37011 | 17 авг. 2013 | 10:25

Предложиха ми да стана депутат във ВНС през 1990-а на абсолютно избираемо място в листата. Написах си автобиографията и преди да я дам, се зам

Как стана така, че решихте да се занимавате с нещата, които правите сега Антарктида? Кое ви подтикна, проф. Пимпирев?

Стремежът ми винаги е бил насочен към нещо, което не е изследвано, винаги съм искал да участвам в екстремни неща. Когато за първи път реших, че трябва да отида в Антарктида, бях още старши асистент през 1985 г., съвсем млад, с 5-6 години стаж в университета. През 1988-а се празнуваше 100-годишнината на най-старото ни висше училище. Между другото, скоро ми напомниха, че първата ми идея как да я ознаменуваме е била да направим спускане с лодка от изворите до делтата на Амазонка. Но после видях, че е по-хубаво да се направи нещо, което ще има и научна стойност.

Такава експедиция вероятно изисква много средства? Как се осъществи тя?

Не, тогава университетът имаше пари да ознаменува годишнината си и това си беше една университетска експедиция. Свързахме с Британската антарктическа служба на остров Александър. Като разбраха за това, изведнъж се обадиха от Съветския съюз и казаха: „Вие защо се свързвате с англичаните? Ако искате да ходите в Антарктида, елате с нас!“ И им отвърнахме: „Ами ние отиваме геология да правим, а с вас защо не закараме две къщички.“ И така стана.

Британците не се ли учудиха, че искате съдействие?

Разбира се, че бяха учудени - най-верният сателит на Съветския съюз се обръща към англичаните да организира експедиция. По този начин се намесихме в политиката, без да знаем, че Антарктида е политика. С моя колега Борислав Каменов отидохме с тях до базата Ротера. Първо с кораб, след това със самолет. Живяхме два месеца на палаткови лагери, които местехме с моторни шейни. С тях изминахме около 1000 километра.

Март 2006г. Пимпирев на Мачу Пикчу

След завръщането ви имаше ли интерес от страна на политиците към вас?

Те разбраха за нашата експедиция от страниците на „Работническо дело“ - на един тогава млад журналист Пламен Енчев пращах епизодично откъси от моите дневници. Тогава нямаше интернет и това ставаше с грами от базата Ротера, които той публикуваше. След завръщането ни не сме имали среща нито с Тодор Живков, нито с друг от Политбюро. Заслугата е на министъра на образованието - проф. Илчо Димитров, да ни наградят с орден „Кирил и Методий“ I степен.

Кога е следващата експедиция, която правите?

Пет години след първата - през 1993-та. Промените вече бяха факт, но тогава не се знаеше нищо какво ще се случи в страната, а и на никого не му беше до Антарктида.

В този момент не застана ли някой политик зад вас?

Когато решихме отново да ходим там, първият ни контакт беше със Соломон Паси, тогава президент на Атлантическия клуб, преди това депутат във ВНС и също с вкус към авантюрата. Той знаеше как се търсят пари. Ние се познаваме отдавна, от една махала сме, а освен това сме и съученици. Той каза, че такава налудничава идея му се случва за първи път, но защо пък да не стане. И... се случи.

Тогавашният президент Желю Желев помогна ли ви?

Морално ни помогна. Той ни покани преди заминаването, връчи ни националния трикольор. Все пак имахме чувството, че правим нещо за България. Въпреки че не бяхме взели и лев от държавата, парите бяха от спонсори - съвсем мизерни.

Къщичките бяха ли си там?

 Да, бяхме ги поставили през 1988-а на остров Ливингстън. И ние се върнахме, за да си нагледаме имота. Бяха в плачевно състояние - изоставени от пет години...

Кой беше първият наш политик, стъпил на Антарктида?

По право това се падаше на Соломон Паси. Той направи опит да дойде до базата ни на Ливингстън още по време на втората експедиция през 1993-1994 г. заедно с Юлия Гурковска. Тя беше съветничка на президента Желев. С тях бяха още един кинооператор, Симеон Идакиев и въпреки че се бяха качили на хеликоптер и бяха съвсем близо до нас, не успяха да дойдат - времето много се влоши. Мони Паси обаче успя на следващата година - през 1995-а дойдоха заедно с Елена Йончева за три дни, която направи филм за БНТ.

