Вече 40 години съм в системата на висшето образование. Видял съм и съм преживял премного „риформи“. Почти не съм имал например нов випуск, който да завършва по „стария“ учебен план. Всяка година поредните „нови концепции“, последвани от поредните указания „отгоре“ и от поредните безсмислени заседания на Факултетния съвет. Докато видим, че резултатът пак е същият. Защото наред с църквата и армията образованието е
третата консервативна система
в цяла Европа. И ако нещо в нея следва да се реформира, то задължително трябва да е предшествано от сериозна дискусия, а не от амбициите на някой чиновник да блесне пред властимащите. Но стига плач. И в момента има поне четири неща, които могат да се пипнат почти безболезнено във висшето образование. Първото, естествено, е незабавната промяна на Закона за развитие на академичния състав (ЗРАС). За това има вече и доста смислен проект на Съвета на ректорите. А те хич не са глупави хора. Ако се забавим, няма да спре конвейерното производство на
„игнатовски“ професори и доценти
Този филм вече сме го гледали в съседна Румъния - за една години 9000 нови хабилитирани. После братята румънци видяха, че това е пълна глупост и отмениха серийното производство. Ама кой да се поучи от тях? Всъщност тук безумията са поне две. От една страна, очевадно е, че по този начин Игнатов целеше да създаде банка от хабилитирани, от „хабилитета“ за частните вузове, т.е. да ги еманципира с държавните. Сиреч, „и ний сме на същото равнище“. Класически пример тук е Пернишкият университет с екзотичното име, който за година си произведе повече „хабилитета“, отколкото са записаните в него студенти. От друга страна, реномираните държавни вузове отговориха на удара и започнаха на свой ред също масово производство на професори и доценти. Обаче тук има една малка хватка. Благодарение на цунамито „Дянков“ фонд „Работна заплата“ за държавните университети не е мръднал от 2009 година. Ама разликата в заплащането между главен асистент и доцент, както между него и професора, е някъде около 400 лева. Е, откъде пари за това? Ами много просто - по системата „Гоце Делчев“. Той нали дал указание - „пари нема, действайте“. И преподавателите от държавните вузове или се превръщат в амбулантни продавачи на знания в частните, или пък започват да се занимават с несвойствени дейности. Естествено, всичко това за сметка на квалификацията им… Та поради това ЗРАС следва да се промени. И то колкото се може по-скоро.
Втората лесна стъпка е (най-малкото) връщане на размера на субсидията за студентите поне от „ерата на Орешарски“ (като финансов министър). Тогава базовият й минимум беше 963 лева на година. В престъпна комбина обаче Дянков и Игнатов я свалиха на 639 лева. Пак с ясни цели - да осъдим държавните вузове на бедност, за да пренасочим кандидат-студентите към частните. Друг е въпросът, че това им действие имаше
двоен разрушителен ефект
- хем първите изпаднаха в мизерия, хем кандидат-студентите не литнаха към вторите, а направо отлетяха за чужбина… Тук отново възникват поне два проблема. От една страна, идеята на проф. Клисарова „парите да следват не студента, а реализацията му“ е любопитна, но доста трудна за реализация. Всъщност май има само три-четири специалности, в които може да се проследи „реализацията“ на дипломиралия се студент – медицина, ИT и (според последните данни) психология и източни езици. А останалите? В моето семейство например сме „4 х 4“. В смисъл, четирима историци. От тях по специалността си обаче работя само аз. По една проста причина - за останалите трима няма работа. Учители? Вярно, четох някъде, че вече имало интерес и към тази „професия“. Ама да си даскал, освен занаят, означава и дарба, и призвание. Бил съм и учител и ще ви призная, че хич не е лесно да издържиш пет часа на ден с 20 различни деца. Ми това прави 100.
Половината от тях да са свестни, другата половина са си откровени бандитчета, а някои - и приказни идиотчета от типа на „вожда на червенокожите“ на О’Хенри. Впрочем неслучайно в Турция даскалите с над пет години стаж не се допускат като свидетели в съда...
