29284 | 21 авг. 2012 | 12:14
- Проф. Старчев, поне десетина ваши творби са в музея на Хюго Вутен в Белгия от миналата година. По-лесно ли е да се намери пазар за един български художник в Европа, отколкото у нас?
- Шанс за българските творци бе, че меценати от чужбина откриха у нас сериозно изкуство. Още навремето, през 70-те и 80-те, българско изкуство взе Петер Лудвиг, собственикът на музея Лудвиг в Аахен, Германия. Преди това български скулптурни изложби в Париж и Брюксел получиха висока оценка и бяха направени откупки, сред тях и една моя работа „Работник леяр“, която после направих в по-голям мащаб и сега част от паметника пред НДК, но оригиналът се намира в музея за съвременна скулптура на открито „Мидълхайм“ в Антверпен. Сега Юго Вутен в Белгия е с най-голямата колекция от най-високия пласт на българската пластична култура.
- А у нас какъв е пазарът?
- Пазарът е много малък, навън се продават повече неща. Пак Вутен субсидира отливането на произведения и експонирането им в колекцията на Външно министерство. Тук се купува много рядко и преди всичко малко неща, най-вече от колекционери, които имат интерес към определени автори. Галериите от 20 години нищо не купуват, освен може би Градската галерия, която от време на време получава пари от общината.
- При това положение с какво ще се пълнят новите музеи? Вече имаме недовършен Музей на съвременното изкуство, скоро вероятно ще имаме и Национален музеен комплекс, така наречения Български Лувър...
- Там ще отиде Националната галерия...
- А изкуството от последните 20 години ще остане без представителство?
- Почти. Направеното след промените или е в чужбина, или е в частни колекции, или си стои в ателиетата на авторите. Само оттам може да се вземе нещо, ако се извадят средства за откупки. Ще видим какъв ще бъде подборът и към кои автори ще се обърнат за откупуване. Сега младото поколение прави друг тип изкуство, обвързано с различно визуално представяне, пърформанси, светът също е на тази вълна, но много малко е традиционното наше виждане на изобразителна култура с трайни материали, сериозни теми и чисто пластически авторски търсения.
- В нашата история има доста заслужили личности, които необяснимо нямат паметници в София... Кой трябва да отговаря за това?
- Имаме толкова много царе, личности... Когато се обсъждаше къде му е мястото на Радой Ралин, стана въпрос, че в София няма паметник на Алеко Константинов. Обаче нищо не се прави - освен един-два бюста веднага след промяната, на Г. М. Димитров, на Никола Петков... Общината трябва да има програма какви паметници, на кои личности, на кои места трябва да се направят. България има нужда от това.
- Как ще се отрази на художествения живот появата на новите музеи?
- За съвременното изкуство най-малко пари се дават, това е ясно. Първо музеят за съвременно изкуство трябваше да се направи в нова, модерна сграда, както става по света. А тук се използва стара малка двуетажна къща, около която се добави нещо. И второ - ние нямаме творби за такъв музей. Трябва да имаме картини от зародиша на модерното изкуство, първите автори, отдели за чужди и наши автори, пари за откупки. А сега пълнят с... отвън са сложили някакви статуи, половината са собственост на Националната галерия.
- Какво мислите за музея на социалистическото изкуство?
- В него има и произведения, правени тогава, но са много модерни. И тематично не всичко там е обслужвало властта и режима. Има автори, които съвсем нямат връзка с тематиката на социализма. За всеки музей трябва да има много ясна концепция. И хубави сгради, а не както е сега - ето свободна къща, хайде да я използваме. Така ще стане и с големия музей, който се прави на гърба на чуждестранната галерия и той малко ще се нагоди, характерът на сградата е по-друг. Ще видим как ще бъде развита тази архитектура.
- При какви обстоятелства могат да се премахват паметници?
- Ако не са стойностни, ако тематично са прехвърлили границата на това, за което са направени - едно време във всяко село се строяха паметници по различни поводи - някой нещо малко направил и веднага искат да му се направи паметник. Това е несъстоятелно. Но има и специфика на отношението към сериозните, големи тематични паметници. Първо трябва да се преценява темата, второ - има голямо значение кои са авторите. Оказва се, че голяма част от паметниците, срещу които сега се реагира, са правени от много големи български автори, някои от които са живи. Паметниците са история, реакция на някакъв режим. По света е пълно с диктатори, чиито паметници стоят.
- А също и диктатори, чиито паметници бяха съборени.
- Някои ги махнаха, да. Но в Германия има много паметници на Съветската армия.
- И нито един паметник на Хитлер. Както и в Ирак не останаха паметници на Саддам Хюсеин.
- Да, това са спонтанните реакции при промени на режимите. И на Сталин много от паметниците в Русия бяха махнати.
- Тук махнахме бюста на Брежнев, големия паметник на Ленин, който беше на площад „Св. Неделя“...
- Махнаха и цяла фигура на Сталин, на входа на Борисовата градина, правена от Фунев...
- Тази фигура нямаше ли естетическа стойност? Не беше ли добро изкуство?
- Реалистично изкуство, абсолютно реалистично. Това беше основата на социалистическия реализъм.
