След обнадеждаващата Арабска пролет Близкият изток уверено се е запътил към конфликтното и кърваво минало. Революциите в Тунис, Египет и Либия не доведоха до стабилизация в региона, заради Сирия всеки момент може да пламне мащабен военен конфликт с трудно предвидими последици.

На 17 декември 2010 г. тунизиецът Мохамед Буазизи пламна и вдъхнови милиони араби по света да изпепелят омразните авторитарни режими. Сега, две години и половина по-късно, огнените езици са погълнали не само старата система, но и гражданския и религиозния мир в Близкия изток.

Египет: Ислямисти срещу военни

Революционният площад „Тахрир“ губи борбата за бъдещето на Египет още с първите демократични избори в страната през пролетта на 2012 г. На тях един срещу друг се изправят премиерът на сваления диктатор Хосни Мубарак и кандидатът на ислямисткото движение „Мюсюлмански братя“.
Либералната младеж се оказва неспособна да излъчи свой представител.

Мохамед Мурси обещава да управлява от името на всички египтяни. Но не го прави. Той се заема да трансформира най-голямата арабска държава в ислямска република, подчинена на законите на шериата. Повечето египтяни са ревностни мюсюлмани, но това не означава задължително, че споделят свръхконсервативните идеи на братството.

Некомпетентността на икономическата сцена дава допълнителен мотив на военните да се намесят и да сложат точка на злополучното ислямистко управление. Ходът е подкрепен от почти всички в Египет, освен от „Мюсюлмански братя“.

Надеждите втората революция най-после да прати страната по пътя на демокрацията обаче са окъпани в кръв. Армията безпощадно разстрелва протестиращи по улицата, а въведеното извънредно положение връща спомените за режима на Мубарак, който 30 години се опира на него, за да държи египтяните в желязната си хватка.

Както „Мюсюлмански братя“, така и военните вярват, че знаят кое е най-доброто за страната им. Те категорично отказват да търсят начини за подобряване на живота на хората, половината от които оце-
ляват под прага на бедността, чрез преговори. Вместо това аргументи се разменят с куршуми на улицата.

Либия: В хватката на джихадисти

След гражданската война през 2011 г. и ударите на НАТО, сложили точка на 42-годишното управление на Муамар Кадафи, либийските власти имат една основна грижа: да усмирят и да разоръжат стотиците
военни групировки с хиляди членове, които шестват необезпокоявано из страната.

Без значение дали става въпрос за фракции, създадени по време на операцията срещу полковника, или за групировки на безработни младежи и бивши затворници, всички те поставят на карта възстановяването на стабилността и установяването на правов ред над цялата територия на страната.

Най-яркото доказателство за това отекна през септември 2012 г., когато подобно формирование подпали американското консулство в Бенгази и уби посланик Джонатан Стивънс. Държавните институции в Либия всекидневно са обект на атаки, а сградата на парламента бива обсадена и оплячкосана всеки път, когато фракциите поискат да наложат волята си за някой от гласуваните закони.

Либия провежда първите си свободни избори от шест десетилетия насам през юли 2012 г. През октомври се заклева и временно правителство под ръководството на Али Зидан, чиято задача е да подготви нова демократична конституция. Само за година Либия успява да възстанови нивата на производство на петрол почти до тези от преди войната - около 1,6 млн. барела на ден. Атаки на ислямисти и стачки на работници пред последния месец обаче отново торпилират индустрията, основна за държавата, и производството пада до около 650 000 барела.

Това спъва усилията на кабинета за икономическо възстановяване на страната след конфликта, което според изчисления на Триполи налага инвестиции от над 400 млрд. долара. Над 30% от 6-милионното население остава без работа, а едва 4% са заети в частния сектор.

Тунис: Политически разстрели

Покушения над двама видни политици от опозицията в Тунис стават причина родината на Арабската пролет също да поеме по пътя на несигурността и вътрешното разделение.

На 6 февруари т.г. Шокри Белаид, лидер на лявото Движение на демократите патриоти, е застрелян пред дома му в покрайнините на столицата Тунис. На 25 юли Мохамед Брахми, оглавявал националистическото Народно движение, е убит пред очите на семейството си.

Масовите протести след първия показен разстрел вземат главата на премиера Хамади Джибали. Второто покушение обаче може да се окаже с далеч по-тежки последици. След като през 2011 г. тунизийците пращат в изгнание диктатора Зин ал Абидин Бен Али, управлявал с желязна ръка две десетилетия, първите демократични избори в страната дават властта на ислямистката партия „Енахда“ („Възраждане“). Тя съставя правителство с две светски политически сили и с една основна задача - изготвяне на нова конституция на Тунис. Две години по-късно тази цел изглежда непостижима. В началото на август един от коалиционните партньори оттегли подкрепата си за кабинета и така блокира работата на парламента. Ходът, който от „Енахда“ определиха като „вътрешен преврат“, беше вдъхновен както от събитията в Египет, така и от разочарованието на тунизийците от некомпетентността
на новата власт. Тя не успя да попречи на нарастващото проивопоставяне между светски настроените младежи в сочената за най-демократична държава в Северна Африка и ислямистите. Кабинетът не съумя да даде адекватен отговор на икономическата стагнация, високата безработица и резкия спад в туризма след революцията от 2011 г. Нерешителните действия допуснаха серия от атаки на джихадисти край границата с Алжир.

„Енахда“ отказва да предаде властта и да поеме към избори. Светската опозиция не приема да седне на масата за преговори с управляващите. Поддръжници на двата лагера маршируват по улиците. Според мнозина специалисти това означава само едно: египетски сценарий и в Тунис.