24470 | 3 май 2012 | 15:50

от Кеворк КЕВОРКЯН

Чилова навремето изтърси една голяма глупост - на 33 години тя стана за пет месеца царски министър на културата, но сякаш беше на 13, ако се съди по познанията й. Тия дни я чух по телевизията - останала си е същата, но вече има куража да дава напътствия, миналото изобщо не я притеснява. Изглежда смята, че е получила амнистия, макар че 7 години след прочутия й гаф съвсем не е сигурно дали е научила кой е все пак Панчо Владигеров.

Сега широко засмяна казва, че младостта не е порок, но може би има предвид, че глупостта не е порок. При младите министри имало голяма доза наивитет, който обаче бил положителен, понеже те вярвали, че добрите неща в политиката и неотложните реформи се правят много по-бързо и много по-лесно. Ако имало недостатък при младите, това било „неполитическият опит“ - така се изразява все още Чилова - политиката давала страшно много и същевременно тези неща не се пишели в учебниците. 
Бля-бля. Отново се убедих, че това са опасни хора, вече дават и съвети, макар че реформата при въпросната дама беше опитът й да се разпореди Панчо Владигеров да бъде смятан за художник, а не за композитор.

Ще видим след още 10 години какви ще ги дрънка Чилова. Засега пак добре, че не се представя като някаква гаубица. Новата здравна министърка обаче направо си каза, че е „тежката артилерия“ - гледах внимателно няколко пъти изявлението й и съм сигурен, че тази жена го вярва. До степен, че изобщо не се инте- ресува дали останалите й вярват. Това е ужасна реплика - дори да беше сметнала, че Владигеров е каратист като Бойко щеше да е по-добре. В медицината тя е едно врабче, вън от съмнение сигурно любимата й книга е „Ние, врабчетата“ на Радичков, ако я знае, разбира се. Но не е задължително, настолната й книга може да е някой справочник за артилерийска подготовка. По-важното е, че тия хора сякаш идват от гората. За самите тях това не е фатално - но е много опасно за останалите.

Още преди близо половин век, когато пишеше „Българският Великден“, Тончо Жечев обичаше да повтаря фразата: „Днес и тесните специалисти станаха
дилетанти.“ Грешката на Чилова, колкото и да е позорна, не бива да я вземаме толкова на сериозно - в нашите разхвърляни времена всичко, включително и знанието, се усвоява разхвърляно, тя може да не знае кой е Владигеров, но пък е
възможно да знае Талмуда наизуст. По-осъдителни са днешните й думи. При тези хора системност има само в самонадценяването. Това е неизкореним порок. Тия особи са невероятно смели, те са в състояние да се нагърбят с всякаква мисия. Околните биха им простили това, стига да бяха по-въздържани в самооценката си.

Има доста насилници с думи между врабчетата и това най-трудно се понася. Би било наистина прекрасно, ако тия незначителни и натрапчиво обикновени
хорица бяха по-мълчаливи. На тях буйството с думи изобщо не им се полага. Във всяка власт има страхотни простаци, обаче те все пак са приемливи, когато се държат като глухонеми. Но това рядко се среща. Например здравната министърка сигурно е сложила след онази фраза за артилерията поне пет удивителни.

Късните антикомунисти - тия, дето навремето са спали с „Манифеста“ на Маркс под възглавниците си - се опитват да представят социализма като едно равно торфено поле. И това е поредната им лъжа. Имаше много острови на различията и прозренията в това привидно равно поле - и то във всяка сфера. За такъв остров в медицината се приемаше например болницата на Чирков, откъдето тръгнаха и се наложиха някои от най-знаменитите днес имена. Но имаше и още много и много знаменити лекари, които независимо от всичко създаваха високи стандарти всеки в своята собствена сре-
да. И всички те бяха някак поощрявани, никой не воюваше директно с тях - така както от 20 години насам всяка власт поема от предходната пуническата война с българските лекари. Война, изобилстваща от недомислия, а често демонстрираща и явно пренебрежение към тази свята професия. Но дори и при тази непонятна бруталност и при всички унижения, на които са подложени, все още имаме страхотни лекари, благословени да са и в
третия си живот. Това е най-търпеливото и най-достойното съсловие и най-патилото от дивотиите на администрацията си.

Е, не можеш да ги оставиш в ръцете на едно врабче.

Бойко засега се пребори за централата в Белене, така поне изглежда - макар че това едва ли е последният епизод, дума да не става, нека да плюем три пъти в пазвата си винаги когато си имаме работа с онази велика империя. Можем да бъдем напълно спокойни едва когато ви-
дим и руският посланик да тича нагоре-надолу и да се плези за всичко като американския си колега. Москва действа винаги бавно, тя лесно не се трогва, особено от нашите местни волнодумци. На мен ми стана тягостно, когато гледах интервюто на младия министър Добрев - нашите репортери разговаряха с него отвън, на студа, на фона на Кремъл. Но не и вътре в Кремъл. Трябва да се научим да разчитаме подобни знаци, едва тогава ще сме наясно със случващото се. Но да кажем, че на този етап Бойко спечели една временна точка. И побързал да се отчете на Иво Инджев - обадил му се веднага, още след разговора си с Путин, така съобщиха някои медии. Ако наистина го е направил, това е забележително развитие на отношенията му с медиите. Излиза, че ако напишеш книга срещу руснаците, като Инджев, ти ставаш по-важен за Бойко от самите руснаци, ако позволите тази шегичка. 
Както и да е.

