|
Социалният антрополог Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има докторска степен по антропология. Специализирал е в университетите в Канада, Великобритания, Русия, Унгария, Словакия. Преподавател е в Нов български университет. |
- От месец и половина държавата вегетира в безвремието на протести и контрапротести. Участниците в тях използват различни нестандартни прояви, вчера дори направиха плаж пред парламента. Какво всъщност се случва, г-н Александров?
- Държавата вегитира много преди да започнат протестите, всъщност точно те я връщат към живот. Това, което се случва, е дългоочакваната еманципация на гражданското общество от апаратно-процедурните хватки на фасадната демокрация, и това се преживява празнично. Празнично е, защото за първи път от доста време големи групи хора откриват радостта от това да напуснат света на безпомощността, да се разделят с идентичността на жертви и да участват пълноценно в публичния живот. Интересно е, че окопалите се във властта олигархии се опитват да етикетират протестиращите като десни, тъй като навсякъде по света демокрацията на участието се възприема по-скоро като лява философия и практика.
- Но какво постигат чрез действията си протестиращите, на какво бихте оприличили случващото се?
- На прохождането на дете. Гражданското ни общество е още нестабилно и неопитно, но смело върви напред, изпълнено с любопитство и ентусиазъм. То е жизнерадостно и игриво, но и доста шумно, издава различни и недокрай членоразделни звуци като бебе, което открива възможността да комуникира със света. Постоянно си измисля нови игри и обхожда нови територии, които досега са му били забранени.
- Политиците и политическата система са си заслужили критиката, но тя като че ли се изчерпва и се стига до социално обезценяване на хора, на институции. Това не е ли опасно?
- Те се обезцениха не защото са критикувани, а защото са безпомощни и изпразнени от съдържание. Проблемът на държавните институции е, че не служат на хората, а на овластените клики, които са ги превзели. Тяхното публично изобличаване не само че не е опасно, но е оздравително. Дехуманизираните, корумпирани и приватизирани институции са далеч по-опасни за нашето здраве и живот, както имахме възможност да се убедим от горчив опит.
- Дайте пример.
- Примери дал господ. Накъдето погледнеш, виждаш регулаторни органи, които прилагат двоен стандарт; държавни агенции, които сключват неизгодни договори; общини, които обслужват местни феодали; болници, които разболяват наместо да лекуват; училища, които индоктринират наместо да образоват; медии, които манипулират наместо да информират и пр. Всичко това е за сметка на гражданите, предполагаемите собственици и бенефициенти на тези институции. Най-сетне на част от гражданите им писна и решиха да си върнат контрола върху своя общностен живот.
- Какви са целите на хората, които са по улиците, освен оставката на правителството?
- За мен протестът изглежда като опит да се създаде обществото на чисто, да се скъса радикално с омерзителното и провалено минало и настояще. Засега тази възможност не се проектира върху реалността чрез конкретни искания, а се отиграва карнавално, като една щастлива утопия. Оттук и невъзможността за преговори с властта - правителството отчаяно се опитва да идентифицира някакви лидери и да ги въвлече в преговори, докато колективният етнос на протеста отхвърля такава възможност като неприемлив компромис. В този смисъл двете страни обитават различни реалности.
- Нещо като разпадане на връзките и съществуване на два паралелни свята?
- Да, светът на протеста е хаотичен, все още неоформен, но пълен с живот. Няма съмнение, че хората отиват на протести, защото там се чувстват живи. От другата страна виждаме едни уплашени, объркани и тревожни политици, които стоят зле в ролите си на управляващи и които сякаш не разбират точно какво и защо им се случва и в безизходицата си продуцират нелепи конспиративни обяснения. Комуникацията между двете страни изглежда невъзможна, защото не споделят достатъчно общи допускания за природата и смисъла на политическия живот.
Омразата не е решение, но нейното опитомяване е
- Не се ли върна отново омразата и какво решение би могла да бъде тя? Един от най-известните лозунги от началото на протестите бе „Мразя ви безплатно“.
- Омразата не е решение, но нейното опитомяване е. Този лозунг е пример за опитомена омраза - неговият автор очевидно е във връзка със собствените си чувства и е в състояние да ги назове и така да постигне контрол върху тях. Далеч по-опасна е глухата, мълчалива омраза на изключените, потиснатите, лишените от надежда и бъдеще хора, които са мнозинство в нашето окаяно общество. Тази неназована омраза се отприщва в разрушителна агресия или се трансформира в себененавист и саморазрушителност. Далеч по-здравословно е да излезеш с подобен лозунг, отколкото да пребиеш жена си или да се самозапалиш от отчаяние.
- Как така 23 години не се научихме на толерантност и все ни брули бурята на реваншизма? През годините омразата на върха бавно и полека слизаше надолу по кръвоносната система на обществото.
- Няма как да изчезне омразата в общество, което е дълбоко несправедливо, в което социалният успех преминава през злоупотреба с власт, тоест през насилие върху други хора. В дългите и мрачни десетилетия на прехода корумпираните елити успяваха ловко да пренасочат омразата обратно към своите жертви, като им вменяват некомпетентност, назадничавост, липса на инициативност и пр. непростими грехове, които ги обричат да бъда губещи по един естествен начин. Оказа се, че тази стратегия вече не работи безотказно, появи се поколение от млади и образовани хора, които просто отказват да бъдат мълчаливи жертви и смело предявяват правата си на човешки същества и на граждани.
