25134 | 7 септ. 2013 | 13:22
 |
|
Васил СОТИРОВ
|
На чаша уиски моят приятел Димо Дипломата увлекателно ми разказваше за Руомшънските острови, като внимателно поставяше ударението върху дифтонга. Хубава страна, ама с тежка история...
Като всички острови в тази невралгична точка на океана и Руомшънските дълги години били обект на експлоатация от страна на колонизаторите. Каквото могло да се вземе, го взели. И когато в резултат на въоръжена борба народът успял да получи независимост, се оказало, че е останал само камък върху камък. Страшна разруха. Пълен крах.
Сформираното правителство, вместо да се радва, че ще управлява независима страна, се видяло в чудо. Където да погледнеш - голи чукари, глад, мизерия! А има ли мизерия, има черна борса, обири, насилия.
Кривата на престъпността рязко скочила нагоре. За кратко време затворите се препълнили. А понеже престъпленията били предимно тежки, и присъдите не били леки.
И ей го критичния момент. Оказало се, че по-голямата част от населението е зад решетките, а тези, които били отвън, всъщност се занимавали с охраната и поддържането на затворите. За стопански живот и дума не можело да става. Очертавала се жестока трагедия...
Но макар че всичко изглеждало безнадеждно, изход имало. Намерил го министърът на правосъдието, който изпълнявал и длъжността министър на земеделието, тъй като титулярят бил осъден на доживотен затвор за корупция. Та той излязъл с предложение пред правителството затворниците да обработват земята на Руомшънските острови, т.е. голите чукари. Всички обаче се възпротивили, защото никой не можел да си представи как ще се охраняват толкова хора извън стените на затворите. А министърът ги шашнал съвсем - предложил никой да не охранява затворниците. Макар и млад, но находчив и енергичен, той имал нещо нестандартно на ум. Идеята му била земята да се парцелира, а парцелите да се раздадат на затворниците за лично ползване, при това безвъзмездно.
Правителството приело предложението - в края на краищата нямало какво повече да губи. Раздали парцелите на затворниците и - о, чудо! - не се намерил и един, който да направи опит за бягство.
Първото, сторено от всеки, било да огради парцела си с бодлива тел. Ама не против изкушението да бяга, а да не му влиза друг в парцела. И се захванал за работа - всеки бъхтал от тъмно до тъмно, така и каторжник не бъхта... Тогава се родила и поговорката: „Дай му на руомшънеца земя, па му глей сеира!“
В интерес на истината всеки се сраснал с парцела си и го поливал със собствената си пот чак до сетния си дъх. И чудото станало. Голите чукари се преобразили, превърнали се в истински градини. Настъпил пълен разцвет на Руомшънските острови. От целия свят се стичали туристи и търговски представители. И се удивлявали колко красиви могат да бъдат плодовете на човешкия труд!
Което си е право, велики са плодовете на човешкия труд и с моя приятел Димо Дипломата ги поляхме (с много уиски, разбира се), макар и да знаехме, че други ги берат тия плодове - ама халал да са им...
(в. Преса, печатно издание, брой 244 (5945 от 7 септември 2013)
Мобилна верси
RSS