Другият голям проблем е свързан с т. нар. коефициент на държавната субсидия. Много пъти съм задавал въпроса, включително и във в. „Преса“, кой бюрократ е измислил, че ако за педагогическите специалности той е единица, за военните студенти е цели десет? Сиреч 693 лв. годишно за бъдещ даскал срещу близо 7000 лв. за бъдещ офицер! Ха сега, де! Какъв е критерият тук за „парите следват реализацията“? Още повече че, доколкото знам, Лисабонската стратегия говори за „обучение за цял живот“, а не за „война цял живот“... Следователно далеч по-логично би било да се вдигне коефициентът на субсидията за бъдещите педагози за сметка (примерно) на този на военните. Пък дори и по простата причина, че по-качествените даскали след това ще подават и по-качествени кандидати от средното към висшето образование.
Третата лесна стъпка е свързана с т. нар. феномен на дипломираните калинки. Едва ли има някой, който да не знае в кои провинциални вузове дипломите буквално се продават. Миналата година дори се стигна до парадоксални случаи, в които в един и същи ден митничари едновременно ставаха магистри и бакалаври (иначе по закон е обратното). Че дори и без да присъстват на защита на дипломна работа или поне на държавен изпит (по закон пак е обратното)! Е, ми, тук е момента да се намеси Националната агенция по акредитация и оценяване (НААО) на моя приятел и футболен съотборник проф. Биолчев. Всички от занаята знаем как ставаше досега - посрещат „акредитаторите“ с луксозни автомобили, настаняват ги в още по-луксозни хотели, три дена „яли, пили и се веселили“ и хоп - оценка „много добър“. Та, Бояне, ако си пич (а знам, че си), вземи и въведи ред. Включително и с отнемане на акредитацията на онези вузове, които въртят дипломна търговия. Може да е крайно като мярка, но ще въведе първо страх, а после и ред. И феноменът „дипломирани калинки“ ще завехне...
Ще си позволя да предложа и още една лесна, четвърта стъпка -
промяна в статута на преподавателите
в държавните вузовеЗ. И ще дам още един (след този с Румъния) конкретен пример. В Испания в началото на прехода също се нароиха куп Соросови (или както сега е модерно - Тръмпови) частни университети. Иначе казано, откровени събирачи (и перачи) на пари. И тогава испанският законодател направи две много прости неща. Първо, приравни преподавателите в държавните вузове със статута на държавни служители. Това автоматически означаваше, че нямат право да преподават и в частните, защото влизат в конфликт на интереси. Второ, въведе и обратна забрана - ако предпочетеш частния университет пред държавния, вратите на втория са затворени за теб. С две думи, „частно или държавно - изборът е твой“. И настана железен ред.
Всъщност въпросът има и
чисто морален аспект
Защо 150 000 бюрократи, полицаи, армейци и т.н. ще са държавни служители (не си плащат социални осигуровки, получават високи заплати и допълнителни бонуси и др.), а тези няколко хиляди, които според Програма 2020 трябва да произвеждат високообразовани българи, са приравнени към редови цървули? Нещо повече - към дискриминирани цървули. Защото освен всичко друго (ниско заплащане, липса на понятието „извънреден труд“ и т.н.) единствено професорите и доцентите изрично са упоменати в Кодекса на труда (КТ) като подлежащи на пенсиониране на 65 години. След последните промени в КТ моят ректор направо си скубеше косите. Защото се оказа, че мен може да ме уволни само след два месеца, когато навършвам 65. Но имал служител, който според кодекса подлежал на пенсиониране чак след 18 години. Макар че е над моята възраст... Вероятно към тези мои размишления могат да се добавят и поне още четири. Пък и аз не налагам мнение, просто предлагам едни наистина лесни стъпки за бърза реформа във висшето образование.
(в. Преса, печатно издание, брой 240 (591) от 3 септември 2013)