Сега обаче след този си успех може би е време Бойко да разбере, че трябва истински да помогне на здравеопазването,
че е време да направи една реформа, с която да го запомнят - преди отново да опре до дъвката „Белене“. А може би и да
приеме, че не е възможно врабчета да я правят. Види ли човек, който казва, че е „тежка артилерия“, да го отпрати от себе
си на разстоянието, което може да прелети един модерен артилерийски снаряд. Защото така говорят хора, които нямат
тежестта дори на въздуха, който се отваря със свистене пред един снаряд.

Хората, с които общуваше Бойко, не правеха така. Живков имам предвид, той беше политик, а не Симеон, който се оказа виден специалист по имотите на
Интендантството, колкото и да плещят друго царските врабчета. Живков дори и премиерите си не се е опитвал да насилва за едно или друго решение, ако те не са били достатъчно убедени в него. На Бойко му трябват вече хора на съпротивата, а не послушни врабчета - но не ми е известно дори някой в Министерския съвет да му възразява, там са като клас от манастирски послушници. За съюзници му трябват хора с едро мислене, не врабчета. Чирков открай време разнася една идея, която доскоро смятах за гламава, но сега, след появата на тежката артилерия, вече ми се вижда уместна - да се направи съвет на старейшините, където да се претакат идеите за здравеопазването. Това му е по-нужно на Бойко, повече от всяка „тежка артилерия“, а всъщност
лека кавалерия. Бойко има уважение към успелите хора, дори култ към някои от тях. Да ги остави Чилова и новата здравна министърка да се разберат коя от тях е руският маршал на кавалерията Будьони на Прехода. А той да наложи една нова
мярка за кабинета си.

Царят не успя - понеже и той едва ли знаеше кой знае колко не само за Панчо Владигеров, и затова в крайна сметка се провали. Той много се репчеше, че знае кой е Радой Ралин например. „О, знам за него, о, разбира се, как е той“ - така ми говореше през 1990 г. в Мадрид. А след това по царски или по-скоро като някой мадридски суинг заряза и Радой, и Димовски - а техните външно уж елементарни истории можеха да му отворят очите за много неща. Остана си с врабчетата. Дори за миг не схвана какъв жест беше направил към него Димовски - като депутат от БСП беше говорил за предимствата на монархията и за връщането на Симеон, а онзи сметна, че и това му се полага като някаква поредна дажба от Интендантството.

Надявам се, че Бойко няма подобен манталитет. Вероятно е наясно, че един политик остава в историята и заради общуването си с едроформатни хора - а незаради някаква въобразена „тежка артилерия“, толкова тежка, колкото пукалото на Боримечката.

Всъщност един човек се подбира не само заради фантазиите му. А най-напред заради това какъв въздух е дишал, кои са духовните му, а не партийните опе-
куни. Преходът доказа, че сляпото преклонение пред партийните опекуни е диагноза за клиниката на 4-ти километър. Сега задължително трябва да питат
министрите чий въздух са дишали. Кой е лекарят, пред когото се прекланяш - иначе утре първият шанаджия (мошеник, дребен наркодилър - б.р.) ще ти завърти главата и ще му отпуснеш даром цялата здравна каса.

(А пък новият шеф на здравната каса оповести, че носи очила 8 диоптъра. Това пък как ли трябва да се схваща?)

Ако не познаваш сериозни хора, не е възможно да изграждаш в себе си сериозност. Ако не си видял как гледаха на смъртта проф. Николай Василев или проф. Юрий Белов, ако не си се възторгвал от усилията и на още мнозина като тях, направо си обречен. И чия фраза те води за ръката през годините? Защото цял живот ние сме подвластни на една фраза - но не някоя от ученическите лексикони. А сега врабчетата най-често повтарят: „Бъди себе си!“ - любимата фраза на моделките, понеже не им е дадено да бъдат като някой друг. Голото самочувствие е най-разяждащо. Човек, който говори за себе си като за „тежка артилерия“, може да чува грохота единствено на халосни снаряди.
Търсете хора, които са дишали въздух, наситен с идеи. И са проникнали във фразата на онзи писател, който казваше: „Ние не сме това, което мислим за себе си - ние сме това, което хората виждат в нас.“

…

Тия дни стана известно, че някаква шивачка, вероятно екзалтирана монархистка, ушила още преди 20 години костюм на царя наш от запаса - костюм с цели 77 джоба!
Какво нещо е народното въображение, какви прозрения се крият в неговите подмоли!
Още тогава жената схванала, че на Симеон ще му трябват много джобове.