14991 | 11 авг. 2013 | 15:05

Интервю на Боряна АНТИМОВА с Мила ИСКРЕНОВА за сцената, любовта и стремежа към съвършенство

- Г-жо Искренова, какво подготвяте в театър „Сфумато“?

- С композитора Асен Аврамов по негова инициатива и предложение правим курс „Пулсиращият човек“, предимно за млади актьори и танцьори с цел да създаде усещане за ритъм. Да осъзнаеш тялото си като пулсиращ организъм в постоянен цикъл - дишане, сърцебиене, заспиване, събуждане, ходене…

- Свързват ви предимно с балет „Арабеск“, който винаги е бил символ на неконвенционалното. Затова ли му се посветихте?

- Да, още при завършването на балетното училище вече знаех, че няма да се занимавам с класически балет и кандидатствах единствено в „Арабеск“. Нямаше места и започнах едновременно да следвам и да танцувам в едно модерно студио - „Ек“ на Маргарита Градечлиева, което просъществува само 3-4 години. След това започнах да се занимавам с хореография, най-напред в театрални спектакли. Чак след няколко години, в края на 80-те, за пръв път бях поканена да направя постановка в „Арабеск“. Но вече се бях заявила като съвременно мислещ хореограф и имах няколко постановки там. Междувременно специализирах в „Лабан данс“ в Лондон, който си е направо университет за танц, учат всички възможни стилове - класически и съвременни. Поработих и в Италия…

- Защо отхвърлихте идеята за класически балет?

- Преживях някакво цялостно разочарование. Вече не ми се струваше достатъчно, за да ме изрази, за да бъда това, което съм. Индивидуализмът ми не се побираше в тези рамки.

- А заниманията с балет по класическия начин ли започнаха, като избор на родителите?

- Не, аз поисках. Преди балетното училище не съм ходила на школа, но майка ми Райна Фетфаджиева беше цигуларка в операта, от старозагорска музикантска фамилия. Родителите й са сред основателите на Старозагорската опера. Дядо ми Борис Фетфаджиев беше диригент, челист. И двамата родители на майка ми са били учители, част от будната градска интелигенция на Стара Загора. Майка ми още като студентка идва в София, учила е едновременно френска филология и цигулка в Консерваторията, и то в най-тежките, военните години. Баща ми е кореняк софиянец. Неговият баща Асен Искренов е бил банков чиновник, завършил финанси във Виена. Във Фейсбук бях направила цяла галерия с образи от родовата ни история.

- Къде в столицата мина детството ви?

- На улица „Асен Златаров“ и сегашната „Велико Търново“. Играла съм си в Докторската градинка. Бях около 5-годишна, когато пожелах да стана балерина, може би защото ходех с майка ми в операта и много гледах постановки. Привличаха ме костюмите, балерините и целият им приказен свят. Беше някакво влюбване. Непрекъснато танцувах, изживявах се като балерина. Баща ми беше против, понеже неговите колеги казали: „Ама как, това означава глад цял живот!“

- … и разранени палци?

- Минах през всичко. Но няма как да станеш балерина, ако го няма осъзнатото желание. Първите две-три години всички, които нямат достатъчно силно желание и амбиция, отпадат. Защото това наистина изисква… малко е да се каже много труд… учехме по 12 часа и фактически нямах детство. Нямах тези игри, купони, пубертетни преживявания. От 4-ти клас, тоест от 10-годишна, бях в балетното училище.

- Първият детски спомен, свързан с балета?

- Наскоро в съзнанието ми нахлу следният спомен: майка ми ме е завела в операта на репетиция на „Каменното цвете“ и ме вкара по мое желание в гримьорната на балерините. За пръв път видях балерина отблизо - изхвръкнали ключици, изпъкнали колене, трико, разкъсани палци. Мирис на талк и пудра, изкуствени мигли, корса- ле. Една изтънчена, измъчена кукла. Любов изпитах тогава и това ми реши живота.

- А музиката в живота ви?

- Пиано, в продължение на 9 години. Тогава беше задължително в училището, сега вече не е така.

- За зверския ви глад се носят легенди…

- Да, преживяла съм страшен глад! При мен винаги е имало тенденция към напълняване и много ме гонеха за това, независимо че бях с 10 кг по-слаба, отколкото съм сега. По време на балетното училище минавах през жестоки диети - вода с мед, по една ябълка или един банан на ден, банан и кафе, чай с мляко. Страшно беше. Аз и до ден днешен не ям хляб, сладко не обичам, шоколад въобще не хапвам.

- Съжалявате ли за тази висока цена?

- Не. Даже мисля, че това е някакъв особен вид каляване на волята. Създава се дисциплина, изгражда се характер. Днес мога да си заповядвам за много неща. Даже ми стана навик. Не осъзнавам дори до каква степен се самокомандвам и контролирам, може би повече от необходимото, и понякога това ми пречи. Но пък не съжалявам, защото съм попадала в ситуации, в които, ако не съм изключително подредена, няма да мога нищо да направя.

