39105 | 19 авг. 2013 | 08:20

Думи след мюфтийския чай от Кеворк КЕВОРКЯН

По някое време ми се стори, че прекаляват с Плевнелиев. Всъщност какво толкова се бе случило: прияло му се баклавичка, отишъл да хапне с мюфтията и с турския вицепремиер. Никой досега не е потвърдил, че Касим Дал е присъствал, предрешен като сервитьор - тогава можеше да се съчиняват разни конспирации. Отгоре на всичко нашият човек си е говорил както обичайно ги мести думите, нищо специално.

Трябва да свикнете с факта, че той е като колорадски бръмбар за политическото слово - и да го преглътнете. Да не би пък повечето от останалите ни политически мъже да говорят по-смислено? Учените твърдят, че колорадският бръмбар има способността „завидно пластично да консумира листата на някои култури“ - нашият Плевнелиев също проявява завидна пластичност, докато гризе оттук-оттам политическото слово. Трябва да признаем, че тази негова активност издава и една честност: свикнал с бурния живот на бизнесмена, сега него не го свърта на едно място; той можеше едновременно да изпълнява поне още една-две длъжности, стига да му ги бяха доставили, но Бойко се прояви като скъперник. Бизнесът иска пластичност, а президентският пост е като някаква вкаменелост, трудно се издържа от един динамичен човек, който е призван да действа и да прави пари - а сега трябва да стои примирено в един мавзолей, който дори не е негов собствен, как да не полудееш.

Плевнелиев от миналото - онзи, който се е самоизградил с много гъвкавост и пластичност, сега трябва да стои като една тухла от този мавзолей; но понякога, когато непредпазливо си отвори устата, тух- лата се превръща в отливка пластичен експлозив - и тогава се чува оглушителен взрив. Досегашните ни президенти не ни впечатляваха със словесната си фриволност и това беше логично. Д-р Желев беше изкарал години в прахоляка на Философския институт, докато с една статия не се опита да взриви мавзолея на Ленин - и след това му позволиха единствено да лови риба с ръце край село Грозден, а това занимание не е за невротици, не се правят никакви излишни движения, всяко потрепване може да се окаже фатално. Така че неговата овладяност по-късно бе напълно естествена.

Стоянов пък шареше много с ръце, но все пак се придържаше в паяжината, в която го бе оплел Костов. А и поначало адвокатите са майстори да говорят много, но да не казват нищо дразнещо, така че и той мина метър. Освен това неговата пластичност преди промените е била да се упражнява върху струните на китарата си - и да сънува, че е пловдивският Висоцки, тези сънища са били най-големият връх в инакомислието му. Не е малко.

Вижте как вървят нашите президентски работи - докато Желев направо разфасова Ленин, в същото време Стоянов се е опитвал да уцелва струните на китарата си. Стигнахме до Първанов. Той е причината Плевнелиев

да изглежда пластичен като балерина

- след най-въздържания ни политик дори и танцьор с един дървен крак би изглеждал прекалено разпасан. Първанов много внимаваше какво казва - например в
някои случаи изчакваше всички да се убедят в нещо, за да го изрече на глас. Така съобщи, че Костов е „кръстник на мафията“. Ловец по призвание, Първанов беше извънредно предпазлив, обаче и той сбърка веднъж - забрави, че не бива да си изпускаш сапуна в банята на БСП, а той го направи в присъствието на Станишев.

Да се върнем при колорадския бръмбар. Но преди това - едно уточнение. Според учените той всъщност идвал не от Колорадо, а от Мексико - така че е естествено да очакваме в следващото си новогодишно обръщение Плевнелиев да е седнал на фона на Акапулко. И там не е лошо.

Словесното гъргорене на днешните колорадски бръмбари - по принцип - е директна последица от комунистическото нищоговорене. Ония дрънкаха празни приказки, наистина, обаче в същото време и строяха здраво, това е факт. Смешното е, че го отричат тъкмо ония тарикати, които извършиха масовата приватизация/разграбване, макар че и досега, вече 23 години, все още има какво да се отмъкне. Новите бръмбари с някои незначителни изключения опоскват - методично като термити - политическото слово. Хора, които говорят смислено, а в същото време и красиво, бяха недолюбвани още от началото. Най-голямата заслуга на Станишев е, че запази толкова дълго в парламента проф. Пантев - може би за да се види колко блудкаво говори самият той. Това не е малък политически подвиг.

Словото на бръмбарите не само че не е красиво, ами понякога е и зло - зли думи, празни думи, думи, казани сякаш пред глухари, без да носиш никаква отговорност за тях. В петък Станишев надмина всички нива на злословие - като изтърси, макар и леко зачервен, че презпоследните години „гражданското общество у нас било смазано“. Само тази фраза може да бъде разчепквана до следващия конгрес на БСП. Какво иска да ни каже този човек - че днес гражданското общество е избуяло, понеже от 65 дни софиянци протестират, и то срещу самия него? Да не би и това да си приписва като заслуга Станишев? Това говорене на едро е обидно за публиката - как точно е било смазано гражданското общество, как? Ако са подслушвали нечий циничен разговор, това достатъчно ли е?

Ако Бойко е посегнал на някоя презряла чужда кака

- това смазване ли е?

