С последните акорди на XXX олимпийски игри отшумя и легендата за България като спортна нация. След близо 60 години, 51 олимпийски шампиони, над 230 медала, десетки рекорди и митични моменти страната ни се върна в родово-общинския строй на спортното поле. Поле, където модерните общества мерят просперитета, ценностите, устоите си. Днес стадионите и залите са гладиаторските арени от античността, а България вече дори не стига до сцената. Каква по-ужасяваща присъда?
Крахът в Лондон е нагледно доказателство за изгнилия ни социален модел. Спортът ни просто се нареди до всичко останало, което създава усещане за общност и вяра в околните - образование, здравеопазване, икономика, полиция, армия, култура... На телевизионните екрани в последните 17 дни се озъби съкрушителната истина - нашето общество е съвкупност от духовни и физически удавници, оцеляващи тук и сега, без спомен за миналото и надежда за бъдещето.
По-болезнена ирония не може да има. Моделът, който помпаше самочувствието ни над половин век и от който в годините на т.нар. преход панически бягахме, докато пирамидата рухна, сега е на мода из цял свят. Във всяка една от държавите с многото медали спортът не е просто държавна политика.
Той е проблем на националната сигурност
Защото касае здравето на нацията и спортистите са лицето на обществото. Във Франция значимите олимпийски дисциплини са ведомствени на полицията и армията. В Англия вече две десетилетия функционира точно копие на някогашната ни система от спортни училища и школи. Китай ражда шампионите си в мрежа от 300 спортни интерната. В САЩ всяко училище задължително разполага с плувен басейн...
Българските спортисти се спъват в първото препятствие, а треньорите продават домати или карат таксита. Народът крещи - къде са ни медалите? Там, където дълги години бяха спортните училища - в небитието. След ожесточени битки спортният министър Свилен Нейков успя да възстанови 7 такива. И то не в един столичен квартал, нито в София, а в цялата страна. Но дори в тях положението е плачевно. Пловдивското „Васил Левски“, родило 8 олимпийски, 49 световни и 47 европейски шампиони, дало на България легенди като Стефка Костадинова, Йордан Йовчев, Мария Петрова, Николай Бухалов, Ваня Гешева и Милен Добрев, едва започна последната учебна година. Всички деца бяха наблъскани в дамския пансион, защото общежитието за момчета бе затворено от РИОКОЗ. Но иначе изискваме поне едно „209 см“ в който и да е спорт, зад което
да скрием моралния си провал
Вече няма как да стане - илюзиите се изпариха заедно с кварталните площадки, с обществените басейни, със задължителните часове по физическо...
60 държави са пред нас в класирането по медали, включително Бахамите, Уганда и Гренада. Черният виц, че единственият ни представител след 4 години в Рио де Жанейро ще е Гълъбин Боевски, прескача като бацил из интернет форумите. Отвратително е, но това е реалната опасност. Не, това е реалността. Докато се оправдаваме със системата и световната си незначителност, нашите „събратя“ от бившия соцлагер, които издухахме на олимпиадата в Сеул през 1988 г., днес са на светлинни години пред България. Румънците спечелиха 9 медала, включително злато в гимнастиката и стрелбата, чехите имат шампиони в атлетиката, колоезденето, петобоя и гребането, хърватите - в стрелбата, атлетиката и водната топка, поляците - в щангите и атлетиката, сърбите - в таекуондото, дори словенци, латвийци, литовци качиха свои спортисти на най-високото стъпало. На олимпиадата в Сеул финиширахме пред Унгария с 12 медала. Сега те имат 8
шампиони, България - нито един.
А всички минаха през същия кошмар.
Не само политиците, цялото общество се бе наредило да прегръща Станка Златева. И, разбира се, вместо злато, тя ни зашлеви болезнената плесница - „Голям позор, но връщане назад няма“. Позор, но не за нея, а за извратеното ни мислене. От всички големи разбирачи, от всички щедри благодетели, от маститите покровители и дребните душици в родния спорт само едно простовато момиче от Крушаре се осмели да каже на глас истината - не ставаме за нищо. След повече от 200 милиона лева, излети в българския спорт през последния олимпийски цикъл, резултатът са два медала и нито един златен. По 100 милиона на парче. Най-скъпите отличия в историята на световния спорт. Можеше и тях да преглътнем, да ги бяхме заделили за лекарства на онкоболните. Усещането нямаше да е толкова тягостно.
