25200 | 8 авг. 2013 | 06:01
 |
Моят дом е моята крепост. Така си мислех. Или поне така беше при тоталитаризма, когато не ти даваха много да мислиш, а ти казваха кое как е. Тогава зад гърба ми често подмятаха: „Вчера дойде от село и взе апартамент, а разправя, че имал крепост. Ега ти крепостният селянин!“
Истинските ми проблеми обаче цъфнаха при демокрацията. Първо жена ми каза да си плащам данъка за моята половина от апартамента. И ми даде за пример някои политици. Постъпих примерно - платих. И с чувство за нов изпълнен дълг реших да си легна, та ако се наложи, да си изпълня и старите съпружески задължения. Жената обаче се опъна - не ме пусна в спалнята, била в нейната половина. И ме информира, че спалнята ѝ трябва за семеен бизнес. Кротко обясних, че нямам нищо против - даже като глава на семейството се радвам, че в спалнята ще се върти бизнес. Но тя се фръцна - дотук с шибаното тоталитарно общество, на което семейството било основна клетка. А и според някаква си лустрация вече не можело да заемам ръководна длъжност, така че повече не съм глава на семейството. Нищо, рекох си, ще си живея в моята част на апартамента заедно с децата.
Децата обаче ми заявиха, че не са от мене, а са деца на демокрацията. И като гръм от ясно небе ми дойде, че трябвало да приватизират моята идеална част. Даже било по-правилно да я реституират, падала им се по наследство. Не разбирах - хем не са от мене, хем са ми наследници... Не знаех какво да правя. Това обаче се оказа идеален повод за децата ми на демокрацията. Моята част от апартамента имала само консумативи, а нищо не произвеждала. И я купиха. Дадоха ми един долар. В интерес на истината получих 90 цента. Някой - така и не разбрах кой - беше взел 10% комисиона.
Трябваше да съм горд. Сякаш съм продал завод или банка. Е, не ме изхвърлиха на улицата, човещинка проявиха. А и решиха, че могат да ме използват. Постлаха ми едно чердженце в коридора. Научих се да посрещам гости и да лая при опасност. Даже можех да ползвам тоалетна - сложиха ми сандъче с пясък. Понякога дори ме извеждаха в кварталната градинка - да си пишкам на воля и да си играя с такива като мене. Не се оплаквах. Даваха ми по нещичко за ядене. А нощем върху чердженцето можех да сънувам каквото си искам.
Една нощ обаче някой ме настъпи. Отворих очи и що да видя? Войници! Дали им коридора. С умиротворителна цел минавали. И всички се отправяха към спалнята на жена ми, където бизнесът ѝ се разрастваше. Писна ми. Скъсах синджира. И понеже можех сам да си отварям вратата, избягах на улицата. Там първото, което направих, беше да препикая сградата, където се намираше моят дом, т.е. бившата ми крепост. Да живее демокрацията! Тя ме накара да се почувствам разкрепостен. Искала жертви? Мисля, че по-подходяща от мен трудно ще се намери. Готов съм да се явя и на кастинг.
(в. Преса, печатно издание, брой 214 (565) от 08 август 2013)
Мобилна верси
RSS
