29539 | 16 авг. 2012 | 16:13

Транзитологията не успя да предвиди, че след 1989 г. може да има и бивши социалистически държави, в които предишните управляващи партии да спе

След Втората световна война демокрацията започна да жъне успех след успех. И непрестанно да разширява географските си граници.
„Крак повлякоха“ Германия, Италия и Япония. През 70-те години ги последваха Гърция, Португалия и Испания, а после и повечето държави от Латинска Америка. И накрая през 1989 г. започна и „нашата“ демократизация, т.е. на страните от Централна и Източна Европа (СЦИЕ).
Преди още да се случи това последното, от сношението между история и политология се роди транзитологията, сиреч науката за преходите към демокрация. Тя се опитваше да обясни различните видове преход, механизмите им, етапите и проблемите, през които те минават, както и „средното им времетраене“.
С други думи, още преди началото на „нашата (на СЦИЕ) 1989“ в общи линии беше ясно

през какви премеждия ни предстои да преминем

за да станем част от демокрацията. Ясно беше и нещо друго - че ако един „нормален“ преход трае около 10 г., при нас ще е по-дълъг.
Причината, както вероятно се досещате, е, че в СЦИЕ трябваше да се преодоляват и проблемите на т. нар. „едновременни преходи“. Казано с думи прости, пред тях стоеше задачата да съчетаят изграждането на политическа демокрация и установяването на пазарно стопанство.
А след 45 г. командно-административна икономика това второто хич не беше лесно. По образния израз на Адам Михник то беше все едно да се опитваш от омлет да направиш яйца. Или пък от рибена чорба - аквариум.
Но взе, че стана! С малки изключения СЦИЕ решиха задачите на „едновременните преходи“. И доколкото критерият за това е приемането им за членове на Европейския съюз, към 2004-та, т.е. на 15-ата година от началото на промените, Европа им каза: „Да, и вие вече сте част от демократичното ни семейство.“
Да се спра обаче сега на

малките изключения

Ами както вероятно пак се досещате, те са онези, на които в доклада на Европейската комисия беше даден срок за явяване на „поправителен“ догодина. Сиреч Румъния и България. Защо те? Ами много просто.
Единственото, което транзитологията не успя да предвиди, е, че след 1989 г. може да има и бивши социалистически държави, в които предишните управляващи партии да спечелят първите демократични избори. Обратно, тя тържествено обещаваше, че „новото знаме“ (т.е. демократичната опозиция) направо ще отнесе „старото“. Както и действително се случи в Полша, Унгария, Чехословакия и Прибалтика.
Да, ама не и в Румъния и България, където „бившите“ оцеляха на власт. Последиците бяха, че в тях преходът към демокрация и в икономиката беше подменен от приходи от прехода към демокрацията. Иначе казано - от обикновен грабеж.

Причините? Също много прости.

Ако „новото знаме“ (опозицията) спечели изборите, то е и морално задължено да съчетае политическите реформи (плурализъм, свободно изразяване на мнението и др.) с икономическите - приватизация, реституция, простор за частната инициатива, либерализация на пазара и т.н.
Ако обаче „старото знаме“ успее да се задържи на власт, то спира промените в икономиката, докато не се почувства достатъчно готово да ги контролира. Ами ей това се случи в България през 1990-1991 г.
И от него се родиха поне две явления. Първото е

раждането на т. нар. „червени барони”

които сръчно смениха политическата си власт с икономическа мощ. Или, както казва транзитологията, просто старото вино се появи в нови бутилки...
Комисията по досиетата публикува доста любопитни документи от заседанията на колегиума на МВР от началото на 1990 г. И в тях ясно и просто е казано: пренасочване на „освободените по политическа целесъобразност кадри“ в наши (?) стопански структури, преориентиране на част от тях към растящите нужди от фирмена сигурност, дълбоко законспириране на агентурата. Струва ми се, че наистина по-ясно не може да се каже какво ни е очаквало като „преход към демокрация“ и планирани „приходи от прехода“.

И второто явление - развращаване на опозицията, след като успеят да я прикоткат в уж „правителство на националното спасение“ (Попов, Беров). Или по-скоро приучването й към правилото, че държавното не трябва да се спасява, след като от него може и безнаказано да се краде.
Все още дъвчат костите на Костов по случая с фондацията „Сапио“. Но кой го научи да се облагодетелства? Ами Луканов, който създаде правилата, за да може да се краде чрез фондации...

И още нещо - съзнателно или интуитивно (и във второто сме много добри, но в първото сме направо ненадминати) ние вземахме възможно най-лошото от опита на другите „нови“ демокрации. Тук, разбира се, ставаше дума и за съчетание между власт и невежество.
Да, във всички СЦИЕ преходът към пазарна икономика включваше и двата елемента -

приватизация и реституция

Но в повечето от тях те бяха съчетани по разумния начин - реституцията като част от приватизацията.
Имал си фабричка, национализирали са я, модернизирали са я  при „социализъма“. И сега твоят дял е (примерно) 50%, ще я купиш ли цялата (приватизация чрез реституция), или си искаш парите (реституция без приватизация).

Или пък ще участваш с дяловете си в масовата приватизация. Имаш месец да помислиш и шест - евентуално да обжалваш дяловото си участие.
И така в другите СЦИЕ реституцията се съчета с приватизацията. И те запазиха над 80% от промишлеността си. Само онова, което наистина не ставаше, беше „пратено“ в ликвидация.
Ние обаче наблегнахме главно на ликвидацията. От която печелеха предимно ликвидаторите, синдиците и „вещите лица“ (вещи по какво - по съсипия ли?). А губеше националното ни стопанство. Следователно и огромна част от нацията ни. За която остана само „прехода към...“, докато горните три групи реализираха внушителни „приходи от...“.
Взехме пример от другите „нови демокрации“ и в промените в селското стопанство. Да, и там тръгнаха процеси на връщане на земите на бившите им собственици. Но с уговорката - в идеални граници. Което означаваше и запазване на кооперативите. Пък на когото не му харесва, да излиза от тях барабар със земята си, но реституирана наистина в „идеални граници“, сиреч извън тези на кооператива.
Ние обаче мъдро решихме, че земеделската реституция ще е „в реални граници“. Което си беше

умишлена съсипия на селското ни стопанство

От която, разбира се, спечелиха не реалните собственици на земята, а само членовете на ликвидационните съвети.
Нещо повече, освен „скритите“ комисиони от бруталната разпродажба на селскостопанска техника „ликвидаторите“ се замогнаха и от стриктното спазване на указанието на Световната банка, която по-късно ни подари и Симеон Дянков, „членовете на ликвидационните съвети следва да получат положителни стимули, за да приключат задачата си в най-кратък възможен срок... Това може да се постигне например чрез плащане на комисиони при ликвидацията на дадено имущество.“

И пак - за едни преход към, за други приход от прехода...

Мога да продължа с още много примери - от „разбойническо-ментарджийската приватизация“ на Костов до безсмислената продажба на национални банки на съмнителни иностранци. Ще завърша обаче само с една тъжна констатация.
От цялата тази „операция преход“ според социолозите с „приходи от прехода“ са се облажили максимум 13% от българите.
Българите ли рекох? Грешка! Това са 13% киряк-стефчовци, които продадоха на поредните чужденци останалите 87% истински българи...