42792 | 10 авг. 2013 | 11:36

Цял живот съм имала идеали и те са моята истина, твърди в интервю на Мариела БАЛЕВА Анка Димитрова

- Животът ви е срещал с хора, които са променяли историята. Спомняте ли си често миналото, как живеете сега, бабо Анке?

- Животът ми беше много труден, изпълнен с невероятни събития. Нямам право обаче за много неща да ви разказвам, за които сигурно ще ме питате. Дала съм дума, а тя за мен е свещена. И никой не може да ме накара да говоря за нещо, за което съм се заклела да мълча. Тези неща не се ценят днес. Но много от преживяното от мен е било на живот и смърт.

- Днешните поколения трудно биха разбрали такава позиция, може би дори биха се надсмели на подобно кредо.

- Цял живот съм имала идеали и те са моята истина. Родителите са ме научили на това, баща ми беше необикновен човек. Днес като се чуе думата комунист, какъвто той беше, мнозина започват да плюят, не приемат друга позиция. Омразата никога не е била добър съветник. Напуснах България като малка и се завърнах 18 години след това.

- Защо трябваше да напуснете България?

- Мама така реши - тя много боледуваше. През късната есен на 1928 г., когато стана това, баща ми беше в затвора в Бургас, а тя трябваше да се грижи за пет деца - Васка, Пешо, Борис, аз и най-малкия Митко. Тогава беше страхотен глад и мизерия, а ние - все болнави. Жестока болест се бе загнездила в телцето на Борето - грозна гърбица, която контрастираше с красивото му лице. По решение на Централния комитет на партията (БКП) през 1928 г. изпратиха деца на убити и преследвани антифашисти и революционери да учат в Съветския съюз. Мама беше видяла в това единствен изход да ни спаси.

- Колко деца на български революционери бяхте във влака, как пътувахте?

- Във влака бяхме 28 деца, само на три от тях не бяха убити бащите. После научих, че и през 1926-а са изпращани деца да учат в СССР, но баща ми не е дал. Към края на 1927-а, когато тате е в затвора, майка ми въобще не му е казала, че има намерение да ни изпрати.

- Как стигнахте до Съветския съюз, имаше ли проблеми?

- Преди да отидем в СССР, ние трябваше да живеем половин година в Германия. Настаниха ни в Детски дом на МОПР (международна организация за помощ). Външният министър на СССР Литвинов ни уреждаше паспортите и документите и когато това стана факт, той дойде в дома с кошница, пълна с шоколади. По време на пътуването ни с влака от Берлин до Москва на гарите навсякъде се събираше голямо множество. На съветската граница ни чакаше огромна маса от хора. В Москва на Белоруската гара на целия площад нямаше къде да се разминеш от деца, музиканти...

- Къде ви настаниха?

- Настаниха ни по пансиони. В началото бяхме в Дома на юношите - заедно с радистката Свобода Михайлова, с Вера Павлова - дъщерята на Тодор Павлов. Те бяха дошли преди нас. Дълго изкарахме с Карло и Рене - децата на Марко Фридман, с Радослав и Недялка - двете деца на Боримечов, с Лора и Вихра Атанасови - сестри на майката на Андрей Луканов. С по-малката Вихра живяхме много години заедно. С нас беше и дъщерята на Найден Киров. След това ни прехвърлиха по възраст в Дом „Осми март“. Там започнахме училище - аз четвърто отделение, а брат ми първо... Въпреки прекрасните условия и чудесното отношение ние доста плачехме за България и за близките ни.

- Имате ли случка оттогава, която да ви е изненадала?

- На другата година, 1929-а, имах интересно преживяване в Артек, най-известния детски лагер. Един адмирал ме позна и ми каза, че е живял у нас в Бургас нелегално. Това беше Владимир Йосифов - голям разузнавач. Вече беше възрастен, но още военен. Разбрах, че той е бил човекът, който е организирал укриването на Ленин в землянка в гората още по царско време. Покани ме всяка неделя да му идвам на гости с братчето ми. След известно време обаче той изчезна.

- Какво се е случило с него, разбрахте ли?