Ако единият е бил симпатичен на медиите заради словесното си буйство, а другият им е изглеждал като блудкаво кафе, и това ли е смазване на гражданското общество? Въпросното общество, каквото и да означава това, е мачкано най-вече от политическите несмислици, от вулгарните лъжи, от личната несдържаност и
комплекси. Между другото, ако от 2009 година насам - когато се е осъществило „смазването“ - Станишев бе прочел за себе си и една хилядна от нещата, писани в някои медии за Бойко, отдавна щеше да се обеси на Бузлуджа. Когато говорите невнятно, когато си говорите главно един на друг, това е най-видният провал на политическото.

В петък стана ясно, че един от двамата - Станишев или Бойко, е колосален лъжец, защото и досега не могат да се споразумеят как са изхарчени едни 800 милиона лева. Накрая Бойко посочи датата, на която тази сума е възстановена от ЕС, но Станишев само му посочи един среден пръст наум. Кой лъже? Колорадският бръмбар така си говори -

със среден пръст, опрян в челото

на обикновения човек. Ето и Кунева - тя пък тия дни казала, че „без национална идея няма да родим лидер“. Човек би си помислил, че самата тя има в излишък от тази стока, че се е грижила за нея поне колкото Дьо Гол - макар иначе да е известна като „Г-жа Подарицентрала“. За национална идея говорят хора, които понятие си нямат от нея - от банковото гише на „Париба“ трудно ще разбереш за какво става дума, ако изобщо това те интересува. Пускай си колорадския бръмбар да си гризе, и толкова. Впрочем нека някой усърден хронист анкетира действащите ни политици - какво имат предвид под „национална идея“, и ние ще получим една свръхзабавна книга, ако глупостта може да се приема понякога и по този начин. Никой няма обаче да участва в подобна анкета - е, освен националистите, разбира се. Навремето, когато разрушиха Световния търговски център, помолиха Симеон за кратък коментар. И какво каза той: „Ние сме малка държава, да не се месим в тия неща.“ Ето, това също е вид „национална идея“. Налягай си парцаливия задник, и толкова. Това е

24-каратово политическо сиромахомилство

тъкмо по вкуса на един никакъв цар. Нашите колорадски бръмбари могат да опоскат всичко, без изключение. Разбира се, невъзможно е политиците ни изобщо да не говорят, макар че това би било върхът на българското щастие - все трябва да казват по нещо. Но най- важната фраза, която трябва да си повтарят всеки ден по сто пъти, трябва да е: „Казвам ли нещо ново?“ Обаче и това няма да ги спаси, понеже на тях ще им се струва, че казват нещо ново - ново за самите тях, а пък то ще е едното втасало и вмирисано нищо.

Да се върнем при баклавата и колорадския бръмбар. Ако не са му сложили някакъв пургатив в сладкиша, Плевнелиев наистина е казал нещо крайно обидно и грубо, но за това никой не говори - аз също го видях със закъснение. Имотите и претенциите към тях са нищо работа, турците цяла Тракия ни свиха, та сега за едни джамии ще мислим. Неприличното фукане също не се нуждае от коментар, само един президент, който е прекалено пластичен, който не го свърта на едно място - кукуригу, кукуригу - може да каже: „Горд съм да бъда първият президент, който отиде на гости на главния мюфтия да опита от неговия вкусен чай.“!!! Така е: момчето излиза от паркинзите (тъй нарича то паркингите), обаче

паркинзите никога няма да излязат от него

ще ги влачи докрай, колкото и мюфтийски чай да изпие. Но най-срамното е друго - ето от какво още е примрял нашият човек: „Горд съм, че българските турци изселници намериха своята втора родина и се чувстват прекрасно там.“ Сега и ние ли трябва да сме горди, че прокудените се чувствали прекрасно - може би се налага да благодарим и на комунистическите власти, понеже излиза, че те са им осигурили този прекрасен живот?!

Можем да се чудим на тази фраза до утре сутрин - така е винаги, когато думите са наредени безотговорно. Обаче българският президент си играе с неща, които са много сериозни и очевидно не са видими от паркинзите. Подобни фрази хвърлят нещо мътно върху позорния „възродителен процес“, който си беше едно живо издевателство, вън от съмнение. Президентът превръща една чудовищна драма в някакво добросъседско лигавене - отишъл Росенчо при Сали и двамата се чувствали много добре. Подобно говорене не си дава сметка и за нещо друго. В края на 80-те години приключваше крупна операция на турската държава, която в настъпващите смутни времена без никакво съмнение щеше да постави на колене българската държава. Все още никой не се осмелява да вникне в ролята, която и Москва имаше в онези събития - Горбачов външно беше много критичен към Живков заради гаврата с нашите турци, казвал ми го е лично. Но той беше един отнесен човек, зад гърба му службите правеха каквото си щат, а той си мислеше, че ръката му е продължение на Божията. Разпадът, който някои среди от Москва диктуваха, може би е включвал и идеята за прогонването на нашите турци. Малко натиск тук-там, малко вял тероризъм у нас в средата на 80-те, малко хитруване на турската държава - например бяха се договорили с нашите власти много преди 89-а да приемат неограничено количество турци, а допускаха по 40 семейства на седмица. Това изнерви Живков и той дръпна шалтера. И България се изправи пред най-голямата криза в новата си история.

Добре че беше Доган - затова и го ненавиждат толкова: ако не бяха неговата премереност и разсъдливост, у нас още щеше да ври и кипи, повече дори от Косово. Особено като се има предвид и какви глупости ръсят и досега колорадските ни бръмбари.
 

(в. Преса, печатно издание, брой 225 (576) от 19 август 2013)