15442 | 15 авг. 2013 | 15:02

Когато питат активистите на протеста какво се случва след оставката, отговарят: "Важното е да има незабавни избори, после ще решим какво

Астрономическото и биологичното време не може да променим или измамим - това е аксиома. Не е така със социалното време в двете му измерения: икономическо и политическо. Там със своите действия се намесват множество сценаристи, режисьори и актьори, които предлагат различни интерпретации и посоки за промени в хода на събитията.

Едни от изпълненията са дело на отговорни, компетентни и талантливи люде. За тях можем да съдим по ситуацията в успяващите общества, в страните, които оглавяват световните социално-икономически класации. Други са продукт на хитреци, на недозрели и недоучени субекти, които обричат нациите си на изоставане и мизерия.
Ясно е, че и в двата случая става дума за човешки действия в сферата на властта, т.е. там, където се взимат или се оспорват решенията за развитието на обществото. Ние, българите, сме сред шампионите по опитите да работим не по правилата и срещу времето. Ще илюстрирам това твърдение с примери от близкото минало и настоящото всекидневие.

Социалните илюзии

Хората от моето поколение вероятно си спомнят, че преди около четири десетилетия на мода беше Голямата идеологическа илюзия: предстои да живеем във времето на комунизма. Той бил „ей там, отвъд хоризонта“. И понеже не сме в състояние да го докоснем и видим, трябвало да ускорим движението.
Минаха десетилетия, но чудото не се случваше. Въпреки официалната пропаганда илюзорните представи постепенно се стопиха. На всички стана ясно, че версията за комунизма, която ни пробутваха, е красива утопия. Вярно е, че в западните общества  разпределението не е „според потребностите“; но стандартът на живот там се оказа многократно по-висок, отколкото в териториите, доминирани от Голямата илюзия. И когато падна Берлинската стена, в нито една страна от съветския блок работническата класа и нейният авангард комунистическата партия не се вдигнаха да защитят с оръжие в ръка своя идеал. Беше дошло времето да прегърнем следващия идеал: за либералния/демократичен капитализъм.

Днес новото поколение отхвърля прехода. И с основание, защото мнозинството от младите хора останаха излъгани, че ще живеят в общество на всеобщото благополучие. Вместо това те станаха поданици в държава, където просперитетът е олигархичен/частен. Затова протестиращите, изчерпали търпението си, искат незабавни оставки: през февруари на десни, сега - на леви, центристи, технократи и прочее властимащи. Искането е категорично. Когато питат активистите и говорителите на протеста какво се случва след оставката, отговорът е: задавате неправилен въпрос. Важното е да има незабавни нови избори, после ще решим какво да правим.

Именно „после“-то ме безпокои най-много. Защото то подхранва друга илюзия - че икономиката може да почака в името на свободата и демокрацията, т.е. на политиката. А в реалния и демократичен свят е обратното: икономическият просперитет е първостепенна грижа и на управляващите, и на недоволните от управлението.

Първите са длъжни да спазват времевия цикъл на стопанската дейност (бюджетите се правят навреме, стратегическите програми не се отлагат, при миникризи се реагира на мига и т.н.); вторите контролират своите избраници и реагират без забавяне на грешките, гафовете и закононарушенията на властимащите. Как? Преди - веднъж на четири години, чрез правото на глас; напоследък - чрез перманентен натиск от улицата. Упражняван без колебание и без илюзии.

Опасявам се, че протестното движение у нас, поело в правилна посока, днес се обръща с лице към нова Голяма илюзия. Този път - гражданска. Щом се искат избори - без отлагане, тук и сега. Но когато искат да се спре актуализацията на бюджета, значи трябва да сме готови не за ускоряване, а за спиране на икономическото време. Ако това се случи, ще се замразят плащания за над 1,5 млрд. лв. (социални, по заеми и др.); бюджет 2014 ще се приеме най-рано през януари (решение, отнасящо се за 15 млрд. лв.); струващото 15 млрд. лв. споразумение с ЕК за следващия програмен период (2014-2020) ще увисне и т.н.
„Времето е пари“ твърдят мъдри и опитни хора. Тази извечна истина изглежда не е валидна за обществата на Големите илюзии, сред които горделиво се е наредила Майка България.