Средата прогресивно се елементаризира

- Звучи странно на фона на представата, че артистът е разпилян и хаотичен.

- Според мен това е малко соцвиждане за артиста. Въобще цялата тая бохемщина, при която седим на масата и чакаме да ни дойде вдъхновението, е просто кауза пердута. Никой по света не работи така. Никъде по света не съм видя-ла хора, които правят нещо сериозно в професията си, да седят по кръчми, да пият и да се веселят. Има други начини - медитации, плуване, психотерапевти дори, всичко, което поддържа психиката в кондиция. Аз самата много медитирам и се разхождам. Гледам да съм повече на открито, защото постоянното седене в залите депресира - прах, изкуствено осветление, черната кутия на сцената, която гледаш постоянно… След репетициите за последната постановка всеки ден по един час просто седях в парка срещу дърветата и ги гледах.

- Трудно ли се прави модерен танцов театър в условията на повсеместна чалга?

- Аз съм в някакви постоянни люшкания между ентусиазма и крайното отчаяние, в някакви амплитуди, които се чудя как издържам. И се самонавивам постоянно, че това има смисъл, защото има хора, които оценяват - малко, но качествени. Средата прогресивно се елементаризира. Това е модерно изкуство, то не разказва приказки, не вдига лозунги, не размахва някакви щампи и плакати. То предизвиква въображението, интуицията и за да го възприемеш, трябва да си се образовал естетически.

- Последният ви източник на възторг?

- На 27 юни в Народния театър беше премиерата на „Възторг и крах на любовта“ - театрално-танцов спектакъл, в който участвах с „Арабеск“ по покана на режисьора Бойко Богданов. Музиката е много мащабна, с мотиви от революционни напеви от XX век, като химни, маршове, манифестации, а това, което направих аз с „Арабеск“, беше като контрапункт - темата за странстващия човек, който трябва да устои на политическите катастрофи на нашето време.

- Тези спектакли не са ли начин човек да изкъпе душата си от пошлостта наоколо?

- Би трябвало да е така. След последната ми премиера много хора бяха разплакани и благо- даряха точно за това. Че сме им дали възможност да се почувстват интелигентни. И тук не става въпрос за снобизъм. Има много повече интелигентни и чувствителни хора, отколкото си мислим, просто трябва да се достигне до тях.

- Любовта и мъжете в живота ви?

- Често си мисля колко е трудно да си жена в България. Става дума за някакъв местен синдром - когато мъжът срещне една еманципирана жена. Аз никога не съм разчитала някой да ми помага финансово. Много съм горда и мъжете, които ме харесват, много често тръгват на война с мен. Заради това, че мисля самостоятелно и че не мъркам - „Мяу, мяу“.

- Много любови ли е имало в живота ви?

И като ти каже "назначение срещу любов", какво става?

- Да, и втората ми книга ще е за това. Тя е почти готова, казва се „Животът в танц“ и предстои да бъде финансирана. Най-интересното в нея, предполагам, ще са моите два дневника, единият от 1984 до 1989 г., в най-мрачния социализъм, в годините, в които аз просто съм драпала, за да оживея. До края на лятото ще работя върху нея, да видиш какво чудо е било, когато мъжете имаха политическа власт. И като застане насреща ти и каже „назначение срещу любов“, какво става?

- Доста активна сте на антиправителствените протести.

- Мъчно ми е за тия млади хора. Днес поне го няма страха от соцвремената, че ще бъдеш някъде картотекиран и вписан. Но къде е социалната държава? Хората работят за някакви мизерни заплати. Аз не знам как се осмеляват да раждат деца, как ги хранят, издържат. Аз в момента не бих могла да си позволя да имам дете по никакъв начин. И затова нямам, защото през целия си живот съм се борила да си покрия насъщните нужди! Включително съм си и плащала, за да работя! Знаеш ли, че заплатата на една балерина в „Арабеск“ е 360 лева?! Напиши това, да се знае!

- Следващият ви проект с „Арабеск“?

- Това е нещо, което или в края на годината, или в началото на следващата може да излезе - „Сидхарта“ по Херман Хесе, и мисля, че там ще бъде много интересна интерпретация с текст. Ще използвам древни текстове по необичаен начин. Разсъждавам върху музиката в момента, искам да на- правя една съвременна притча за стремежа към съвършенство. Жадни сме за неща, които да ни издигат. Никой не е застрахован да не падне. В такъв момент е много важно да имаш някой ангел, метафорично казано, който да те хване и да те измъкне нагоре.

(в. Преса, печатно издание, брой 217 (568) от 11 август 2013)