10378 | 31 юли 2013 | 06:45

Масовите протести в България може би са тест за националната демокрация, но в Европа те печелят официална подкрепа, пише политологът Иван К

В последните няколко години милиони гневни граждани, обикновено млади, добре образовани и мобилизирани чрез социалните медии, "окупираха" площади в толкова различни страни като САЩ, Египет, Русия, Испания, Бразилия, Турция и България, с искане не просто за смяна на правителството, а също и различен начин на управление.

Общото между всички тези толкова различни протести е, че не вярват нито в политическия, нито в бизнес елита. Те плениха общественото въображение, без да породят нито нова идеология, нито харизматични политически лидери. Те ще бъдат запомнени с видеозаписи, не с манифести, с хепънинги, не с речи, с теории на конспирацията, не с политически трактати.

На кратко глобалните протести не са израз на онова, което Вацлав Хавел някога нарече "властта на безвластните", а на объркването на властимащите. В аналите на глобалното протестно движение България играе специална роля. Страната е класически пример на всичко, което не е наред с демокрацията - корупция, нефункциониращи институции и обществена апатия, и учебникарски пример, че демокрацията остава най-добрата ни надежда с нейния потенциал да мобилизира гражданска енергия и да позволи на хората да свалят мирно правителства, които трябва да си отидат.

През февруари десноцентристкото правителство на бившия премиер Бойко Борисов подаде оставка, след като 100 000 протестиращи, повечето от които от провинцията, излязоха на улицата, протестирайки срещу бедността, безработицата, корупцията и увеличаването на цените на електричеството. Седем души се самозапалиха по време на протестите, припомня Кръстев.

Сега е ред на правителството на Българската социалистическа партия и на партията, представляваща етническите турци, да мисли за оставка. Историята на последната криза е проста като сценарий на нискобюджетен холивудски филм. Тя започна на 14 юни, когато парламентът назначи Делян Пеевски начело на Държавната агенция за национална сигурност. Назначаването на този човек, когото западните медии определят като "медиен магнат със сенчести връзки" и когото българските медии (дори малкото, които не притежава) предпочитат да не обсъждат, постигна ефекта на политическо земетресение.

Само часове след обявяването на решението хиляди хора, мобилизирани чрез социалните медии, се озоваха на улицата с искане за оставката му. Той подаде оставка, но това не беше достатъчно на протестиращите. След това хората поискаха оставката на правителството, на което хрумна перверзната идея да го назначи. Така всяка вечер от 14 юни хиляди протестиращи излизат на улиците в София с искане на едно-единствено нещо - предсрочни избори. Но техният протест не е само срещу това правителство, а срещи всяко правителство, което се отнася към хората като към безполезна мебел.

Възприетата стратегия от българското лявоцентристко правителство е да се прави, че нищо важно не се случва и да чака протестиращите да отидат на почивка. Но хората не отидоха. На 40-я ден протестът беше окървавен. В 22 ч полицията опита да пробие обсадата около парламента, при което бяха ранени както протестиращи, така и полицаи. Положението остава напрегнато. Почти сигурно е, че в недалечно бъдеще в България ще има нови парламентарни избори. Последното социологическо проучване показва, че само 16% от българите искат правителството да изпълни целия си мандат.

На какво ни учат летните протести в София относно "революцията на глобалната средна класа"? Първо, че след повече от 40 дни протести множеството по улиците на София впечатлява чуждестранните кореспонденти, но не трогва българското правителство. Второ, че в ерата на Фейсбук градската средна класа рискува да остане политически изолирана, неспособна да достигне до останалите социални групи. И трето, че готовността на правителството да използва сила срещу протестиращите е пропорционална на активната обществена подкрепа, която може да мобилизира. В Турция полицията смаза протестите, защото нейният премиер Реджеп Тайип Ердоган успя да събере стотици хиляди хора в своя подкрепа. В България контра протестите така и не успяха да съберат повече от 300 души.

Последният урок, научен след цикъла протест-избори в България по-рано тази година е, че народните протести могат да променят почти всичко, но не непременно начина, по който гласуват хората. Ако протестите не излъчат политически алтернативи, които хората са готови да подкрепят, те са обречени да остават просто обикновени мимолетни епизоди, за които след време участниците ще си спомнят с носталгия. Но дори проваляйки се, протестите успяват. Последните социологически изследвания показват, че след близо два месеца протести подкрепата на българите за демокрацията и ЕС е нараснала.

А именно позицията на Брюксел и на големите европейски столици кара протестите в България да изпъкват на фона на настоящата протестна вълна в Европа. В България, противно на бюрократичните си инстинкти официална Европа застана на страната на протестиращите, а не на страната на елита. Посланиците на Франция и Германия написаха обща статия на 4 юли, в която разкритикуваха остро политическия модел, въплъщаван от правителството и практикуван и от предишни кабинети. Еврокомисарят по правосъдието и вътрешния ред Вивиан Рединг дойде в София и направи това, което българският премиер не направи - разговаря с хората.