37679 | 13 авг. 2012 | 11:01

Изхвърляния в жегата от Кеворк КЕВОРКЯН

Какво ли си мислят хора като Плевнелиев, когато толкова усърдно се кипрят до спортните ни звезди? Ясно е, че специално него най-много го води желанието да не забравим, че е президент. Затова - хайде да се показваме по всеки възможен повод, да целуваме ръце, да развяваме байраци и пр.

Това приобщаване към успелите хора е израз на стремеж да откъснеш и ти парченце от тяхната слава, да си гризнеш от него, да се надигнеш на пръсти и поне за миг да се почувстваш значим колкото тях. Няма да мога да изброя и десетина души от днешната ни политическа секта, които да не са били подвластни на този глад за дял от чуждата слава.

Специално в случая с Плевнелиев трябва да сме доволни все пак, че той - по примера на своя патрон Бойко - не се пуска в някой спорт, макар че ми е трудно да се сетя какъв ще е той, освен художествената гимнастика. Бойко си е ритнитопковец от 40 години, това е в кръвта му, само като го видиш как тича срещу тебе като глиган, и си казваш, че този човек има две спортни души. Затова, когато подбира Марешки - онзи, за когото Янето твърдеше, че е голям измамник - да става спонсор на някакъв футболен отбор, си сигурен, че това е заради самото тичане. В това няма поза, на Бойко ще му е хубаво да стане спонсор на всичко и всички. Какво ще правят сега „Левски“ и ЦСКА, когато главният спонсор е един и същи, е друг въпрос - най-вероятно винаги ще завършват 6 на 6, но и това е нещо.

Тия дни Бойко ни съобщи, макар и без постановление на Министерския съвет, че „Плевнелиев е приятно, ненатоварващо момче“. Но по-вероятно е искал да каже, че вече е прекалено натоварващ.

Гледам една снимка на президента, тя е много показателна: победоносно и по изключение въздържано усмихнат, той е разперил между двете си ръце българския флаг - гледа право във фотоапарата, очевидно е, че сладостно позира. От двете му страни са Тереза Маринова, която притеснено се е подсмихнала, явно й е неловко, и Стефка Костадинова, която гледа мрачно; сигурно си казва в този момент: „И това ще мине и замине“.

За двете големи атлетки това перчене със знамето вероятно е непоносимо - защото то е пълзяло към небесата многократно и заради техните усилия, а празното му развяване за тях е неприлично позьорство.

Добре, вейте си байрака - но поне намалете брака в дърдоренето си. 

Ентусиазираният Плевнелиев вече публично обеща български паспорт на Камило Плачи - помощник-треньора на волейболистите. Не че бъбривият италианец не го заслужава, обаче защо го обещаваш толкова набързо и приповдигнато, все едно му казваш: „Хайде, мини да пием по една кафенце и да ти дам паспортчето!“ 

Щом за едно 3-то или 4-то място Плачи ще вземе паспорт, ако нашите бяха станали шампиони, паметник ли щеше да му направи Плевнелиев на площад „Гарибалди“?

Една бивша съветска република даде за трето място половин милион евро на спортист, който си е българин - а ние мяткаме паспортчета и смятаме, че по този начин сме си изпълнили държавния дълг.

Но веенето на байрака по олимпийските стадиони е аранжирано и с опасни изхвърляния.

Преди дни Плевнелиев люто се закани на атентаторите от Сарафово - вместо да издаде указ, с който да се забрани на спортните запалянковци като него самия да говорят за политика.

Той всъщност вече трябва да избере за спорта ли ще плаче с Плачи, или ще говори фриволно по сериозни въпроси, за да плачем по-късно всички ние.

Плевнелиев каза буквално следното: „Каквото и да й струва, България ще накаже атентаторите от 18 юли“.

Това е толкова неразумна фраза и още десет пъти по-опасна, че се поколебах известно време дали да я повтарям. Ето това са нашите политици: заканват се на терористите и се прибират в строго охраняваните си резиденции да гледат олимпиадата.

Добре, нека Плевнелиев имитира Бойко като спортократ. Обаче няма ли кой да му каже да не имитира поне Обама. Да се заканваш на терористи публично, и то тогава, когато все още не е ясно кои са - това не ти е да целуваш ръката на Брат Джон, българския експоп имам предвид, не нещо друго.

Напоследък президентът започна да опреснява паметта си и внезапно се сети, че спасил фестивала „Пирин пее“ - това станало през 1997 година, когато някаква фирма, която той представлявал, дала пари за възстановяването му. Само след 5 години тогавашните хроникьори, които вече ще са напълно идиотизирани, ще пишат, че той е създал фестивала - а не една друга, глупава власт, която наливаше бесни пари за подобни мероприятия, както впрочем и за спорта, та бяхме дори четвърта спортна сила в света.

