19219 | 23 май 2012 | 18:09

За вярата, за църквата, за държавата и за съдбата на българите мюсюлмани в Родопите

- Като че ли затихна апостолската дейност на отец Саръев в Родопите. Какво се случва в тази планина?

- В Родопите продължават да се случват страшни неща, такива, каквито са протичали още от влизането им в границата на българската държава през 1912 година. Тази планина винаги е била обект на внимание от външни сили, внимание, каквото не получава от самата българска държава и от българските служби за сигурност.

- Кои са те?

- Още от освобождението на България от турско робство в Родопите се създават нелегални организации сред българите мохамедани, имам предвид турскоговорещите, и Турция продължава вече точно един век активна работа сред това население за тяхното отчуждаване от българския им произход, за противопоставянето им на техните братя християни. Внушава им се непрекъснато, че те не са българи, че щом са мюсюлмани, те са синове на майка Турция. Изобщо те трябва да вярват и да служат на Турция и да ненавиждат страната, в която живеят. Това се случва още от 1912 година. Знаем и за Сенклеровия бунт, спомняме си и за Тамръшката република. И днес тези процеси продължават, само че непрекъснато се променят формите.

- А къде е българската държава?

- Тук няма българска държава. В началото на нашия разговор казах, че българската държава не се интересува от Родопите. Ние всъщност нямаме държава, нямаме държавници. Обаче политици си имаме. Политици много и много мераклии да управляват с една-единствена цел и намерение - да се облагодетелстват от властта.

- А църквата, тя къде е?

- Църквата през 1912 година прави опит да върне помохамеданчените българи, но това е мимолетно, кампанийно. Голяма част от тези хора са кръстени, сменят им се имената с български, даже имаме и мъченици от този период - Борис и Серафим Родопски от Златоград. Те са били българомохамедани, приели тогава православната вяра, и затова са били измъчвани до смърт от мюсюлмански фанатици. Оттогава насам Българската православна църква не си е мръднала и пръста за връщане на помохамеданчените българи.

- Сега имаме млад и амбициозен владика на Родопите - митрополит Николай. Не се ли усеща промяна?

- Него няма да го коментирам. Поне засега. Точка по този въпрос.

- Значи църквата е в дълг?

- Църквата е в дълг както към целия православен български народ, така и към потомците на помохамеданчените българи, защото немалка част от тях желаят да се върнат в лоното й, искат строителство на храмове - в Кирково, Припек, Девисил, в Аврен -  хайде там построихме, да речем, църква, но пък няма свещеник. В дълг е и българската държава и цялата научна общност. Защото тя допусна на 5 май в Смолян турски учени и професори да проведат международна конференция по националните въпроси, където професор Ахмед Гюншен, който уж доказал по безспорен начин, че българомохамеданите са с турски произход. И това става пред българските професори от Нов български университет, от Българската академия на науките. Родопите са пресечна точка на международни организации, на антибългарски организации вътре в страната, на всички съседни държави. Само нашата държава - българското общество, българската църква и българските учени, не проявяват никакъв интерес. Разпъват Родопите на кръст и непрекъснато се поставят в услуга на чуждите интереси срещу жълти стотинки, а помощ отникъде не идва. 22 години водя отчаяна борба като един Давид срещу огромен Голиат, който си размахва ятагана наляво-надясно, потурчва и съсипва, а нашите еничари му помагат.

- Страхуват ли се хората в Родопите?

- Много. Страхът никога не си е отивал оттук. Зная това, защото и аз съм израснал сред страха от евентуалното ново връщане на Родопите в Турция. Когато бях дете, фанатици непрекъснато обикаляха сред хората и внушаваха, че тази земя отново ще стане турска, и тогава ще видим кой е турчин, кой е християнин, кой има българско име и кой турско. Тогава всичко ще се види, казваха те, и много хора ще съжаляват, защото зорлем се правят на българи. И когато дойде часът на Турция, всеки ще получи заслуженото. Ето този страх тегне със страшна сила и не дава покой и мир на тези хора.

- Има една ваша книга - „Гласът на викащия в пустинята“. Чува ли ви някой?

- Много народ ме чу. Много хора се върнаха в църквата. Мнозина от тях лично кръстих, други се кръщават в останалите църкви в Родопите. Кръщават се в манастири из страната. Някои от тях извършват тайнството в чужбина, където се чувстват и самоопределят като българи и православни християни. Уморих се да повтарям, чак до несвяст изпадам, че съдбата на България зависи от съдбата на Родопите. Николай Хайтов беше направил едно невероятно сравнение. Той казваше, че заколът на България това са Родопите. Имаше предвид, че всяко животно си има място, където умира, след като опитният касапин забие ножа. Заколът е колкото пет стотинки, но старите касапи знаят това място. Родопите наистина са заколът на България.