По времето на Сталин, когато са големите репресии, той е арестуван и след това са го унищожили. А този човек беше голям борец. Сменихме още детски домове, прехвърлиха ни и в град Иваново. Там имаше построен международен детски пансион - в него деца на революционери от цял свят. Българските деца бяхме готови да помогнем на всеки, но в крайна сметка се превърнахме в... русначета.

- Вие сте вършели много опасна дейност по времето на Великата отечествена война на Съветския съюз (1941-1945 г.). Какво беше желанието ви тогава?

- Исках да отида на фронта. Но руснаците имаха друго предвид за мен. Нужна бях в тила на врага, за което съм и обучавана. Участвала съм в много опасни мисии. Дежурех с противогаз по покривите на Москва, когато бяха  бомбардировките. Бомбите свистяха до мен, падаха и убиваха хора. Аз нямах страх от нищо, това чувство ми беше абсолютно непознато.

- Спомняте ли си случай, който да ви е разтърсил?

- Още е пред очите ми, когато падна бомбата върху латвийското посолство в Москва. Жената на посланика беше моя близка приятелка и често й ходех на гости. Тя беше тежко ранена, загинаха 14 души, сред тях и посланикът. Малкото им момиченце Нора беше успяло да се скрие под канапето и така остана жива. Една латвийка взе при себе си детето и го заведе в град Киров. Оказа се, че племенникът й е в някакво село, което попаднало в обкръжение на фронта. И реших да го изведа оттам и да му помогна.

- И успяхте ли? Как стигнахте дотам?

- Изкарах си разрешително от НКВД и тръгнах за границата, където вървеше войната. Там дъжд, кал - стигнах с влак и после с камион. Щях да се ударя в крилото на един самолет. Селото беше под немска обсада, а аз - цялата мокра. Арестуваха ме, а аз им показвам документа си от НКВД. В селото - всички къщи затворени. Немците вече бяха отбити към границата. Успях да намеря някой, който ми каза, че хората, които търся, са чак в края на селото. Чукам и ми отвориха. Детето беше там. Цялата операция траеше около 4 дни.

- През какви опасни ситуации сте минали?

- Аз почти нямам ситуация, която да не е опасна. Крила съм се под миризливи и скъсани дюшеци във влак от град Киров за Москва. Ако от НКВД бяха разбрали, че под дюшеците съм аз, щеше да стане страшно - веднага щяха да ме пратят в Сибир. За да ми помогне в придвижването и прикриването естествено, веднъж бях платила на кондукторката 1000 рубли! За да се скрия във влак, съм използвала и друго място - държах се за външната врата на перилата, докато влакът в това време се движи с голяма скорост. Ха съм се отпуснала дори за малко, ха съм си отишла. Военните ме взеха и пак имах подготовка за тил на врага. Формираха се 3-4 отряда в тила, всички ме включиха, но руснаците не ме пуснаха. Пазеха ме за техни задачи. Така преценяваха.

- Защо не ви пускаха в тези мисии?

- Спомням си думите на един съветски министър за мен - всеки може да участва във войната, но не на всеки можем да се доверим. Всички ме искаха, ама руските шефове не ме пускаха.

- Участвали ли сте в мисии на фронта и в какви?

- Била съм на военни мисии, но не на фронта. Но не мога да ви кажа какви - дала съм дума. Немците ги виждах в колони как вървят към Москва. Колкото съм искала да отида в тила, никой друг не го е искал повече от мен. Като станах военна в Москва при ген. Иван Винаров, бях служител на армията, имам червеноармейска книжка. Бях доброволец в Червената армия.

- Зная, че сте била готвена за парашутист. Какво стана след това?

- Когато трябваше да скачам с парашут, ми направиха инжекция против холера и вдигнах висока температура.  Изкарала съм военна подготовка - аз съм радист. Бях много добра в стрелбата, стрелях с пушка наравно с мъжете. Още същия ден, когато германците обявиха война на СССР, с българските политемигранти написах молба да участвам в тила на врага - подадох я в българската секция на Коминтерна. И по линия на Коминтерна бях утвърдена за парашутист. Трябваше да бъда сред втората група парашутисти в България. След провала с първата обаче нашата група се размина с родината. Аз се свързах с Георги Дамянов и той ми каза да изчакам.

