костова“, които произнасят „о“ като „а“ по навик от руския. Класната Ӝ стая е в павлодарския Дом на дружбата. Там възможност да учат езиците и културите си имат почти всички малцинства, живеещи в региона. Училището започва като неделно през 2002 г., но от 2006 г. има редовни часове по български всеки ден. То е част от Българския национален културен център „Славяне“.

Деца идват от цялата област, а тези, които са на хиляди километри в Алмати (Казахстан има размерите на Европа), получават уроците по скайп. Повечето искат да продължат образованието си в България, други учат езика просто защото са българи. Най-много са от Караганда. Там живеят около 3000 българи, но нямат културен център. Като идват, остават при роднини с месеци, за да се подготвят за тестовете. За тях обетованата земя е старата родина - България. И искат добре да научат езика.

„Знаех само, че имам български произход, и това бе всичко. В центъра дойдох, когато почина баща ми. Помня, че говореше с баба само на български. Аз и сестра ми тогава не научихме. След смъртта му нещо в мен се пробуди и потърсих другите с моята идентичност“, разказва Оксана Драганова, шеф на „Славяне“. Оксана носи руско име, омъжена е за етнически поляк, но е твърдо убедена, че е българка.

32-годишната жена се бори за всичко българско. Понеже в Казахстан живеят над 130 етнически групи конкуренцията между тях за място под слънцето е жестока.

Оксана търчи да шие костюми, зорко следи всяка стъпка на децата от група „Лазарки“, когато играят хоро, опитва се да лансира българската трупа на всеки обществен празник. „За да ни забелязват и да трупаме самочувствие. Така се гради идентичност“, убедена е Оксана.

„Трудно дават виза на учителите от България, защото не сме част от образователната система на Казахстан. Нека в София ни помогнат, те могат. И който иска и може, нека ни прати книги. Учебници имаме, книги на български ни трябват“, надява се Оксана. Тя се готви да дойде за първи път в България през лятото. Убедена е, че нейните деца от „Лазарки“ ще спечелят етнофестивал във Варна. Няма търпение.