- Според вас какво трябва да се случи с един голям паметник, който масово не е харесван в обществото? Все пак той е правен с обществени пари.
- Големите паметници се правят с обществени пари по ясни, значими поводи и програми. Предварително се обявява какви ще бъдат. Ако авторът е избран с конкурс, това е вид узаконяване. Паметник може да бъде направен и с възлагане, ако цената е под определена сума. София много страда от липса на значими паметници в сравнение с другите европейски столици.
- Имаше ли навремето обществено обсъждане за паметника 1300 години България?
- Да, имаше вътрешен конкурс през държавна комисия, и проектите на тримата автори - на Величко Минеков, Борис Гондов и моят, бяха изложени на „Шипка“ 6. Людмила Живкова държеше на темата „Минало, настояще и бъдеще“, аз навлязох по-определено в нея. Гондов беше направил женска фигура, Величко Минеков - слънце с лъчи, и помня, че се взе решение и техните проекти да бъдат изпълнени, но в други пространства. Което така и не се реализира.
- Кога паметникът започна да се руши?
- Веднага започна да пада облицовката. Срокът за издигането му беше много кратък. И съвпадаше със строежа и на други паметници - в Шумен и в Добрич. Част от материалите отиваше там. Зад всеки паметник стоеше по един човек от Политбюро, зад този беше Людмила Живкова, но тя почина и остана Георги Йорданов. Срокът беше много кратък, имах за всяка фигура по един месец, даже за 20 дни съм правил фигури високи по 7 метра. Трагедията на паметника започна от облицовката. По проект плочите трябваше да са много големи, но се оказа, че такива няма, и започнаха да пристигат плочки много малък формат. Те не можеха да бъдат калибрирани точно, да залепнат и да се получи блестяща гладка повърхност. Отгоре на всичко бяха различен цвят и стана като облицовка на баня. За да оберем разликите, се наложи да направим по-големи фуги, но те пък не бяха добре запълнени със силикон. Там влезе вода, през зимата циментът замръзна и плочите започнаха да падат. На откриването през октомври 1981 г. имаше и незавършени места. Направихме краката на най-горната фигура на работника от стиропор и ги боядисахме кафяви - никой не разбра, че не са от бронз. Няколко месеца по-късно ги отляхме и сменихме.
- Какви бяха първите реакции?
- Всичко това доведе до някои негативни отношения още след самото откриване. Но малко по-късно имаше сесия на ЮНЕСКО с министрите на културата от цял свят. И тогава имаше много високи отзиви за паметника. Караян дойде с Берлинската филхармония и каза, че в Европа няма толкова модерен и хубав паметник. Чингиз Айтматов изрази възхищението си във в. „Литературен фронт“, много хора го харесаха.
- У нас обаче този паметник събира основно отрицателна енергия.
- Едни реагираха отрицателно по чисто политически причини - най-различни хора - пострадали, не харесваха нищо, направено от режима. Други реагираха, че са дадени много пари за възхвала на режима. Междувременно започнаха кражби на медните ламарини, бронзовите букви и така нататък.
- Какво предстои да се случи с „1300 години България“, ще има ли допитване до обществеността за съдбата му?
- Няма да има, отпадна това. Ще има обсъждане. В момента по указания на авторския колектив - това сме аз, арх. Брайнов и инж. Антон Малеев - общината, която отговаря за паметника, оголва паметника от паразитните железа и останалите плочки. Отрязахме и крилото от най-горната част. Сега фигурата на работника няма да бъде в бетонна ниша, а ще стои на фона на ефирна конструкция. По този начин паметникът ще получи нова, по-модерна визия. Малко ще се смъкне височината му.
- Кога трябва да стане това?
- В началото на есента ще приготвим проекта, който ще бъде внесен за обсъждане.
- Има ли в света такава практика? 30 години след издигането си монументален паметник да бъде подложен на радикални промени?
- Не знам дали има. Но през тези 30 години аз съм си променил пластическото виждане в много отношения. Променил съм се като скулптор. И ако трябва да го направя наново, бих нанесъл някои промени, защото днес тези пластични проблеми вече се възприемат по нов начин.
- А след още 30 години няма ли пак да е остарял?
- Ние искаме да го направим така, че оттук нататък само да се поддържа.
- В музиката има такава практика - примерно Митко Щерев има албум с нови версии на старите си хитове. Но почитателите му могат да сами да избират дали да слушат оригиналните или новите варианти.
- Да, и аз правя нещо като нов аранжимент на едно старо нещо. Не руша нещо направено, защото съм си наумил, че трябва да го променя. Искам да го променя от позицията на неговото състояние в момента. И от позицията на моето пластическо виждане.
- Накрая искам да ви питам за какво мечтаете?
- Наскоро бях в полите на Витоша и като гледах колко много богаташки къщи са се появили си помислих - има ли такъв като братята Евлоги и Христо Георгиеви, който да е заделил от богатството си не за параклис, а за да построи университет, болница, гимназия? Мечтая си да видя такъв българин, направил с парите си нещо голямо за обществото. И да му издигна паметник като на братята пред Софийския университет - дарение от мен.
Мобилна верси
RSS
