81043 | 13 септ. 2013 | 10:27

Сестрата на Яворовата Лора не прежалва съпруга си и полудява

Петко Каравелов с дъщерите си Виола (вляво) и Лора.

Започнахме с Яворов и разтърсващо различните му чувства към Мина и Лора. Днес е ред на другата дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови - Виола, която изгубва разсъдъка си, след като съпругът й Йосиф Хербст изчезва безследно. В края на 20-те години на миналия век красива жена с безумен поглед на теменужените си очи обикаля София със снимка на мъж, забодена на ревера й с карфица. Тя спира минувачите и безнадеждно пита: „Да сте срещали съпруга ми?“ В началото я съжаляват, после я избягват, а накрая откровено й се подиграват. Тъжната дама е Виола Хербст, дъщеря на един от най-изтъкнатите български държавници Петко Каравелов. Най-съкровено пазената тайна на видното политическо семейство е, че в края на живота й лудостта на Виола ескалира като тази на американския магнат Хауърд Хюз, пресъздаден от Леонардо ди Каприо в „Авиаторът“ -

вегетира в пълна изолация 

и яде отпадъци.

Защо тази образована красавица с отлично потекло и образование губи разсъдъка си и свършва тъй печално? А колко бляскава е младостта й! Виола (1885-1934) е по-голямата дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови. Въпреки репутацията на фатална жена, която сестра й Лора дължи на любовните си авантюри и унищожителната си връзка с Яворов, съвременниците твърдят, че Виола е по-красивата. Тя е мечтателна, меланхолична и изящна, с огромни сини очи.

Виола всъщност е втората дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови. Първородната Рада умира на две годинки. Виола е кръстена на Шекспировата героиня от „Дванайсета нощ“ - представление, на което родителите й се запознават като студенти в Москва. Известният френски журналист от миналия век Марсел Дюнан пише за нея: „Виола е нежна, с мили сини очи. Със своята фина фигура, както и с мислите и говора си тя е много различна от останалите жени в тази провинциална столица.“

След кончината на баща си девойката се връща от Петербург, където учи в Елизаветинския институт - прочуто заведение за благородни девици. Възпитана в аристократичен дух, израснала с книгите на Мопасан и Чехов, които чете в оригинал, Виола се чувства не на място в българското „висше“ общество, където неомъжената дама над 20 г. се смята за стара мома. На всеки прием нетактично я питат кога ще се задоми, а тя ненавижда еснафските сбирки и плоските светски разговори. „Любов“ и „обичам“ са думи, които никак не се употребяват в софийския хайлайф - пише Димитър Шишманов в спомените си за онези години. - Това са слова, които най-много да бъдат казани иронично. В сериозната им форма те са страшни, неприети, чужди и цинични. И никое прилично момиче не ще ги изрече!“.

Властната Екатерина Каравелова оглежда критично проектоженихите за по-покорната си дъщеря. По онова време във Виола е влюбен бъдещият министър-председател на България Андрей Ляпчев. Тогава обаче той е катастрофално беден, макар и изключително талантлив журналист. Приятелите му си спомнят, че спи в редакцията на вестник „Пряпорец“, защото няма къде да живее, и се храни само ако някой му заеме 50 ст. за чорба. Смелост обаче не му липсва. Ляпчев се престрашава и иска от госпожа Каравелова ръката на Виола. Достолепната дама знае, че кандидат-женихът боготвори Петко Каравелов, но му отказва, защото

желае охолна сигурност за дъщерите си

които успява да отгледа с цената на много лишения. В своя дневник Екатерина Каравелова пише: „Дойде Ляпчев развълнуван, с подути очи. Помислих, че някой ще да е умрял. Обясни ми несвястно, че не бил спал цяла нощ и макар да не притежава никакви парични, обществени условия, след безсънна нощ намира кураж да изкаже лудото си решение да иска Виола. Целуна ми ръка и обяви да остане това в тайна между нас двамата. Изненада ни дава животът всеки ден…“.

След време Ляпчев нарича тази своя постъпка „безумна“ тъй като не е достоен за дъщерята на своя кумир Петко Каравелов. Виола е съгласна с него по други причини - просто Ляпчев не е нейният приказен герой. В сърцето си тя е чакала Йосиф Хербст. Нейният пръв ухажор също няма щастлив семеен живот. Андрей Ляпчев се жени едва на 45 години.

Съпругата му Констанца д-р Петрович изневерява често на мъжа си. Двамата не живеят щастливо и нямат деца. Видният политик и държавник до края на живота си съжалява, че не е бил настоятелен пред Екатерина Каравелова. Той умира една година преди Виола - през 1933 г., а приживе всякак се опитва да й помогне да открие изчезналия си съпруг.

Но преди това дъщерята на Петко Каравелов преминава през един неуспешен брак, макар и силно одобрен от майка й . Тя й избира напетия и богат Илия Белинов, син на известния политик от Демократическата партия Иван Белинов. Семейството на жениха е богато и нагласеният сватлък завършва през 1910 г. с тучна сватба, едно от големите светски събития. Тогава Виола е на 25 г. Екатерина Каравелова сияе, че е омъжила сполучливо дъщеря си.

Свекърът е високоинтелигентен човек. Той завършва първия випуск на Военното училище в София, после следва военно право в Санкт Петербург. Дипломира се като юрист в Швейцария. Връща се в България и заедно с белетриста Петко Тодоров, с когото е братовчед, издават вестник „Законност“.