Вместо това
изпратихме 67 "туристи“ в Лондон
които сега топло утешаваме, че конкуренцията била убийствена, че съдийството е тенденциозно, че кои сме ние да се бутаме в битката между американската фармацевтична индустрия и китайската народна медицина, когато сме нямали дори антидопингова лаборатория... С много малки изключения родните представители в Лондон показаха, че са примирени издънки на една порочна система, която функционира единствено за да усвоява безотговорно пари. Техният провал, а и този на треньорите и ръководителите им, е личен и безкрайно нахален. Нелепо е да ръкопляскаме на някого, който е туширан от индиец, спънал се е в първото препятствие, отказал се е заради зъбобол или си е изпуснал лентата, защото прожекторите го заслепили. Някой ръкопляска ли на обикновения българин, че върти волана или бъхти в мината по 12 часа на ден?
Още по-нагло е да пропускаме онези, които дори не стигнаха до Лондон. Може би два или три пъти по 67. Те усвоиха същите пари, но „подвигът“ им остана анонимен. Тяхната некадърност, мързел и лицемерие бяха финансирани директно от джоба на българския данъкоплатец. Та тези 200 милиона лева, потънали в ямата на безбройните федерации, ще спечелят следващите избори за която и да е партия. Достатъчни са добавка върху пенсиите в края на годината.
И всичко това във времена, в които властта уж отново се обръща към спорта. До избора на Борисов поне бе ясно - държавата тотално бе абдикирала, няма бази и условия, приоритетите бяха други. Сега се строят зали, откриват се стадиони, всеки с проблем или проблемче в българския спорт
тича при премиера и си тръгва усмихнат
Защо нещата не се получават? Ами просто защото се действа избирателно, популистки и на парче. Шампионите няма да се родят в „Арена Армеец“. Не че е лошо да я има, но не е достатъчно да приемаме грандиозни първенства. Трябва да има след години кой да играе в залата бижу, а талантите е нужно да се откриват и развиват. От треньори с нормални заплати, стимули и самочувствие. За една десета от сумата, отишла за построяването на залата на 4-ти километър, за няколко месеца българските щанги щяха да бъдат възродени. Това са 3-4 олимпийски медала, при това без допинг. Над 2 милиона лева отидоха за домакинствата на олимпийските квалификации „до дупка“ за волейболистите. С тези пари българското гребане щеше да има представители на подиума в Лондон.
„Арена Армеец“ е една от диагнозите. С избора на залата пред училищния спорт властта заложи фиаското - сегашното и това след 4 години. А може би и след това. Същите средства щяха да осигурят по четири-пет допълнителни учители по физическо във всяко българско училище. Т.е. щяха да положат основите на пирамидата. Оттам тръгва всичко.
Но тези подробности са извън кръгозора на родните управници, включително спортните. Странно е, че очакванията за по-достойно класиране в сравнение с миналите игри в Пекин оптимистично ги бяха завладели начело с председателя на БОК Стефка Костадинова и спортния министър Свилен Нейков. Двамата предвиждаха 5-6 медала, че и повече. Е, дойде време да запитаме каква е дейността на Българския олимпийски комитет, освен да благодари със и без повод на грижите на премиера за родния спорт. И да се поинтересуваме къде са потънали 7-те милиона лева, отпуснати от държавната хазна, за нуждите на българската борба? Как спортното министерство допуска албанци и украинци да трупат негативи на и без това сринатия ни имидж, докато дузина наши момчета и момичета
печелеха медали на сметката на други държави
Вместо отговори и оставки ще получим поредната порция обещания за нови зали и куха патетика как волейболистите защитили българския дух и смаяли света. А как, кога и къде ще се родят новите спортни герои на България, ще остане неясно. Последните гладиатори - Йовчев, Гроздева, Стойчев, си тръгват.
На кого ще подражават нашите деца?