- Но има и друга опасност - тази омраза няма ли да доведе до вертикално разцепление на нацията?
- Не, защото истинското дълбоко разделение не е в обществото, а между онеправданите и привилегированите. Съжалявам да го кажа, но се докарахме до социален свят, който най-добре може да се опише в термините на ранния марксизъм. В нашия случай експлоататорската класа са приближените до властта олигархии, а експлоатираната класа са всички останали граждани. За щастие нито една от овластените клики няма необходимата легитимност, за да разцепи обществото по вертикала. По това протестите у нас се различават от тези в Турция например, където има две трудно примирими версии за характера и бъдещето на обществото, всяка от които е способна да мобилизира мощна подкрепа.
- Възможно ли е днешните политици да поведат заедно народ и държава, пак се заговори за национално съгласие, но с тези лидери, които не могат да се смирят и да преглътнат гордостта си как да стане?
- Сегашното поколение лидери напълно загуби инициативата и премина в глуха отбрана. Същевременно протестиращите се учат в движение да практикуват дифузно колективно лидерство. Властта знае как да корумпира и кооптира персонифицираното лидерство, но още не се научила как да корумпира колективното лидерство. В това е надеждата - при криза с такава дълбочина и обхват има вероятност да се породи и консолидира лидерство от нов тип.
Протестите ще се обезсмислят, ако успеят лесно
- В конституцията е записано, че президентът олицетворява единството на нацията. Така ли е в действителност, способен ли е Плевнелиев да продуцира политическо единение?
- Президентът е изправен пред парадоксално предизвикателство - за да бъде в състояние да следва повелите на конституцията, той трябва да се бори за своя авторитет като всеки друг политик, тъй като овластената роля сама по себе си вече не осигурява необходимия авторитет, напротив - тя те поставя под подозрение. Да съхраниш държавнически авторите при дълбока криза на легитимността означава да се ангажираш с разрешаването на кризата по автентичен и личен начин. Тоест президентът трябва да се ангажира, без да взема страна, при което поема риска да попадне под обстрел и от двете посоки. Впрочем първите залпове вече са дадени и предстои да видим доколко Плевнелиев ще съумее да мисли и действа под обстрел.
- Какви са рисковете за протестите?
- Големият риск е да се обезсмислят, като успеят твърде лесно. В това отношение инатливостта на сегашното управление прави услуга на гражданското общество за разлика от това на Борисов, който се оттегли тъкмо навреме, за да обезоръжи февруарските протести. Ако съотношението в този парламент се възпроизведе при нови предсрочни избори, рискът е сегашното статукво да се легитимира, а гражданският протест да се маргинализира.
- Никакъв ли шанс няма да се даде на това правителство?
- Даде му се прекрасен шанс, който то проигра по възможно най-нелепия начин. Мисля, че все още има шанс да измие позора и да направи нещо смислено, макар и при силно скъсен времеви хоризонт, ако успее да приеме реалността, да се смири и да се мобилизира около неотложните управленски действия. Нищо чудно в такъв случай дори да си спечели известна автентична подкрепа.
- Как ще го свършат, като са под непрекъснатия обстрел на протестите?
- Защо да не го свършат? Имат мандат да правят секторни политики, но наместо това се занимават с кадруване, и то неособено успешно. Крайно време е и политиците да се научат как да работят под натиск - нека вземат пример от гражданите, които десетилетия оцеляваха под бруталния натиск на корумпираното им управление.
- На какво ни учи протестът?
- Критична маса българи откриха, че живот без морална общност, към която да принадлежиш, е нещо окаяно и безрадостно и никакви частни кефове не могат да запълнят бездната от безсмислие и отчаяние, която зейва пред безпризорния, самотен, лишен от общност индивид. Но общността е нещо, което не ти е дадено наготово, по силата на етноса, както проповядва примитивният национализъм. Общността трябва постоянно да бъде опазвана и съграждана, а това изисква усилие. Какво ли не опитахме през тези години, за да си спестим усилието от живота в общност и разбира се, жалко се провалихме.
- Но прозряхме ли нещо и какво?
- Най-сетне прозряхме - че няма как да стане без усилие. Хората, които крачат ден след ден по улиците на София, правят точно такова усилие, правят го заради бъдещето си, заради пропиляното в бездействие време, правят го дори заради онези свои сънародници, които нямат възможността, интелигентността или смелостта да го направят сами. Водят и децата си, за да се научат как се прави това. Те знаят, че е важно това усилие да се секне, и затова се грижат протестът да не угасне, дори да нямат особена надежда за успех или ясна цел. Чрез това усилие се ражда ни и хората по улиците знаят това. Никакви опити смисълът на това усилие да бъде подменен, омаловажен и обезценен не могат да отменят този факт.
(в. Преса, печатно издание, брой 208 (559) от 02 август 2013)