68146 | 20 авг. 2013 | 11:11

Приятели подозират, че поетът си е отишъл девствен

Никой не знае името на жената, заради която на 12 юли 1911 г. се самоубива Димитър Бояджиев. Нежният и изящен поет, ранимият самотник се прострелва с револвер, оставяйки две писма. Едното до прокурора, за да не бъде заподозрян никой за смъртта му, и другото до тайнствената си любима. Съдържанието на второто до ден днешен не е разкрито. Решението за самоубийство не е импулсивно. Димитър Бояджиев се връща от работа по обед, кимва мълчаливо на по-малкия си брат Иван и се заключва в стаята си. След десет минути се разнася изстрел. Младежът счупва с лакът прозореца, за да влезе при батко си. Револверът още дими в ръката му. Той почти не диша, но е още жив. Когато пристига д-р Войводов от Александровска болница, поетът вече е мъртъв. Дал е лаконични, но точни указания - да не му правят аутопсия,

да бъде погребан скромно

и по християнски, без опело, защото не се полага на самоубийците. Приятелите му Елин Пелин и Димо Кьорчев влетяват, дочули вестта в близката кръчма, и заварват другаря си окървавен, кракът му провесен от леглото, а майка му - ридаеща в съседната стая. Каква е тази черна сянка, орисала живота на Бояджиев? Та той другарува с най-забавните хора от кръга „Българан“, а изглежда до тях като странна печална птица. Димитър пише до приятеля си, дипломата Петър Нейков: „Някакво проклятие тежи над живота ми. Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва.“

Литературоведът Петър Величков, изследовател на творчеството на поета, предполага, че е имал сексуални проблеми. Защото никога не споменава конкретно име на своя любима. „Ти няма да откриеш, о, жена, как аз те любя в мойта тъмнина“, отронва в свое стихотворение. „За него няма „жени“, има само една Жена. Като секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909) той е можел да си избира жена за по една нощ. Вместо това в този град на разврата той написва някои от най-ужасяващите си и съкровени изповеди“, твърди Величков. Симеон Радев обаче му опонира в спомените си: „В Марсилия Бояджиев опознава френската литература и френските жени.“ Заради меланхолията на верния си другар, който с чиновническата си заплата му плащал сметките в кръчмата, притесненият Елин Пелин споделя пред Александър Божинов: „Митю Бояджиев не ми се харесва - някакъв любовен червей го гложде, не знам къде ще му излезе краят.“

А краят е трагичен! Когато спускат поета в гроба, светъл слънчев лъч се промъква през клоните и огрява високото му чело. След време саморасла лоза ще обвие надгробната му плоча и ще дава плод всяка есен. Сякаш богът на поетите си е спомнил, че Димитър приживе много обичал грозде. „Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят
последните негови стихове“, пише Елин Пелин в предговора си към посмъртната стихосбирка на самоубиеца, излязла чак през 1927 г. Приживе Бояджиев публикува едва няколко стихотворения и преводи, но ценителите са въодушевени от изящния му и меланхоличен стих, който го сродява със символистите.

Поетът е привлекателен за жените не само с творчеството си. Елин Пелин твърди: „Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха.“ По спомени на съвременници Димитър има тънка и изящна фигура, леко приведен, с блестящи и непокорни кестеняви коси, фино лице и бадемови огнени очи, чийто плам поразява. Елин Пелин дори го оприличава на Христос. И не само той. Тъй като огънят в погледа му напомнял на светец,

поетът е изографисан като Йоан Кръстител

 в църквата в Стрелча, Пазарджишко. Твърди се, че иконата е най-верният му портрет, нарисуван от Никола Балтов, защото нито една снимка не успявала да предаде неуловимото му излъчване.

Далеч от романтичната представа го вижда дипломатът Петър Нейков, негов колега от Бюрото по печата на външното министерство: „Лицето на поета, засенчено от буйна къдрава коса, е изпито, носи белези на загриженост не по възрастта му. Очи неголеми, но одухотворени; нос тънко изваян. Брадата дава своята опора, но е безсилна да затвърди нежните му черти. Облеклото му - тясно, вехто, зле прикрива мършавостта на тялото му. То издава бедност и лишения...“

Фаталният изстрел сякаш дава начало на голямото гадаене за името на жената, заради която Димитър Бояджиев посяга на живота си. Версиите са безброй. Братът Иван си спомня, че на погребението красива ваклоока девойка горко плачела и нареждала: „Защо направи така, милий?“ Тя била учителка от софийската френска гимназия и твърдяла, че преди няколко месеца уж се били сгодили. Сестрата на поета - Евгения, обаче била убедена, че тайнствената любима е някоя си Савова от Пловдив, омъжена, с дете. Тя атакувала поета с писма и въпреки фините и благородни слова била доста настъпателна.

Предполага се, че заради нея поетът е написал: „Не радост си вече за мене, а страшен кошмар“, защото деликатната му природа му пречела категорично да я отреже. Симеон Радев намеква, че заради среща със Савова в Пловдив „лицето на Бояджиев бе мрачно и отговаряше като залисан“. Иван Сестримски е убеден, че 

бойката дама му е поставила ултиматум.

Ако и версията за годежа е вярна, Петър Нейков ще се окаже прав - поетът се е разкъсвал между думата, която е дал на една жена, и чувствата към друга, при това омъжена и с дете. Но дали това е мистериозната Савова?