Хубаво, Плевнелиев се сеща за „Пирин пее“, обаче е забравил за песните на църковния разколник Брат Джон, който по едно време минаваше за свещеник - и отива и му целува ръка. Дори се е прегънал толкова в кръста, че се усъмних дали английската кралица вече не е дошла в София. Обаче не - на снимката си е Джон, разпътният поп от Пиринско!

Човек трябва да си каже, че всяко мъдруване около подобни срамни епизоди е излишно - виж снимката и отмини. Но все пак не се сдържам - всичко има в този акт: и липса на памет, и липса на собствено значимо минало, и безотговорно, лигаво присламчване, и пр. Питаш се, какво ли ще направи Плевнелиев, ако случайно се натъкне на патриарх Максим - задника му ли ще целуне, какво? Така смешното върви редом със страшното - плашиш световния тероризъм, докато мляскаш първите ръце, които ти наврат в лицето.

И Уорлик се обади в жегата - този човек няма насита в говоренето, готов е и да изпълни всяка роля, която му възложат. Неговият артистизъм ме довежда до отчаяние - казвам си, че Щатите сигурно вече не гледат сериозно на нас, за да позволяват тази буфонада. Сега пък казал, че станал „почти българин“. Вижте защо: понеже ядял салата, пиел ракия и играел кючек. Покрай последното можеше да се похвали, че е станал и циганин, обаче все още не се е сетил.

Значи вече е достатъчно да ядеш салата и да пиеш ракия, за да си българин. Жална ни майка, ако е така. Аз пък мечтая да дойде американски посланик, който да не яде салата, да не пие ракия, да не се друса като циганин на сватба, а да ми цитира думи от първобащите на Америка, да ми говори, че е истински американец, и да ни припомня, че това е страната, която често ни е карала да мислим за немислимото.

Дано и следващият посланик не е предварително зомбиран от нашите местни дупедавци, половината от които изобщо не са и истински българи - и никога да не играе кючек.

Да се върнем към политическите експлоататори на олимпиадата.

Тия хора биха могли да ни отговорят, че и те имат право да съпреживяват спорта, да му се радват, и пр. Да де, обаче засега в политиката не е измислен механизъм, който да ти дава право да прекратиш пълномощията си за три-четири дни, за да се превърнеш в досаден запалянко. Освен това отблъскваща е употребата на това съпреживяване - съпреживяваш в потопеното село Бисер, сетне съпреживяваш успеха на Станка. Между другото, ако Станка беше победила на финала в първите две части, не знам как щяха да удържат Плевнелиев да не слезе на тепиха и да доиграе третата част с байрак в ръка.

Тези хора се превръщат в импресарио на спортни или музикални събития, те импресарстват дори и по време на земетресения. А ролята им би трябвало да е друга - и далеч по-въздържана. Въздържанието е най-големият дефицит в българската политика. Бъбренето и кючекът -  в общия смисъл на думата -  вземат връх винаги и над всичко.

Има и една друга причина за мяткането на гьобеци - словесни или други. Няма задръжки в миналото на тези хора, там няма и мъдрост - а е известно, че въздържанието идва от мъдростта, която непрекъснато ти подсказва, че не бива да се радваш шумно никога, нито да тъгуваш шумно никога. И изобщо допирай се до знамето не като до парче плат, а като към нещо свещено. Дори и Гюро Михайлов, този прост българин, го знаеше това, но не и днешните ни първенци.

Влизат немъдри в политиката, а излизат още по-немъдри. Нямат и достатъчна грамотност - тя не се придобива изведнъж, докато продаваш хороскопи, пращаш гастарбайтери в чужбина или спиш по паркингите, нито дори когато внезапно забогатяваш. Мъдростта няма да те осени като гръмотевица и докато целуваш ръка на Брат Джон или другия Джон.

Стана дума за Станка и се сетих за думите й, след като загуби финала. Това момиче само промълви: „Съжалявам, че ви разочаровах!“ А по-късно казала: „Нищо не става от мен“ - ето това е велик спортист и човек. Кога ще доживеем да чуем тия думи от някой политик?

Нека после и да го освидетелстват в психиатрията на 4 километър, но някой все пак да ги каже, по дяволите! А не само да веят байрака като някакъв парцал.

За телевизионните подмазвачи пък изобщо не ми се говори - и техните дрънканици са допинг за хора като Плевнелиев. Ако следваха законите на нашия занаят, те биха споменавали Плевнелиев или всеки друг български политик само ако камерите на Би Би Си го покажат. А това не се случи нито веднъж, нямаше и защо. Президентът даваше сладки телевизионни интервюта, които можеха да бъдат и безкрайни, ако зависеше само от него, отделиха му повече време, отколкото на всеки друг наш спортист. Може би е трябвало да стане говорител на някой президент, а ние да нямаме изобщо президент.

Съжалявам, че не са запознали Плевнелиев с безногия бегач Оскар Писториус, чийто девиз бил: „Не тичай след нещо неизвестно!“

Може би тогава президентът щеше да си помисли за онова, след което тича - и доколко му е известно то изобщо.