20820 | 12 септ. 2013 | 08:29

Лозунгът, с който започнаха нашенските протести, е „Мразя ви безплатно“. Представяте ли си как отекват тези думи извън площад „Независимо

От 24 години насам българските комунисти и антикомунисти не могат да се помирят. И не се вижда краят на тази братоубийствена словесна война, която се води у нас след 10 ноември 1989 г. На много места в Европа обаче помирението е факт отдавна. Няма да се уморя да повтарям тези примери, докато не бъда чут.
В Испания по време на Гражданската война (17 юли 1936 - 1 април 1939) са избити над 240 хиляди души. От едната страна е Франко, а от другата - батальоните на трудещите се, затворени в концлагери, комунистите и партизаните. През 1956 г. и двете страни вземат соломоновско решение - трябва национално помирение.
Втори случай - в Италия за периода 1943-1945 г. помежду си се избиват около 50 хиляди привърженици и противници на Мусолини. Следва помирение.
Трети случай, съвсем близо до нас, в Гърция. Последиците от Гражданската война (1946-1949) и там са хиляди убити. Но и съседите ни са мъдри - стигат до национално помирение.

Ставащото в България през тези последни 24 години си има своето начало. Примерите са в близката ни история, а не далечната. 

Да си припомним тъжни факти от историята

 Помните ли 1923 г. - тогава Александър Цанков реже главата на Алекандър Стамболийски. Две години по-късно, през 1925-а, избиваме половината си интелигенция. И идва 1944-1945 г. - 18 хиляди души са убити без съд и присъда още преди да се появи Народният съд (данните са на уважавания историк Мито Исусов). И накрая стигаме до 1989 г., в която наследниците на тези 18 хиляди излизат на светло и стават върли антикомунисти. Какво правехме в 45-те години преди тази разделна дата - живеехме в национално примирение. Забравили за... помирението. През всичкото това време ние чинно спазвахме констатацията на Ботев „Силно да любим и силно да мразим“. Само дето главно мразим. А с омраза помирение не се постига.

Поведението „анти“ е заложено в народа ни много силно. Доказателството е в най-новата ни история, където се сменяха много правителства и всички бяха като две капки вода - контра на предишните. Ние винаги сме против онова, което е било преди. „Това, което е сега? Не, не го искам!“ - все това се чува. Без дори да знаем какво може да стане. Дори не се сещаме да погледнем какво правят близки нам държави. Ето я Словения - и по-богата, и по-уредена. Но ние сме се вгледали в пъпа си и нямаме очи да видим хоризонта. Затова ни е трудно, много трудно на целия народ да се обединим около кауза. За да намерим спасение.
Лозунгът, с който започнаха нашенските протести, е „Мразя ви безплатно“. Представяте ли си как отекват тези думи извън площад „Независимост“! Да скандираш омраза и да я разпространяваш със скоростта на светлината (социалните мрежи имат горе-долу същата скорост) - това е самоубийствено за нацията. Само преди няколко дни на 6 септември (не ми се мисли какъв празник е тогава - Съединението!), една от най-светлите дати в българската история, бяха освиркани националните ни светини, химнът дори. А като капак - мачът България - Италия преди дни, където вместо „Българи юнаци“, се чуваше „Оставка“. Умът ми не го побира - защо не сме единни срещу такава световна сила, а сме отново разединени.

Винаги съм се питал какво пречи на политиците ни да застанат заедно зад една национална доктрина, защо не преглътнат егото си и не си стиснат ръцете зад поне една национална кауза. Причините за подобно отношение са много дълбоки. Първата е Десети ноември. Защото на този ден комунистите много ловко подмениха лозунга „Властта с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем“. И стана така: „С кръв сме я взели и с пари ще си я купим“. И си я купиха. Но започна много тъжен период за победителите и за загубилите. Вместо да се помирим едни с други, както направиха испанци, гърци, италианци, дори и германците, ние взехме пак да се надхитряме. Като 

направихме 7 милиона индивидуални прехода към демокрация

Всеки един от нас се спасяваше поединично. Това не може да е помирение. В същото време бившите ни братски страни като Чехия, Полша, Унгария за година-две направиха образцови преходи. Докато ние - точно обратното.
Главната вина за това е в манталитета на българина. Защото спасяването поединично е любимото му действие. Като че ли ни е отрязано чувството за солидарност. Какво направи чешкият премиер Вацлав Клаус - каза: „Братя чехи, шест месеца ще е много трудно, но след това ще тръгнем нагоре. Предлагам ви десет точки.“ И те го направиха. Заедно. Повярваха му и се обединиха.

При нас подобни неща не могат да се случат. В България всичко започна с мошеничество. И продължава с мошеничество. Ние не прощаваме. Живите наследници на онези 18 000 няма как да го направят. Но в другите държави стиснаха устни и не се обърнаха с гняв назад. Приеха миналото заради настоящето и бъдещето. Какво трябва да направим, за да се приближим към прошката и помирението? Немалко, но за това е необходимо най-вече разум. Първо, да се спре с тези безумни политически метли. Червени, сини, депесарски, герберски - да престанат незабавно. Държавният чиновник е едно странно животно, което работи. Той отива на работа в 9 ч. и си отива в 17 или 18 ч. Но ако бъде поставен в цайтнот, спира да работи. Второ, да се спрат безумните кадрови промени на всички равнища - национални и регионални. Трето, правителството трябва да излезе с ясна програма какви точно ще бъдат реформите. Защото не може оттам да идват новини, че цената на тока ще се намали с 5%, а във фактурата ти да пише друго - обратното. Няма как да не перифразирам мой колега професор, който казваше, че гледа и не вярва на ушите си. Аз обаче изпадам в същото положение, само че наопаки -

Слушам и не вярвам на очите си

Годините, в които строяхме комунизма, отдавна са в миналото. Немалка част от по-младото поколение няма спомен за тогава по простата причина, че не е било родено. Та най-големите от моите студенти са с рождена година 1990-1991-ва. Те не знаят какво е било. Те искат да гледат напред - към администрацията на Европейския съюз, където биха могли да се реализират, към бизнес проекти и какво ли не. Ние от възрастното поколение винаги сме живели с една-едничка надежда - че ще дойде по-добро. И то дойде, но за нашите деца. Защо сме изпаднали в такова некрофилско състояние да се връщаме все по-назад и по-назад?
Няма друг изход - необходимо е да направим кръгом и напред, за да постигнем национално помирение. А то според теорията може да стане по три начина: първият е споразумение за миналото - веднъж и завинаги. Второ, премахване на всички символи на старата власт - петолъчки, сърпове, корони. И трето, слизане от сцената на всички стари политически лица.

Да дойдат новите, които да направят новата България

Но само след като се помирим. Ако не го направим, ни чака гражданска война. Тя може да е гореща, както в началото в Испания, Италия, Гърция. Но може и да е студена. Проф. Петър-Емил Митев каза, че ние от 1923 г. реално сме в студена гражданска война. Целият свят призна, че студената война е приключена, но само в България това още не се е осъзнало. Дано го направим. Обратното е краят. 

(в. Преса, печатно издание, брой 248 (598 от 12 септември 2013)