28484 | 23 май 2012 | 18:39

от проф. Драгомир ДРАГАНОВ

Хубаво е, че новият президент отиде до Америка и се видя с тамошния си колега. Че даже получихме и гаранции да ни включат в някаква противоракетна отбрана. Вероятно срещу опасността от ракетна атака от страна на Русия. И тъй като и нашите противоракетни системи все още са руски, ще бъде интересно. Най-вече гледано отстрани.

Хубаво е и, че г-н Плевнелиев си поговори с Бил Гейтс. Дано да му е напомнил, че ако не беше Джон Атанасов, нямаше да го има и самия Бил. И дано, ако му е напомнил, е изкрънкал и нещо за България. Щото американците по принцип са големи циции...

Дотук добре. Не мога да разбера обаче защо и г-н Плевнелиев реши да се впише в традицията на предшествениците си - щом са в странство, да изтърсят по някоя небивалица. И после, вече в родината, протяжно да обясняват, че не са ги били разбрали правилно.

Всъщност в „експозето“ си пред наши сънародници в Чикаго на тема „патриотизъм, родолюбие и годините на социализма“ г-н президентът изрече една бивалица и поне две небивалици.

Да, вярно е, че по времето на социализма на два пъти ръководството на БКП обсъжда идеята за „България - 16-а република на СССР“. Това е „бивалицата“.
Не е вярно обаче, че „тази страница не е затворена“. Това е първата небивалица.

Втората пък е заявлението му, че планирал „заедно с академичните среди у нас да затвори тази страница, т. е. да се извадят архивите и да се види какво се е случило“.

Г-н президент, до края на 1989 г. „тази страница“ беше не просто затворена, а направо табу. След началото на демократичните промени обаче тя постепенно започна да се „отваря“.

Още през декември 1989 г. тогавашният вестник „Народна култура“ в две публикации огласи плановете на ръководството на БКП от 1963 и 1973 г. за „създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика - в перспектива с нейното сливане и по-нататъшното политическо сливане“ между България и СССР.

София, 13 януари 1979 г. Тодор Живков посреща на Централната гара съветския партиен и държавен ръководител Леонид Брежнев (1907 - 1982). Посещението продължава цели 6 дни - до 17 януари. Дори ако болният Брежнев е бил тук за "чудодейни" лечебни процедури (както твърди мълвата), той е имал предостатъчно време да слуша "всестранното сътрудничество и сближение със Съветския съюз", което е официално провъзгласявана политика на БКП по онова време.

И не само ги огласи, но и посочи точно къде (в кой архив, в кои фондове, в кои архивни единици и т.н.) се намират съответните документи. Само вродената ми скромност ме възпира да спомена и името на автора на тези публикации.

През 1993 г. в условията на вече либерализиран достъп до архивите колегата Баева даде още по-широка картина на тези планове.

През 1994 г. се появи и първото издание (за съжаление доста невзрачно като оформление) на материалите от пленума на ЦК на БКП от декември 1963 г.

В началото на тази година проф. Ивайло Знеполски организира научна конференция по темата „България - 16-а република“.

И накрая, но не и по важност, в поредицата „Президентска библиотека“ на д-р Желев предстои публикуването на документален сборник с материалите от четирите пленума, на които през 60-те и 70-те години се е обсъждал този въпрос. Пак от лична скромност ще прескоча името на съставителя на сборника и автор на предговора му...

Така че от чисто професионална гледна точка „страницата“ с идеята за „България - 16-а република на СССР“ е „затворена“, г-н президент. И ако продължавате да настоявате „да се извадят архивите“, то „академичните среди у нас“ вече са го сторили. И няма смисъл да ни вкарвате в рубриката „кипи безсмислен труд“ от споминалата се многотиражка на СДС.

По-същественото обаче е, че пленумите са не два, а четири (юли и декември 1963 г., февруари 1964 г. и юли 1973 г.). Сиреч работата май наистина е била „дебела“.

„Дебела“ поне по две причини. Първо, защото навсякъде упорито присъства тезата „и в перспектива по-нататъшното политическо сливане“ (юли 1963 г.), „в перспектива и за обединение на НРБ със Съветския съюз“ (декември 1963 г.), „за създаване на икономически, политически и идеологически предпоставки за обединение в перспектива на Народна република България със Съветския съюз“ (февруари 1964 г.) и „за развитието на всестранното сътрудничество със СССР“ (юли 1973 г.).

И второ, защото още през юли 1963 г. Тодор Живков развива и доста „оригинален“ възглед по въпроса „що е суверенитет и има ли той почва сред българския народ“. „Суверенитета - размишлява той - народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът - щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата.“

С други думи, поне според мен на Живков наистина изобщо не му е пукало дали България ще бъде самостоятелна държава. А това, пак според мен, граничи с национално предателство. Впрочем такава беше и тезата на покойния академик Илчо Димитров.

И ето тук вече може да се види и някаква „отворена страница“.

Защото част от колегите не спират да твърдят, че замисълът бил не „присъединяване“ на България към съветската империя, а просто „с празни приказки за сближение да бъде извоювано привилегировано място за България при оказването на суровинна, енергийна, икономическа и политическа помощ от страна на Съветския съюз“. И не пропускат да се позовават и на твърденията на Живков след 1989 г., че „такова нещо“ (самоликвидирането на България като суверенна държава) даже не било и мислено.

Моето подозрение е, че тази част от колегите обслужват - волно или неволно - тъкмо споменатите от г-н Плевнелиев 167 души, гласували „за“ сливането. Защото немалко от тях след 10 ноември побързаха трескаво да се дистанцират от „тясното обкръжение на Живков“ и побързаха да му спретнат кокошкарското „дело № 1“. А ако вместо това той беше обвинен в национално предателство, те щяха да са в ролята на негови съучастници.

Достатъчно е да се сравнят списъците с имената на подкрепилите идеята за сливането и тези на членовете на ръководството на БКП след промените. И тогава ще лъснат доста неща...

Та ако г-н президентът все пак желае да допринесе за „затваряне на страницата“, нека инициира една дискусия „с академичните среди у нас“ и да чуе дебатите по тези две становища. Но да спре да се прави на първооткривател и по отваряне на вече отдавна отворени архиви.

Защото наистина аман от първооткриватели!