107677 | 1 авг. 2013 | 11:08

Над „Лозенец“ изникват десететажни блокове, терени са „отхапани“ от Южния парк, нови и нови прегради делят големия град от въздуха и хубо

Смъртта на Витошкия клин се случва пред очите ни. Уви, няма сила, няма воля, която да я спре. Тъкмо обратното. Бетонът влиза в планината. Идеята за Витошкия клин е от 1938 година. В столичното кметство заработва програма за „облекчение на навлизането на чистия въздух от планината към града“. Да се чуди и мае човек от екомисленето на онези хора в онези години. Към програмата се включват архитекти, градостроители, адвокати, нотариални бюра, както и учени, „изследователи на въздушните течения в Софийското поле“. Изработват се карти. Съборени са седемнадесет тухларни, горенето на дървените въглища се забранява. Димящите купчини се възприемат като бариери за повея към града. На бистричани, боянчани и на жителите на други китности в подножието на планината е въведено вето за строеж на високи къщи. Етаж и половина, толкоз. Проектираните в полите на Витоша административни сгради се  вкарват в града.

За да се отвори пътят на въздуха към столицата започва изграждането на градини и градинки. Южният парк е проектиран и наченат като най-широката и най-близка до подножието на планината врата. Най-прекият клин в града. Програмата, макар и нееднократно променяна и дълго забравяна, постига ефект: бетонът, който не може да бъде спрян, тъй като народната власт строи и строи, се изтегля на север (Кремиковци например), раждат се панелните обществени спални, нито жк „Дружба“, нито „Обеля“ преграждат пътя на витошкия въздух. Продължава разширението на Южния парк. Един от най-големите радетели на идеята е дипломатът Петър Междуречки, кмет на София (1978-1986). Той се втурва с целия си хъс към Южния парк, преодолява

ред административни капани

не чува „другарските“ критики. Паркът расте. В подхода от планината, наречен „Погребите“, са съборени военните складове, сринати са последните бариери - изоставени фабрички, тухларни, рухнали къщи, а мераците за висок строеж над „Лозенец“ - отхвърлени. Връзката с Южния парк е осигурена. Витошкият клин се забива в столицата. Макар и за кратко, софиянци дишат най-вкусния въздух в града. Появата на хотел „Хилтън“ поражда първите спорове - идва ли краят на Витошкия клин? Жк „Младост“ отговаря с мощните си панелни бариери: Да, идва. Над „Лозенец“ изникват десететажни блокове.

Предизвестената смърт се случва

в годините на избухналата  демокрация. За има-няма двайсет години Витошкият клин умря. Вместо гората да навлиза все по-дълбоко в града, стана обратното. Бетонът нахлу в планината и краят му не се види. Кметове, архитекти, мутри и армия от „наши хора“ преобърнаха модела. Още в годините, когато наивниците правеха митинги, тарикатите правеха далавери. По времето на прословутия премиер Жан Виденов стотици декари от Витоша бяха предоставени на частни лица, за дребни пари те купиха „земеделски“ земи, които преактуваха. Парцелите около комплекса „Камбаните“ бяха продадени за десет стотинки квадратния метър. А стотиците декари бяха „земеделски земи“, защото, както е известно от памтивека, във Витоша се ширят необятни стопански полета. Нещо като втора Добруджа, но при други обстоятелства.

Някога на Витоша светеха десетина лампи. Копитото, „Щастливеца“, пет-шест хижи. Днес планината свети като коледна елха. С всеки изминат ден бетонът пълзи нагоре. Планината вече няма подножие. Има огромен обръч от цимент. Комплекси от затворен тип. Мутренски наблюдателни кули - понеже мутрите са свикнали да гледат на живота отвисоко. Вместо чист въздух, Витоша праща към града миазми. Новите къщи на новите тарикати са на септични ями. Някои даже не са на улици. Първо се вдигат палатите, после се мисли за инфраструктурата. В този неизтощим бяс взеха и вземат участие чиновници от всички околни кметства, началници на служби, архитекти и техници. Те убиха и флора, и фауна. Проводиха към столицата изпаренията на клоаките. Днес София не диша планински въздух Тя диша онова, което произвежда гигантската тоалетна. Какво да прави госпожа Фандъкова при това положение? Главният архитект Петър Диков? Те са принудени с наши пари да строят колектори на витошките заселници. Опитват да вкарат миазмите в тръбите, за да не пълзят в почвата.