Социалните манипулации

В тази категория влизат онези постъпки на управляващите, които съзнателно изкривяват обичайните представи за социалното време. Знае се например, че от изостаналост и криза се излиза най-малко за четвърт век. Но дотук двукратно българите се поддадоха на внушения, че този срок може да бъде многократно намален.

В единия случай авторът на манипулацията беше ексмонархът Симеон. При завръщането си в България през 2001 г. той обеща за 800 дни да промени жизнения стандарт на българите. Почти 50% от избирателите се хванаха на  въдицата и осигуриха на бившия цар премиерския пост. Три месеца след триумфа бях поканен на разговор при него и чух: „Обезпокоен съм, господин професоре. Народът е схванал буквално моето предизборно обещание, че след 800 дни тук ще цари благополучие!“. Отвърнах: „А как иначе! Вие публично изрекохте тези думи и половината от българите им повярва. Сега предстои да изтърпите тяхното недоволство.“ Цената, която плати политикът манипулатор, е известна...

В другия случай тази роля беше изпълнена от ученика на Симеон - Бойко Борисов. Помним, че и той се зарече: „Ще извадя България от тресавището за 500 дни.“ Вместо това за 1200 дни той и ходещият калкулатор – Дянков, завлякоха страната на второ икономическо дъно, откъдето излизането ще отнеме цяло десетилетие.

Кой е големият губещ от въпросните манипулации? И царственият Симеон, и храбрият Б. Б. са преходни фигури. Загубите се инкасират от непреходен субект - народа  български - с малобройни, но емблематични изключения, защото при царския и бодигардския режим плутокрацията утвърди своя статут на недосегаема прослойка. Тя не пропуска шансовете да дирижира протестите - по време, място и послания. През февруари-март пратиха протестиращите в шеста глуха: да правят избори по никое време и по неизгодни правила. През юни-юли ги извеждат на предна линия, но отново с невъзможна мисия: да бутнат едно правителство и да възкачат на трона следващото, конструирано отново от олигархичното задкулисие.

Социалната деструктивност

Имам предвид не съзидателното разрушение, проповядвано от идола на Дянков - Йозеф Шумпетер. Мисълта ми е за типичната българо/балканска нагласа да се посяга на утвърдени ценности и безценни ресурси, без да се мисли за текущите ползи и вреди, както и за последиците. И тук най-новата политическа история на България предлага цял набор от образци на времево рушене, или ако искате - темпорална деструкция.

а) Образецът, сътворен от Тодор Живков. След като 34 години водеше българите по пътя към развития социализъм, после към илюзорния комунизъм, той изненадващо направи завой към „вграждане на капиталистически форми в социалистическата икономика“, а в края на живота си обяви социализЪма за „недоносче“. Излезе, че сме пропилели цели 45 години за износване на един плод, който е заченат погрешно.
б) Образецът на СДС. След знаменателната фраза „45 години стигат!“ сините издигнаха нов лозунг: „Времето е наше!“. Дали по внушение на пиар маестрото Жорж Сегела  или поради незрялост, бивши дисиденти и новоизлюпени демократи поискаха да приватизират едно благо, което не е достъпно всекиму: социалното и политическото време. За икономическото време се погрижи Иван Костов, който по-късно го жертва в името на другата, материалната приватизация. И чрез валутния борд постави началото на 15-летна мизерия на българите...
в) Образецът на Бойко Борисов. Той поиска да управлява 35 години - с една повече от своя настойник Живков. Историята му отпусна десет пъти по-малко, но той го използва най-ефективно, за да задълбочи кризата и разрухата (четвърта година сме в рецесия, по безработица сме в челото, а по бедност и социално неравенство -  първенци). Но ГЕРБ-ерската олигархия взе своето.

***
Апостола на свободата Васил Левски е оставил на поколенията безценна мисъл: „Времето е в нас и ние сме във времето!“
Няма как да го отделим от себе си и да го надхитрим! Крайно време е да проумеем тази истина...

(в. Преса, печатно издание, брой 221 (572) от 15 август 2013)