- След като църквата е в дълг, защо хората продължават да вървят към храма?

- Всичко е по Божията промисъл. Нищо не става случайно, за всичко Бог си има план. Явно тези неща трябва да бъдат изстрадани както от мен самия, така и от голямата част от родопските помохамеданчени българи. Да изстрадат своя път към храма, към връщането на православната вяра. То няма да стане толкова лесно, защото пътят към вярата е тесен, стръмен и трънлив. Но той е единственият спасителен път и когато това се проумее, пътят ще бъде траен и безвъзвратен. От сто години Родопите са разменна монета, с която правителствата търгуват. Има един ужасяващ факт, който много малко хора знаят. Когато в началото на XX век Кемал Ататюрк изгонва голяма част от имамите в Турция, за да даде светски характер на държавата си, много от тях идват в България и българското правителство ги приема. Къде мислите, че ги праща? В Родопите! И тук те вършат своята пагубна мисия, учейки хората на фанатизъм. И днес има места, където българите мохамедани още не могат да се изравнят по култура, по цивилизация и по дух с останалата християнска част на българския народ. България е разпъната на кръст.

- Няма ли обективни причини за това? Не страдаме ли от намеса на САЩ, Русия, Турция, Европейския съюз?

- Само че те насила не могат да ни накарат да правим това, което сега вършим. Македония не е по-голяма от нас, Албания и Гърция също. Обаче те всички водят самостоятелна политика. Ние сами се поставяме в услуга на една или друга велика сила. Психологията на нашите политици е такава.

- Робска?

- Не сме роби, но психологията ни е още робска за съжаление. С Николай Хайтов навремето често се виждахме и разговаряхме. Спомням си, той често казваше: „Няма български общественик, няма български възрожденец, няма по-значима българска личност, която да не си е отишла от този свят, разочарована от своя народ.“ За съжаление вече започвам да се уверявам в това. Споделих го с Марко Семов, Бог да го прости. И той ми каза: „Да, това наистина е така, но не е добре да се споделя. Защото води до деморализация и деградация на българския народ.“ Но според мен истината трябва да се казва, защото да се подхранват излишни илюзии, да се създават митове за великите качества на българския народ, също е грешно и вредно.

- Не ви ли боли от тези думи?

- Боли, но истината трябва да се казва.

- Дори и истината за българската църква? За българските владици - доносници на Държавна сигурност?

- Българските митрополити и клирът на църквата са част от българския народ. Какъвто ни е народът, такива сме и клириците. Имам чувството, че всеки втори българин е бил агент на Държавна сигурност и всеки всекиго е следил и донасял. Да разсъждаваме логически. Не може от 13 владици 11 да са агенти. Това практически не е възможно. Но фактите го доказват. Направете сметка какво остава за редовите българи.

- Но това е минало.

- Минало е, но когато се повреди генът на един народ, пораженията остават за векове.

- От какво не може да заспите?

- Ами от тези проблеми. Мисля си за България и казано честно, повече за Родопите.

- 22 години обикаляте като свещеник Родопите. Не се ли уморихте?

- До несвяст, до безсъзнание се уморих да говоря и никой да не ме чува. Това е тежък, къртовски труд. Проповедническата дейност е такава - хвърляш днес семето, но кога ще се роди плод, дали ще се роди и какъв ще бъде - това е в необозримото бъдеще. Но вярвам в Бога и щом ми е отредено да мина по този път, ще го измина. Вярвам, че Бог обича нашия народ и  България и че нашата страна все още съществува заради това. Оцеляваме  въпреки политиците.

- В годините при вас се извървяха почти всички министър-председатели.

- И президентите също. И сегашният мина.

- Какво им казвате?

- Ами тези неща. Каквото сега си говорим с вас, това им и казвам.

- А чуват ли ви?

- Поне се правят, че разбират. И всички милеят за България.

- Какво ви носи радост?

- Децата, които се хранят при нас в църквата. Някои от тях са сираци или от семейства, изпаднали в крайна нужда, но те носят живота и Бог ни ги праща за радост и утешение.

- Но повечето са мюсюлманчета?

- Бог не дели децата. Аз  изпълнявам обикновеното си човешко и християнско задължение. Да дам чаша вода на жадния, парче хляб -  на гладния, да облека голия, да споходя болния. По тези дела ще ни съди Бог.

- Така ли ще приключим разговора? Толкова негативно или с надежда?

- Е, надежда винаги има. Бог никога няма да остави народа си гладен и жаден, няма да го остави да се изгуби, но явно още не е дошло времето да отмине и това изпитание.