Списание „Киножурнал“ помества през 1913 г. неозаглавено и непубликувано дотогава стихотворение на Димитър Бояджиев. 

Душата ми от сън блажен
тъй упоена беше,
когато мълком ти до мен
из старий парк вървеше...
Не помниш ли, че беше ти,
кога, принцесо дивна
кат в приказка вървяхме ний
детинска и наивна?
Вървяхме двама - и сетих
в гърди ми как растеше
на щастието жаркий цвят,
о, всичко сън ли беше?
Душа ми щастие не видя.
Но любовта остави
във нея блян, що по-богат
дори от цар ме прави...

Според бележка на редакцията стиховете са предоставени от артистката от Народния театър М. Тороманова. Вероятно ги е запознала актрисата Роза Попова, съпруга на популярния детски поет Чичо Стоян, която въвежда Димитър Бояджиев в театралните среди. Самата Роза печата свои стихове в сп. „Летописи“. Там са поместени нейните творби „Заспало езеро“ и „Две скърби“, и двете с посвещение „Дим. Ивчову“. Ивчов е истинската фамилия на поета. Светските клюкари събират две и две и плъзват слухове, че далеч не само поезията е сближила актрисата и Димитър. Изводът е, че не на учителката по френски, а на незнайната М. Тороманова е обещал брак поетът, докато креел далеч не по Савова от Пловдив, а по омъжената Роза Попова. Сестрата на писателя Димо Кьорчев - Дафина, обаче инак го обрисува в спомените: „необикновено емоционален и девствен“. Той сякаш до смърт се е боял от секса и е предпочитал безопасния пашкул на думите. Всичките му близки споменават безброй негови влюбвания, но никога - интимни отношения с жена. „Той се изчервяваше при всяка дума - една лабилност на нервната система“, описва го Дафина. Меланхолия без физическа страст лъха и от най-емблематичното стихотворение на Димитър Бояджиев „Писмо“: 

Все така съм тъжен, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все така ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.
С буден поглед срещам съзорен
небосвода утром, с болка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злочест,
другарко скъпа!
Вечер, сред тревожна тъмнина
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай
злочестина.
Ужасен го слушам, Люсиен,
но защо и твоя сладък спомен
като ужас висне върху мен.

Сто и две години след самоубийството на Димитър Бояджиев името на фаталната му любима продължава да бъде неизвестно. В началото на 30-те години на ХХ век Елин Пелин и библиографът проф. Тодор Боров се разминават на площад „Славейков“ с една жена. С разтреперан глас писателят отронва: „Ей заради тази се самоуби Митю Бояджиев!“ Коя е дамата обаче, остава тайна. 40 години по-късно в Руския клуб старата кримка на журналистиката и бивш главен редактор на вестниците „Мир“ и „Днес“ - Христо Бръзицов, разпознава в 

сбръчкана старица

на съседната маса жената, заради която Бояджиев се прострелва смъртоносно. Развеселената компания притихва, но се съмнява. Та как би могла да бъде още жива, нали поетът посяга на себе си през 1911 г.! Сметките излизат, ако по онова време е била 18-20-годишно момиче. „Таман възраст за влюбване“, отсича Бръзицов. Бабката опира бастуна си на стола, разглежда вечерното меню и си поръчва каварма. Някой на съседната маса рецитира „Люсиен“. Тя сякаш не чува...

Съратниците за него Петър Нейков, Елин Пелин, Димитър Бояджиев и Любомир Давидов, София 1907 г. Художникът Александър Божинов: „Причината за неговата ранна и жестока смърт е чувствителното му и дълбоко любещо сърце.“  Писателят Симеон Радев: „Неговата голяма чувствителност му създаде усложненията, докарали скръбния край на живота му.“  Поетът Пейо Яворов: „Той беше поет по душа, а душата на поета мъчно се помирява с нашия живот.“ Писателят Елин Пелин: „Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове.“ Писателят Димо Кьорчев: „Димитър Бояджиев бе поет само на своята скръб. Той нямаше време да помисли за другите, той забрави в един момент най-близките си, на които бе посветил труда на своята младост, и се отрече от живота след дълго и спокойно размишление...“

		Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 г. в Пазарджик в семейството на Иван Ивчов и Екатерина Ненкова. Занаятът на баща му става негова фамилия - той държи бояджийска работилница, носи се спретнато и го наричат Европееца. Майка му е от имотен род и завършва втори девически клас като пълна отличничка, но не й разрешават да учи. Димитър е първото от осемте им деца. Бащата умира рано и първородният трябва да поеме бояджийницата. Занаятът не му се удава и скоро хлопва кепенците. Неуспелият занаятчия се връща в училище, става един от основателите на културно-просветното дружество „Млада дружба“ в Пазарджик, а когато завършва четвърти прогимназиален клас, е назначен за писар в общината. На 15 години публикува първата си статия. На 21 години идва в София и става протеже на своя съгражданин Константин Величков, един от водачите на Народната партия и два пъти министър в кабинета на Константин Стоилов. Той го назначава в Бюрото по печата в Министерството на външните работи и изповеданията. Прави го и уредник в издаваното от него списание „Летописи“, по-късно го изпраща в консулството в Марсилия. Там Димитър Бояджиев публикува свои стихове и преводи. Написал е 20 стихотворения, но те са сред най-изящните поетични български творби.

(в. Преса, печатно издание, брой 226 (577) от 20 август 2013)