Имаше ли нещо екстремално, което да се е случило по време на това посещение?

С тях тогава беше и нашият посланик в Бразилия Чавдар Николов (сега той е следващ мандат там) - беше уредил транспорт на групата за острова. Испанците ни поканиха на гости и ние решихме да отидем до тяхната база със ски, но през ледник. Нямаше достатъчно ски и затова тръгнахме само аз, Елена, Мони Паси и моят колега Димо Димов. По едно време гледаме, че Чавдар върви пеш. Веднага му викнах да спре - има пукнатини и е много опасно. Ние бяхме вързани един друг със ските - ако падне някой, другият да може да го извади. Той обаче тръгна и точно на билото пропадна с единия крак в една пукнатина. Макар и трудно, го извадихме.

А може ли да се къпе човек във водите на океана?

По принцип да. Дори на 6 януари, Йордановден, ние всяка година хвърляме кръста в океана, където плават айсберги, ледени блокове. И все някой смелчага успява да извади кръста.Градусите са нула, минус един е водата. Спомням си как на този празник през 2005-а Соломон Паси и още няколко души дойдоха с един кораб, който бяха хванали на стоп от остров Кинг Джордж. Заради лошото време хеликоптерът им не можа да излети и тогава се наложи да се търси друг начин за превоз.

Припомнете как точно се е случи това?

Докато се чуди какво да прави, Мони Паси вижда туристическия лайнер „Орион“ в залива. Туристите слезли с професионалните си гидове и той се представил: „Аз съм министърът на външните работи на България, ще ни закарате ли до остров Ливингстън на нашата база.“ Помислили и казали: „Да. Министър не се е возил още на нашия кораб.“ И пристигнаха на нашата база по този начин.

Тогава Соломон Паси идва и с настоящата си съпруга Гергана, по това време негов зам.-министър. Колко време изкараха те?

Двамата дойдоха в началото на януари 2005-а и останаха седмица. Криеха се, че са гаджета, но ги разконспирирахме. Освен това ги познавах отдавна. Бащата на Гергана е геолог, работили сме заедно, и Гери и сестра й ги знам от съвсем малки.

 Няколко дни след тях при вас на гости идват президентът Георги Първанов, както и други политици. Какво правиха те тогава?

За разлика от Паси г-н Първанов имаше късмет с времето. И на двата острова - Ливингстън и Кинг Джордж - времето беше чудесно. Той дойде на 15 януари 2005-а с охраната и лекаря си с първия хеликоптер.

Каква беше програмата на президента?

След като г-н Първанов дойде, той видя как живеем и с моторни шейни отидохме на един хълм над базата - казваме му Крумов камък. Там направихме прекрасни снимки, а президентът беше изключително впечатлен. По това време вече бяха дошли с друг хеликоптер и ректорът на Алма матер проф. Боян Биолчев, и вицепремиерът Лидия Шулева. Тъй като г-жа Шулева е запалена скиорка, тя поиска да кара ски на Антарктида. Намерихме й всичко необходимо и двамата с Боян караха ски над базата, на ледника.

15 януари 2005 г. Остров Ливингстън. Официалната българска делегация начело с президента Георги Първанов. На Крумов камък са и Лидия Шулева, проф. Боян Биолчев (вляво).

От какво може да се разболее на Антарктида човек? Вируси виреят ли?

Там няма от какво да се разболееш. Ако отидеш здрав, нищо не може да ти стане. Във всяка експедиция имаме лекар. Вече имаме и лекарски кабинет, що-годе оборудван. Неприятностите, които могат да ни се случат, са травмите. Ако стъпиш накриво, можеш да си изкълчиш крака. Но по-често е, когато учените работят извън базата.

Преди да тръгнете за Антарктида, пътешествали ли сте на други места - в Азия или Африка например?

