13502 | 7 септ. 2013 | 14:38

Това е събитието от нашата история с най-необичаен баланс между чувства и резултат

Преди съединението да направи силата, силните трябва да направят съединението.

През първата половина на седмицата бях убедена, че българите сме разделени на три, през втората вече подозирах, че положението е „всяка коза за свой крак“. В деня на Голямото посрещане се чудех как митингите ще си поделят територията около Народното събрание, в Деня на Съединението се маех как българи са успели да съединят две територии в една държава. При това сега светът е с нас, а през 1885-а е бил против нас. Днес Брюксел ни препоръчва обединение, през 1885-а тайно от Турция, Русия и Европа сме направили Съединение. Събитието е необичайно във всякакъв мащаб, камо ли в български. И се попитах дали е приличало по нещо на сегашните ни борби и по какво не е приличало, та е успяло.

Ето по какво прилича:
Първо се появяват съединистите наужким. Едва когато те биват наречени лъжесъединисти, се създава и групата на истинските съединисти. У нас е така: първо трябва да създадем отрицанието, за да може по него да се ориентираме.

Ние по-лесно проумяваме какво не трябва да се прави

отколкото какво трябва да се прави. Прословутият втори акъл на българина.
До последния момент участниците в Съединението нямат начертан план. Българско, твърде българско. Комитетските хора се обединяват около неудържими речи, пламенни статии и жарки прокламации, но не и около план. Захари Стоянов настоява да се приложи хайдушката стратегия. Паница си представя в своите мечти Пловдив, обсаден от чета черногорци. Майор Любомски предлага да отвлече генерал-губернатора Кръстевич и да го скрие в Котленския Балкан. Чардафон си го представя като установяване на военно положение в Голямо Конаре и износ на революция към Пловдив. На 14 август комитетът, „загрижен вече за положението и уплашен малко от своята бездеятелност“ (Симеон Радев) прави нещо като мозъчна атака, но до по-конкретно планиране отново не се стига. Както винаги, както навсякъде, залагало се е на импровизацията. Тя всякога е компенсирала слабостите на българското планиране. Ние може и да не сме наясно как ще направим нещата, но ако сме наясно защо трябва да ги направим, ще намерим начин.

Планирането може и да ни куца, обаче по ритуалите нямаме равни. Войската на Чардафон е строена, а-ха да потегли към Пловдив, когато внезапно той се сетил, че знамето не е осветено. Бунтът замръзва. Попът на селото набързо прочита молитва, целува знамето и дава старт на революцията с думите: „Сега вече може.“ Едва тогава Чардафон нахлупва калпака с перото, вади сабята и обявява: „Напред, фараони!“ Със 17 души той поема към столицата на Източна Румелия, за да я превземе и да я информира, че краят й е дошъл.

Всичко това, типично за българските въстания, се случва преди определената от комитета дата 15 септември. Българите можем да чакаме с векове, но ни е трудно да изтърпим с дни. Ние траем дълго, много дълго, най-дълго от всички, след което не можем повече нито минута. Особено като сме наясно, че в тия последни минути най-вероятно няма да сме напреднали с планирането, но може да сме успели в предателството.

Съединението успява на магия. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е изведен посред нощ и качен на файтон, за да бъде отстранен. Той е отведен в Голямо Конаре, където му връчват табла и му доставят партньор за играта. Но преди тази снизходителност  Кръстевич трябва да премине през още едно българско изпитание. За нас не е достатъчно един нежелан властник да бъде свален. Ние не държим по-късно той да бъде наказан. Носенето на отговорност е скучно нещо, с което не ни се занимава. Но това, без което не можем да минем, е унижението на падналия. До треперещия старец Кръстевич във файтона се качва да го пази, с извадена сабя, не мъж, а изгората на Чардафон Делка Шилева. Тази сцена обаче не засища артистичния глад на Чардафон. Вместо да конвоира файтона директно към Голямо Конаре, той започва да развежда сваления губернатор като маймуна от консулство на консулство, за да информира света за победата на революцията. Захари Стоянов и д-р Чомаков, наясно колко тези сцени са недостойни за великия ден, се намесват и прекратяват цирка. За по-дълго или за по-кратко циркът присъства във всяко българско събитие, без значение дали то е трагично, величаво, драматично…

Но има и неща, по които днешните ни дни изобщо не приличат на септемврийските дни на 1985-а.
Съединистите не слагат в сметките си нито Европа, нито Русия - това е уникално. Никакво упование в никого - това е необичайно. Никакво разрешение, ни подкрепа от никого - това е странно. Съединението е замислено в един град и едно село и променя съдбата на всички българи, преди в сметката да е сложен поне един чужденец. Русия, всякога знаеща за случващото се в България повече от всички, е изненадана. Когато в Москва се получава депешата за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин, по същото време обядващ у Катков, казва на домакина си: „Това е невъзможно! Вий недейте вярва това!“ Оказва се, че един път е възможно.

Няколко реплики от сюжета на Съединението го правят наистина нетипично българско събитие. Ако не бяха потвърдени от очевидци, щяха да звучат като реплики от патетична пиеса. Комитетските хора в Пловдив искали да посветят в делото българските офицери и главно двамина - майор Райчо Николов и майор Данаил Николаев. Това, което притеснявало комитета, било, че двамата не можели дори да стоят близо един до друг, враждата им била дълбока и явна. Решили да поговорят първо с Райчо Николов, който им спестил всички неудобни предисловия, като рекъл: „Господа, аз с Николаева съм в натегнати отношения и даже не си говорим, но за доброто на България, за съединението й аз си подавам ръката на Николаева.“ Бил по-старият от двамата, дядо Райчо. Убит в деня на Съединението с куршум в челото до Джумаята. 

Думите му явно отекват много силно в Николаев, който след това ги казва на всеки колебаещ се офицер, когото се опитват да привлекат: „Помни, че преди всичко си българин, а сетне офицер.“ Тези думи са звучали като парола. Били са толкова често шепнати, чувствани и заявявани, че са се появявали на невероятни места. Включително и на най-невероятното - в устата на верния служител на Портата генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, презрително наричан от българите Треперко паша. В навечерието на Съединението румелийската полиция взема решение да прати „телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение и че местната власт не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината“. Съобщението е на път да бъде предадено, когато Кръстевич го спира с думите: „Не трябва да се съобщава в Цариград. Каквото стане, нека стане. И аз съм българин.“ Българин е, от Котел. Истинското му име е Гандьо Кътов.  Въстаниците той посреща в нощта срещу 6 септември в къщата си по халат, треперещ и с думите: „Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели.“ Малко са българските събития, в които главните участници казват подобни реплики.

Но това, което прави Съединението наистина уникално, е, че при него няма предателство. Има колебание, има „какво ще стане“, „какво ще кажат“ и куп още опасения, но няма издаване. Съединението остава тайна завера до последния миг за румелийските чиновници, за княжеството, за Великите сили и… за голямата част от българското население. Това е събитието от нашата история с най-необичаен баланс между чувства и резултат. В сряда, деня на Голямото посрещане, си мислех, че тук никога няма да можем да се разберем и да направим заедно нещо добро за себе си. В петък, Деня на

Съединението, си казах: а може би пак можем?!
 

(в. Преса, печатно издание, брой 244 (5945 от 7 септември 2013)