21356 | 17 авг. 2013 | 11:27
Обвиняват протестиращите, че с действията си могат да докарат по-голяма злина от сегашната, и покрай това бе припомнен един стар виц. Двама българи ги водят към бесилото. Единият казва на другия: „Хайде да избягаме.“ Вторият отговаря: „Абе, я да си траем, да не стане по-зле.“ Ако хвърлим поглед назад, ще се убедим, че през последния близо четвърт век българите сякаш малко са си траели. Протести съпътстват и драматични, и по-спокойни периоди на младата ни демокрация. Нещо повече, те често се увенчават с успех.
На 14 декември 1989 г. хората излязоха, за да поискат
да падне член 1
от Живковската конституция, гарантиращ ръководната роля на партията. Месец по-късно член 1 остана в историята. През лятото на 1990-а поискаха оставката на президента Петър Младенов, заподозрян, че харесва танковете като средство за диалог с гражданите. Младенов си отиде след няколко седмици. Излязоха - и на площада, и в палатки - да оспорят правото на червената звезда гордо да сияе над Партийния дом. След бурни перипетии и даже след палеж хеликоптер отнесе звездата. Включиха се в обща стачка срещу правителството на Луканов. Луканов напусна властта. И всичкото това само за година. През 1996-1997 г. отново. Тълпите блокираха кръстовища и пътни артерии, изпълниха улици и площади, за да не позволят левицата да състави ново правителство след оставката на Жан Виденов. БСП върна мандата. Макар и в по-умален мащаб, нещата продължиха и по-нататък.
Мнозина смятат, че протестното струпване на таксита пред НС в ранната пролет на 2001 г. - макар да беше по частен повод - беляза психологическия край на Костовото управление. Властта видимо се търкаляше по жълтите павета и трябваше просто някой монарх да мине оттам, за да се наведе и да я вземе. През януари 2009 г. протестът в София ясно показа, че тройната коалиция е загубила моралната легитимност, която макар и в малки порции бе натрупала с успешното реализиране на еврочленството.
А по-нататък? Излизаха зърнопроизводители. Увеличиха им субсидиите. Обявихме се срещу шистовия газ. Наложиха мораториум върху проучванията и добива. Протестите срещу ГМО доведоха до забрана на ползването им в България и сега най-много да разбереш от опаковката на чипса, че „може да съдържа следи от ядки“. Против споразумението АКТА - отново успех, и то европейски успех. За т. нар. поправка „Витоша ски“, недоволството от която роди легендата „Орлов мост“, се изписаха и изговориха тонове неща. Едно е сигурно: законът бе преразгледан, независимо от забележителния факт, че действащи министри ходиха да протестират срещу протеста.
Прелетът над хронологията като че ли може да ни внуши, че българските протести не само са успешни, но са дори, средно взето, и
по-успешни от другите по света
Някъде, в Исландия например, правителствата подаваха оставка, другаде властта реагираше с бой или невъзмутимост.
Постигна ли заложените цели движението „Окупирай“? Доколко са оптимистични заключенията на протестиращите маси в глобалното ветрило от Бразилия до Турция? Доволни ли са от резултатите испанските „възмутени“, които година и половина разтърсваха цялата страна? Може ли изобщо да има доволни в тази мътна и кървава история, която се разиграва в Египет? И дали там вече не се разпространява виц за двама египтяни, които ги водят на разстрел и единият казва: „Да си траем...“?
ЕС обяви 2013-а за Година на гражданите и може би тя най-ярко се прояви като такава в България, най-бедната държава член на съюза. И все пак отново имаме повод да се запитаме по какъв критерий мерим успеха на протестите. През февруари те наистина бяха от най-масовите, но по онова, което постигнаха, отстъпват на предишни доста по-малобройни изяви. През февруари хората искаха преразглеждане на сметките за ток, ликвидиране на монополите, преоценка на дейността на енергоразпределителните дружества. От всичко това половин година по-късно налице е сякаш само слабо намаление на цената на електричеството.
Някой ще възрази, че протестът тогава успя, предизвиквайки оставката на кабинета Борисов. Всъщност Борисов сдаде властта още преди протестът да узрее дотолкова, че сериозно да иска оставки. Напротив, юнският протест беше готов с това искане почти от първата си минута. Ако приемем, че централната, ключовата претенция на хората от вече над 60 дни е оставка на кабинета Орешарски, то протестът изглежда неуспешен. Ако отидем на по-едрата декларирана цел - победа над мафията и олигархията, няма какво да говорим, защото
мафия и олигархия не си отиват
нито с избори, нито с протести пред сгради, които те не посещават.
Протестът обаче успява като че ли с други, по-малко видими неща. Успява с това, че събужда и отглежда определено гражданско съзнание. Не е толкова важен точният брой на хората, излизащи по улиците, дори не е важно колко от тях са партийно организирани и обвързани, колко са купени и доставени от обичайните пазари на „независими граждани“, колко са провокатори на свободна практика.
По-важно е, че наистина значителен дял от нас се замисли върху проблемите на страната, започна да изработва свои позиции, да формира мнение по теми, които години наред са стояли съвсем далеч от мисленето, живота, кариерата му. И докато малки групички продължават с истеричните заплахи към противника и обожествяването на собствената непогрешима преценка, все повече от другите се опитват по-разумно и по-спокойно да преосмислят поведението и нагласата си към всичко онова, което се случва.
Протестът успява и с това, че ограничава властта и я кара
да стъпва много по-внимателно
там, където иначе би карала през просото. Не е вярно, че управляващите игнорират протеста. В действията и изявленията им личи съобразяване. Дори на улицата да има само 200 души, притеснението, че могат лесно да се умножат по сто, видимо присъства. Сегашното мнозинство дойде на власт с претенцията да предложи управление, качествено различно от това на ГЕРБ и Борисов. Първите стъпки не я уплътниха с факти. Най-хубавото на протеста би било, ако принуди мнозинството да изпълни своето обещание.
Протестът успява и с това, че с всичките си невежи залитания, смешна самовлюбеност и податливост на манипулации постоянно посочва с пръст главния проблем на България - монополизма, корпоративните зависимости, задушаването на реалната икономика от порочните връзки на едрия бизнес с политиката.
Сюжетите със ски пистите или сметките за ток бяха само отделни дървета. Сега започваме да виждаме по-ясно гората. Тази гора няма да изчезне току-тъй, понеже някой скачал, а друг обяснявал кои са боклуци. И успехите, които изтъкваме, могат да се окажат кратък метеоритен дъжд, изгарящ в плътната атмосфера на статуквото. За да не стане това, би трябвало енергията на хората да бъде насочена към търсене на макар и частични решения по големия проблем на България, към търсене на съгласия поне за ограничаване на вредните му последици. Засега лицата на протеста не изглеждат способни на това.
(в. Преса, печатно издание, брой 223 (574) от 17 август 2013)
Мобилна верси
RSS