Планината, като по-велика от нас

си отмъсти. При един як дъжд превърна Околовръстното в плавателен канал. С лодките, шегобийците и псувните на софиянци. Имаше смелчаци с костюми за подводно плуване. Маски, шнорхели и плавници. Луд купон за милиони левове. Наши изстрадани пари, обяздени от нашите изстрадани мутри. Тези неизбежни съратници на прехода. Местността Погребите - някога естествен вход на Витошкия клин, се превърна в бариера, в готовия парк изникнаха Софияленд, терените на Малееви, бетоните на хотели, офиси, на болница „Токуда“. Строителният бяс сгъсти „Лозенец“, по-лошо - издигна десететажни билдинги, а тонове земя бяха изсечени от естествения склон на Черни връх, за да се възвиси брутална офис сграда. Съзнателна или не, битката срещу Витошкия клин продължава и в подхода към равнината.

По южната периферия на Околовръстното

се построиха огромните бетонови прегради на „Хюндай“, на „Царско село“, на десетки комплекси от затворен тип, ИКЕА, стотици офис и не толкоз офис сгради. И понеже всичко това е малко, се вдига и нов мол. Забраните за високо строителство в Бояна, Драгалевци, Симеоново и околовръст се срутиха. Градоустройственият хаос и видимите архитектурни недоразумения разболяха не само Южната дъга. Безхаберието захапа Южния парк. Вездесъщата НИКМИ придоби вкусни терени по улица „Козяк“ и наблъска в готовия парк жилищни кооперации. Бедата не е единствено в НИКМИ - природата на всеки капитал е хищна, бедата е в бездушието на чиновника, в неговите мръсни игри, които осигуриха разрешителни, планове и подписи за бетонния щурм в парка. Един посланик, за по-голяма яснота Джеймс Пардю, ни учеше как да си пазим градинките. И тъкмо той с постановление на съответното правителство заграби 64,5 дка от Южния парк, за да си построи амбасадата. От братска Америка дойдоха специалисти, замериха със суперапаратите си къде е най-чистият въздух в София и братски отсякоха: в Южния парк. И Джеймс Пардю още по-братски си отсече необходимите декари.

Спазмите споходиха и Борисовата градина, брокерите в Столичния общински съвет с мнозинство дадоха къпалня „Мария Луиза“ на мутренска фирма барабар с 30 дка от парка. Дело, което се влачи с години. Сделката е така изпечена и обектът така препродаден, че и корифеите от римската юриспруденция да дойдат, ще видят документацията и ще изпаднат в правна немощ.

Престъпление към града, към неговата памет и неговите жители

е Летният театър, даден на мутренска фирма. Знаковият ресторант „Тенекиите“ - срещу Семинарията, бе преотстъпен на частна фирма срещу две гарсониери. И къпалнята, и театърът, и ресторантът гният като Софияленд - миризлив паметник на кметските далавери, на законовото далавераджийство. Да се радваме, че от Витоша все пак пристига нещо. Почти всяка вечер илюминации за откриването на нов ресторант, нов хотел, нов комплекс от затворен тип. Където между другото живее и президентът ни. Понеже се слави със силно развита екологична нетърпимост. Да се радваме, че над Южната дъга има място за още няколко мола. Ще продават нещо важно за мегаполисите. Въздух под налягане. Да се радваме, че кметството предприема програма за прочистването на Борисовата градина от автокъща „Капитолия“, от разни весели и не толкоз весели кръчми. Забравата ще погълне гениалните осъществители, Темида няма да надникне в личните им комисионни. Така усещането за безнаказаност ще живее у чиновника, който ще съсипва София в името на личния нагон, а от  Витошкия клин ще създаде приют за наивници.

(в. Преса, печатно издание, брой 207 (558) от 01 август 2013)