- Брат ви Митко преживява ужаса на сталинските репресии.

- Това беше един от най-големите ми кошмари, които съм преживяла. Лично съм занимавала Георги Димитров по въпроса. Той направи много, за да бъде освободен брат ми, но не успя. Митко изкара 5 години лагер в Коми. Бяга оттам, но го арестуват отново. Следват гонения, побоища и т.н. Почти умиращ, той отново е осъден да сече дърва в гората на Севера. Митко оживява и дори участва във войната. Върна се в България през 1947 г.

- Вярно ли е, че руснаците не са ви пускали да се завърнете в България?

- Зам.-министър на Берия проведе специален разговор с мен. Той ми каза буквално: „Ние ще ти дадем най-хубавата квартира, ще доведем майка ти тук, ще завършиш висшето си образование, ще ти дадем всичко. Остани.“ Моят отговор обаче беше категоричен: „Не, аз съм българка.“ „Каква българка, нали тук си израснала - била си пионерка, комсомолка... Тук на всяка крачка има плакати „В името на родината“, продължиха те. „И аз си имам родина - Съветският съюз ми е втора родина, но България е първа, и най-вече любимият Бургас.“ И други хора ми предлагаха какво ли не, за да не се върна в България, а да остана още. Само че аз ден и нощ сънувах родината. 18 години не бях виждала родителите си, исках да се върна, мечтаех за това. Разбрах, че един генерал казал за мен: „Безмислено е да я задържате, тя е болна от носталгия.“ Преди да замина, Георги Димитров ни събра десетина души в кабинета си. Дойде при мен и ми каза: „Анка, министри и генерали по-лесно освободих от тебе. Руснаците не искаха да те пускат, защото са вложили голям потенциал в теб.“ Мога да каже, че Димитров е човекът, който уреди да ме пуснат в България.

- Кога се върнахте в България и как протече живота ви след това?

- Завърнах се на 15 юни 1945 г. с военен самолет - в него бе и Цветана Коларова, на Васил Коларов жена му. Предложиха ми да отиде в ЦК на работа, но отказах с тезата, че още ми е рано, че съм много млада да ходя там. Започнах в ЦК на РМС. Не познавах Тодор Живков, но той  се бе застъпил за мен, когато трябваше да постъпя на работа във МВнР. Завърших индустриална химия. Карло Луканов - бащата на Андрей Луканов, ми предложи да отида в Париж и да работя като шифровач в посолството ни там. Направо му казах, че не се занимавам с такива неща.

- Работили сте като дипломат.

- Три години бях аташе в Чехословакия - стигнах до първи секретар в посолството ни там. Кариерата й във Външно министерство продължава още шест години в Одеса. От 1968 до 1973 г. бях втори човек в посолството. След като се върнах, от 1974-та до промените 15 години работих при Цола Драгойчева.

- Що за човек беше Цола Драгойчева?

- Тя беше особен човек, имаше лют характер. Работила е с баща ми. Спомням си, че веднъж попитах шефа на телевизията Иван Славков защо показват толкова малко съветски филми. Батето ми отговори: „Защото са лоши. Като направят хубави, ще ги пуснем.“

- Познавали сте добре и Андрей Луканов...

- Ооо, него го зная от бебе, но не поисках нищо за себе си, след като той се издигна. Разказвала съм му детски приказки като малък в Банкя. Всичките Луканови бяха хора с много високо самомнение. Единствено лелите му (сестри на майка му) Вихра и Лора се различаваха. Ема, майката на Андрей, беше лекар физиотерапевт, с много голямо самочувствие. Съпругата на Андрей - Лили Герасимова, е от революционно семейство. Майка й беше много горделива, но баща й, професорът по химия Герасимов, беше добър човек. Чичото на Лили живееше с нас в Москва.

Повече за живота на Анка Димитрова и на баща й Стефан Димитров първия червен кмет на София четете в новия брой на сп. "Тема".

(в. Преса, печатно издание, брой 216 (567) от 10 август 2013)