Точно преди първата ми експедиция за Антарктида през 1987-а ми предложиха да участвам в научно-спортната екс- педиция на клуб „Академик“ в Непалските Хималаи. Трябваше да се изкачи връх Ама Даблан, висок малко под 7000 метра. В състава бяха Николай Петков, съвсем скоро покорил Еверест, Мирослав Севлиевски като алпинист - той е мой студент, и др. В научната група аз бях най-младият, а в нея бе и Петър Берон. Правиха ни изследвания на кръвни проби. Заминахме в началото на септември и трябваше да се върна на 4 ноември, защото на 10 ноември заминавах за Антарк тида.

Не се ли страхувахте, че може да пропадне възможността да отидете на Ледения континент?

Разбира се, много рискувах, беше опасно. Всички ми казваха, че съм луд. В Катманду имаше епидемия от хепатит. Ако бях хванал хепатит, пропадаше Антарктида. Но ето че късметът беше с мен, нищо не ми се случи. Научих се как се живее. Бях се лепнал за Петър Берон и спях с него в една палатка.

Имате ли спомен за интересна обща случка с него?

Берон е особняк. Познавах го много отпреди, комшия ми е. Общо взето другите не искаха много да спят с него. На базовия лагер, който беше на Ама Даблам, падна страхотен сняг, който направо зарина палатките. Катерехме се нагоре и изведнъж го виждам обут с някакви обикновени маратонки, докато аз бях с високи хубави обувки. Насред баира в снега предложих да му дам моите, а да обуя неговите. Прецених, че така е по-добре - и без това се прибирах в България. Най-интересното беше, че като се върнах от Антарктида, той ми пазеше обувките и ми ги върна. Хималаите бяха голяма тренировка за мен. А с Берон сме били заедно на експедиция и във Виетнам.

За какво бяхте там?

Във Виетнам съм бил на две експедиции. Като се върнах от Антарктида 1988-а, още на следващата година дойдоха едни спелеолози и казаха: „Има страхотни пещери във Виетнам, дай да изследваме и да направим една експедиция дотам.“ Тя се оказа последната, така да се каже, тоталитарна експедиция, тъй като беше февруари 1989-а. Тогава с Берон, който е страхотен пещерняк, ходихме, спахме на палатки в бананови горички.

1988 г. Христо Пимпирев (вдясно) и Борис Каменов по време на първата експедиция до Антарктида.

Какво точно правихте?

Плавахме с лодки през едни пещери, които са във водата. Но друго е интересно - с Берон пак спахме в една палатка и той ми вика: „Сваляме правителството. Ние сме в клуба „Екогласност“ и да знаеш, че ще сваляме комунистите.“ Веднага му предложих, че и аз искам да се включа. Като се върнахме в България, вече всичко вреше към май месец. И аз действително се включих в екоклуба.

Значи заверата за свалянето на властта сте я правили още във Виетнам?

(Смее се.) Във Виетнам, да. В София заедно с покойния Любо Собаджиев бяхме учредителите на „Гражданска инициатива“. Предложиха ми да стана депутат във ВНС през 1990-а на абсолютно избираемо място в листата. Написах си автобиографията и преди да я дам, се замислих и я... скъсах. Казах им: „Аз политик няма да ставам.“

Накара ли ви някой да се откажете?

Някой от горе, Всевишният. Прошепна ми, че не трябва да се цапам с политика. Така смятам и сега.

После с каква експедиция продължи животът ви?

След Виетнам заминах за година в Колумбия на специализация с много малко пари, защото никой не искаше да помогне. Цяла година работих в джунглите, ходих до изворите на Амазонка. Работехме с „Шел ойл“ - там има много големи петролни находища, и те ми предлагаха да остана за година на работа.

Какво точно беше предложението към вас?

Даваха ми някаква колосална заплата - към 10 000 долара на месец. Аз се чудих, чудих. Тогава всеки гледаше да се махне от България, беше 1991-1992 г. Викам: Абе, аз ще се върна, пък ще видя. Пристигам в София и ме оставят на летището, там няма никакво такси, не мога да се прибера. Викам - аз къде се озовах! Студено, тъмно, режим на тока. Само след една година почна новата експедиция. Реших да си продължа в Антарктида и да си остана в България.

Януари 2005г. Пимпирев (най-вдясно) с външния министър Соломон Паси, заместничката му Гергана Грънчарова (сега Паси) и шефа на испанската база на Антарктида

(в. Преса, печатно издание, брой 223 (574) от 17 август 2013)