17829 | 1 авг. 2013 | 07:06
И аз съм човек. Това обаче не ми звучи гордо. Какъв ти тук Горки - горко на такива като мен! Така де - какъв човек съм? Пенсионер някакъв. Дето бая се застояхме в живота, та живи да ни ожалите. Но и как да не се застоим при тия скъпи погребения. Трябва да не си с всичкия си, за да гушнеш букета и да разориш най-близките си.
И аз какво? В търсене на колая, т.е. на насъщния, взех да водя кучешки живот. Тръгнах на четири крака. Без изобщо да съм пил грам алкохол. То пък и кой ли ще ме почерпи мене? Което си е право, съвсем се смалих. И скимтя така, че да ви скъсам сърцето. Стига да имате такова, разбира се. Понякога и лая, но не ми се е случвало да е от радост. Даже се научих да въртя опашка, макар че нямам такава. Сигурно го правя убедително, щом дочувам да подмятат:
- Хм, помияр с рязана опашка! Май са го натирили от вкъщи.
Абе да разправят каквото си щат. Аз обаче видя ли дърво, вдигам крак. И понеже поради възрастта ми съм зле с простатата, не подминавам дърво. Понякога ми се иска да ида я в Министерския съвет, я в парламента, я в Съдебната палата, па да вдигна крак на тоя, на оня - там дървета колкото щеш. Може пък да ми олекне. Какво да се прави - свикнах да ме подритват, че и да ме замерят с камъни. Ама аз докопам ли нещичко, го давам графски - дим да ме няма. Докато не си го изгризкам, не можете да ме откриете. Абе куче влачи - диря няма! Повечето си време прекарвам около кофите за боклук. Е, навъртам се и около месарниците, но там вече други са си маркирали района - зъбят се, хапят, жестока е борбата за кокала!
И все пак е къде по-добре да си куче, па макар и улично, демек безстопанствено, отколкото жалък пенсионер, стопанисван от държавата. Като съм куче, има известна надежда. Все пак живея в столицата и моите шансове са значително по-големи от тези на нещастниците в прованса. А нали много обикалям, веднъж чух да разправят, че щели да приберат не знам си колко от нас и да ги изпратят в Германия, където да им осигурят стопани. Ще ни къпят, ще ни обезпаразитяват, ще ни хранят най-редовно, че и на изложби ще ни водят. Ех, кой не мечтае за такъв кучешки живот - лайф отвсякъде!
И както съм се размечтал, се мотам из краката на един баровец, който излиза с пълна уста от ресторанта, щото сигурно бизнесът яко го е подгонил. Мамицата му, дъвче и нищо не пада! Даже се опитва да ме ритне. Накрая преглъща и крещи:
- Марш оттука, помияр такъв! Български не разбираш ли?
„Мутро скапана - зъбя му се, - хич и не ще да го разбирам тоя твой български, уча немски...“ И му припикавам гумите на бентлито. Ега ти келеша - турил си изкуствено тигърче да си клати главата на задното му стъкло! Мен можеше да ме вземе за тая работа, нямаше да му легна скъпо - ама не му се отваряли работни места, криза било.
(в. Преса, печатно издание, брой 207 (558) от 01 август 2013)
Мобилна верси
RSS
