Тъй като съм историк, ще започна с някои случки от битието на Европа през изминалия век. Примерно с 1931 година. Светът се гърчи в най-жестоката дотогава финансова криза. И във Великобритания три партии, иначе „изконни политически опоненти“ (консерватори, лейбъристи и либерали), правят т. нар. национално правителство. В което си съжителстват мирно и конструктивно до 1935 г. Т.е. до излизането на държавата от кризата.
После кой накъдето си е. Един вдясно, други - вляво. Но дотогава - заедно... Или пък 1941 година. На 7 декември (Пърл Харбър) САЩ са въвлечени във войната, която именно тогава от европейска става Втората световна. И президентът демократ Франклин Рузвелт въобще не се колебае да включи в кабинета си и републиканци. Нечувано!
Кръстоска между магаре и слон
(символите на двете партии). Но... Отечеството е в опасност и националните интереси надделяват над партийните непримиримости.
Италия, 1947 година. Страната е разрушена след Втората световна война. И християндемократи, социалисти и комунисти не се замислят да създадат „правителство на националното единство“.
Германия, 1966. Управляващите чувстват надигащата се „поколенческа криза“, която между другото роди и т.нар. нови социални движения. И какво? Християндемократи и социалдемократи направиха „голямата коалиция“.
Че и го повториха през 2005 година, като елиминираха и вече самозабравилите се в капризите си „малки партньори“ (или „балансьори“) от типа на сегашните нашенски...
Ами Италия днес? Управляваща коалиция от четири партии - една лява, две християндемократически и една либерална, само и само да се измъкне нацията от кризата.
Ами съседна Гърция?
ПАСОК и Нова демокрация, които десетилетия наред са като кучето и котката, си поделиха (в добрия смисъл) властта, за да си изпросят помощите от ЕС. И май успяват...
Извинявам се за тази дълга историческа разходка. Но тя иде да покаже, че когато нацията е в опасност, наистина само съединението прави силата. Както впрочем пише и над главния вход на нашия парламент.
И както, вече не впрочем, е било винаги и в нашата история. Така сме успели със Съединението през 1885 година. Така сме ги мачкали вразите и в Първата балканска война.
Че даже и след Първата световна, загубена не от мъжете войници (общо шест години на фронта), а от недъгави дипломати. Но спечелена от съединението на жените, които, единни, също шест години са орали, сели и жънали вместо липсващите им съпрузи...
Апропо, като стана дума за жътвата, моята е сега. В смисъл, че цяла година съм „орал и сял“ в главите на студентите си. И сега следва да видя какъв е „урожаят“. Но как?
Не знам дали сутрин кръстовището пред Университета няма да е блокирано и дали ще стигна до напиращите да излеят знанията си мои студенти.
Към 6 привечер започвам да си гледам нервно часовника, защото не знам и колко хлапета - 2 или 10 -
ще легнат и ще блокират Орлов мост
И ще ми се наложи да се прибирам вкъщи като партизанин към мандра - с прибежки и припълзявания... Да сме наясно. Протестите родиха прекрасен фолклор, който не може да не кефи всеки нормален човек дори и с елементарно чувство за хумор. Но да сме наясно и по нещо друго. Ние сме общество от т.нар. многосъсловен тип. Четири етноса (с циганите пет), две основни религии, „западняци“ и русофили и т.н. Според Аренд Лийпхард, един от най-известните политолози на съвремието, в подобни общества са възможни поне седем „разлома“.
Няма да ги изброявам, но сега май сме повече разединени, отколкото съединени поне по три от тях.
Злощастният опит за назначаването на Пеевски, а после и на трима областни управители, оформи първия - на етнорелигиозна основа. И противопостави православни срещу мюсюлмани. Протестите доведоха до други два. Оказа сме, че сме разделени и на „прогресивния град“ и „консервативното село“.
Междувременно
стигнахме и до т.нар. постматериален разлом
- на „интелигентната средна класа“ от юни-юли срещу „онези, тъпите и бедните“ от февруари. Нещо като София срещу Бузлуджа...
Очертава се и още един „разлом“ - на опозицията срещу управляващите. В скоби само ще припомня, че още преди време призовах от страниците на „Преса“ Станишев да не дълбае пропаст с Борисов. Гледам сега обаче, че като че ли и двамата са се амбицирали да доказват кой от тях е по-голям „мачо“. И разломът расте...
А иначе
решението е много просто
Първо, ДПС незабавно спира с практиката си да извива ръцете на Орешарски с все по-безумни кадрови предложения. Зад които, имам чувството, стои не Местан, а Доган. Който от „крепител на етническия мир“ май се е превъплътил в един съвременен Нерон. Онзи запалил Рим, а този май се опитва да подпали цяла България...
И ако Местан е пич, редно е да му каже, че повече няма да му поднася кибрита. Обратно - да му изреве, че „23 години стигат“...
Второ, Сергей и Бойко сядат на масата и се договарят за избори през май. Така с един куршум (пардон, сядане) те удрят не два, а направо четири заека.
От една страна, успокояват страстите на улицата. Т.е. запълват един от „разломите“ - между „умните юнци“ и „тъпите февруарци“.
От друга страна, елиминират сегашната зловредна доминация на целия ни политически живот от капризите на някакво вредно човече. А може да елиминират и бъдещето му в политиката, където изобщо не му е мястото...
От трета страна, доказват, че ако и двамата наистина мислят за държавата, са реални патриоти. Предстои приемането на поне четири бюджета - актуализиран за 2013, нов за 2014 и на НОИ и НСЗК. Не може разединени да го правят. Съединени обаче - става. И ето запълването и на третия „разлом“ - може да сме управление и опозиция, но заради конкретните интереси на българина се обединяваме.
Четвъртият заек е също много конкретен - договорка по Изборния кодекс сега, а не в самото навечерие на изборите. Сиреч, да е ясно на хората още от днес как евентуално биха гласували на едни избори през май догодина. И как недоволните от резултатите им да не повторят „грешката“ си от 12 май тази година. И така се зарива и още един „разлом“. Пак като историк ще дам и още едно предложение. През март 1933 г., в условията на срив на банковата система, в САЩ президентът
Рузвелт обявява 4-дневна „банкова ваканция“
В правомощията му не влиза затварянето на финансовите институции (повечето частни), но той използва този елегантен израз, за да успокои лудналите вложители. И успява.
Защо тогава Миков не реши незабавно да обяви „парламентарна ваканция“, която после да премине естествено в „заслужен депутатски отпуск“? Има това право, а нали се досещате колко ще спадне напрежението?
И пак като историк отново ще се позова на Лийпхард, който препоръчва не разкриване на „разломите“ в многосъставните общества, а опит за запълването им. Така според него се постигала т.нар. съобщностна демокрация. Която постепенно еволюирала от насипна в устойчива.
Да го опитаме?
Защото наистина, ако съединението прави силата на една нация, разединението действа точно в обратната посока. Което пък е, пак според теорията, перманентно състояние на „неконсолидирана демокрация“...
(в. Преса, печатно издание, брой 205 (556) от 30 юли 2013)