Иван Белинов е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията от 1901 до 1902 г. в четвъртото правителство на приятеля си Петко Каравелов.

Като адвокат натрупва огромно състояние, което наследява синът му Илия. Веднага след сватбата младото семейство Белинови заминава за Париж и живее там две години. От брака им се ражда син Иван. Скоро обаче Виола разбира, че мъжът й не се интересува нито от нея, нито от детето. Той

пилее с щедра ръка наследството си по кръчми, жени и хазарт

Чашата прелива, когато млада дама почуква на вратата и разказва на смаяната съпруга, че очаква дете от нейния мъж. Виола телеграфира на майка си. Екатерина е потресена. Заповядва на дъщеря си веднага да се върне в София с детето. След светкавичен и шумно обсъждан из хайлайфа развод Виола изпада в депресия и е обезверена, че някога може да бъде щастлива и че може нещо хубаво да й се случи. И сякаш наистина е така.

Бракът на Лора и Яворов е едно взаимно терзание. Когато тя се самоубива, Виола е сама в София. Майка й е в Русия и не може да подкрепи дъщеря си, която и без това е с разклатена психика.

Следващите девет години са като емоционално влакче на ужасите за семейство Каравелови - процес срещу Яворов, вестникарска помия, злобни светски клюки, духовен ад, от който няма измъкване. Единствено Екатерина Каравелова с чепатия си, но несломим дух помага на Виола в отглеждането на малкия Иван.

По онова време чест гост в дома на госпожа Каравелова е известният журналист Йосиф Хербст. Той е завършил Военното училище, но е 

блестящ публицист и е кореспондент на английския „Дейли мейл“

на австрийския „Ди цайт“ и на други чуждестранни издания. Привърженик на парламентарната демокрация, Хербст избира за мото на всичките си вестници „На никоя партия в угода, на никоя - напук“. Екатерина редовно сътрудничи на неговото списание „Вик за свободни хора“ и по тази линия са близки приятели. Освен това Хербст е член на Петко-Каравеловата Демократическа партия. Виола и Йосиф се влюбват, заради него тя приема юдейската вяра и името Сара. През 1921 г. двамата се венчават в Софийската синагога. Според съвременници на сватбата той й подарява брошка, изработена от оловните парчета куршуми, извадени от бедрото му след раняването на фронта през 1913 година. „Виола обожава дори недостатъците на своя съпруг и смята за откровение всеки ред, написан от него“, твърди техен приятел.

Хербст също има зад гърба си един брак. Съпругата му, австрийката Елвира Енкел, е от банкерско семейство. Тя пристига в София с цяла влакова композиция с изискани мебели, бижута и модни тоалети. Елвира обаче е с разклатена психика и умира в лудница. Съдбата на децата им също е трагична. Курт пада в пропаст на Витоша, а Илза е наръгана с нож в тълпа в Кайро. И Йосиф, и Виола са страдали в брака. Сигурно затова си дават обет никога да не се разделят. Но любовта не е достатъчна да пребори злата участ. В началото на 1924 г. умира синът на Виола - Иван. Той е ученик в Робърт колеж, простудява се и заболява от пневмония. Изписват му лекарства от странство, свикват консилиум от най-добрите софийски лекари, но момчето си отива. Загубата е крах за крехкото емоционално състояние на Виола.

На 16 април 1925 г. е атентатът в църквата „Света Неделя“. Бомбата срива не само купола на храма, ами и цялото илюзорно спокойствие на Виола-Сара Каравелова-Хербст. Сред интелектуалците, обвинени като поддръжници на атентана, е и журналистът, остро критикувал режима на Цанков. Йосиф Хербст е набеден, че е съдействал на комунистите да получават пари от Международната организация за подпомагане на революционерите. На 16 април той е арестуван и закаран в Дирекцията по обществена безопасност. След това влиза в графата „Безследно изчезнал“ - също като Гео Милев, Христо Ясенов и още 148 с неизяснена кончина.

Виола обезумява. Пише до тогавашния председател на парламента Кулев, изпраща до всички вестници открито писмо до министър-председателя Александър Цанков. Само две редакции дръзват да го

публикуват. Вестникът на Цанков „Демократически сговор“ - за да успокои съпругата и общественото мнение, пише, че в страната има ред и съдебна власт, които ще посочат къде е изчезнал журналистът. Отговорът на правителството на Народния сговор е брутален:

„Не го знаем. Ние не сме пазачи на вашия съпруг!“

Възмутена от безцеремонния обиск в дома си, последвал изчезването на Хербст, Екатерина Каравелова пише писмо и до княгиня Евдокия: „Не за да моля милост.... а защото всичко това навежда до печални и тежки размишления.“ Писмото остава без ответ.

Виола получава единствено лицемерни отговори. Не минава ден минувачите в София да не срещнат облечена от глава до пети в черно жена, по чието лице все още личат следи от минала хубост. Това е Виола Каравелова-Хербст, която продължава да пита: „Не сте ли виждали мъжа ми?“ Цели девет години... Майка й Екатерина е прекалено заета с обществена дейност, наема болногледачка и няма време да приласкае изтерзаната си дъщеря. Виола умира на 49 г. в пълно умопомрачение и самота. 

(в. Преса, печатно издание, брой 249 (600 от 13 септември 2013)