79037 | 14 септ. 2013 | 11:06

Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика.

Биографията ви е доста интересна, с възходи и падения. Но малко се знае откъде идва германската връзка в семейството ви, г-н Писарев?

Тя си има предистория. След Първата световна война децата на дядо и баба - баща ми, чичо Григор и трите ми лели, заминали за Германия, за да следват. Там чичо и татко се женят за две сестри, дъщери на хазяйката им. Сватбата станала в един и същи ден, събрал се целият квартал.

Известно е, че покойната ви съпруга е внучка на Васил Коларов. Вярно ли е, че Сталин му е подарил вила край Москва, ползвате ли я?

Васил Коларов - дядото на Цвети, е бил генерален секретар на Третия интернационал, първият председател на републиката и неин държавен глава. Бащата на съпругата ми - Петър Коларов, нямаше никаква собственост. Вилата край Москва, принадлежала на Коларов, която наистина му е подарена от съветското правителство, тъстът ми я върна на руската държава. Той е бил интербригадист (участник в Гражданската война в Испания), 15 години е министър на народното здраве и въвежда безплатното здравеопазване у нас.

Вие как се насочихте към журналистиката?

С моя приятел и съученик Владо Костов, който после стана мой кум, написахме статия за българо-съветската дружба и се запътихме не къде да е, а за „Работническо дело“. Написах още 1-2 статии на икономическа тема, поканиха ме да работя във вестника и Иван Вълов (шеф на отдел в „Работническо дело“) ме заведе при главния редактор Георги Боков (бащата на Филип Боков - б.а.).

Какъв човек беше Боков, кои бяха известните пера тогава в „Работническо дело“?

Бях 25-годишен, Георги Боков на 40, а  годината - 1958. Боков имаше неоспорим авторитет в редакцията. Там бяха още неколцина от неговия Македонски край - вечно непокорната Свобода Бъчварова, цялата изтъкана от творчески стремежи, планове и енергия, Васил Акьов, Георги Бицин и др. Всички те бяха личности и блестящи журналисти заедно с Владимир Найденов, Иван Донев, Иван Кирилов, Барух Шамлиев. Един път седмично се събирахме да обсъждаме броевете от седмицата по доклад на един от  нас. Използвахме тези обсъждания, за да си го изкараме на шефовете, които смятахме за по-прости от нас, което си беше вярно.

Защо смятахте така?

Ние идвахме от университетите, а те - от затвори, от партизански отряди, от кол и въже събрани, стига да са верни на правата линия. Владо Найденов беше преброил, че един брой на вестника е списван от 700 думи, като най-често се срещала думата „партия“. И нито един път „родина“ или „отечество“. Настана голям смут. Но Георги Боков в заключението си каза, че Найденов е прав и че патриотичната тема трябва да се засили.

Колко време изкарахте в „Работническо дело“?

Общо десет години - шест в редакцията в София и 4-5 години бях кореспондент на вестника в Париж. Заминах на мястото на Владо Костов, който беше преди това там. Редколегията взе решение за мен през лятото на 1964 г. и това беше най-добрият подарък за 30-ия ми рожден ден. „Не е ли по-добре да отида в Берлин, знам немски - възразих наивно аз. - С френския съм съвсем зле, какво ще стане, ако на заседанието в ЦК някой ме заговори на френски.“ Редколегията избухна в бурен кикот. Преките ми началници през смях рекоха: „Че кой ти знае там френски, бе, Павле, те са прости...“

В Париж сте се срещали с много известни хора. Има ли някоя среща, която бихте нарекли специална?

През 1967 г., когато се честваше 50-годишнината от Октомврийската революция, във Френската телевизия бе поканен 86-годишният Александър Керенски, дошъл тогава от Америка. Когато избухва революцията, той е министър-председател на царска Русия. Същата вечер имах честта да се срещна с Керенски в руски локал близо до Триумфалната арка. Старецът пиеше водка с убиеца на Распутин, граф Юсупов, емигрирал след революцията. Но кой в София би пуснал интервю с тези антики, и то по повод 50-годишнината от Великия октомври!

Тодор Живков е имал среща в Париж с Шарл де Гол, какво си спомняте за нея?

През октомври 1966 г. Живков пристигна на официално посещение във Франция. Дойде с външния министър Иван Башев, който беше голям естет и се интересуваше от изкуство, с Милко Балев. Няма да забравя как в един момент, когато се бях приближил до Живков и Милко Балев, чух Мара Малеева (жената на Първия го придружаваше) да му казва: „Иди при Башев да научиш нещо, какво клечиш тук до Милко.“ Тя направи силно впечатление на французите със своя такт, скромност, култура и нескрит интерес към всичко френско.

 Разкажете подробности за впечатленията, които Живков е оставил от срещата си с Де Гол тогава.

По време на официалната среща генерал Де Гол казал, че България е била несправедливо лишена от излаз на Бяло море, а Живков се съгласил: „Българите мислят като вас, г-н президент, но по този въпрос трябва да говорите не само с нас, а и с Москва и Вашингтон.“ По време на официалния обяд генералът отбелязал пред външния си министър Кув дьо Мюрвил (по-късно става и премиер) за Живков: „Добър, хитър политик.“ Големият дипломат Нино Нинов, който беше основният преводач на Живков, ми сподели, че е чул и друго - „Малка държава, но с голям държавник“. Въобще Живков се представи много добре във Франция, представи добре и България. Той си замина, но в двора на посолството остана една лека кола „Рено 11“, последен модел, подарена му от заводите „Рено“, където беше на посещение.

За нужди на посолството ли я е оставил?

Не, след седмица шофьорът на мисията ни започна да се стяга да закара колата в София, но тръгна слух, че си вадел виза за Испания. Посланикът ме светна: „Писарев, шофьорът ще кара колата в Испания като подарък за царя - за Симеончо, другарят Живков нареди, защото той ни помага. Не само че не говори против България, ами урежда отношенията с иранския шах.“ Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика.

А как се оказахте в телевизията?

През 1968-1969 г. ме посочиха за заместник на Леда Милева в БНТ. Прати ме Венелин Коцев (секретар на ЦК на БКП), защото той не можеше да командва Леда - тя беше дъщеря на Гео Милев. Но мен можеше да ме командари. След това я разкара и ме направи директор през 1970 г. - изкарах на поста една година. Леда бе много опитна и културна жена, с голям автори тет. Точно тя изгради модерната българска телевизия.

Били сте няколко години шеф на киното. Разкажете случай, в който някой висш партиец да е цензурирал филм. Имаше ли такива?

Спомням си как веднъж Тано Цолов (секретар на ЦК на БКП) гледал филма на Людмил Кирков и Георги Мишев, който пуснахме под заглавие „Шапка на тояга“. Извика ме и почна да се кара: „Ние, когато завършвахме гимназия, отивахме да се борим, отивахме партизани, какви са тези шапки на тояга?“ Все пак извиках Георги Мишев и сменихме името на филма - стана „Момчето си отива“.

Кои филми не се харесаха на Живков?

Живков не харесваше „Козият рог“ и ми каза: „Писарев, не сме ли българите много жестоки в този филм?“ Събрах кураж и отговорих: „Ааа, другарю Живков, това е хайдутството, то е било за отмъщение.“ Работата приключи леко. Имах обаче тежки проблеми с филма на Бинка Желязкова и Христо Ганев „Басейнът“, който трябваше да изпратим на фестивала в Москва. Живков ми постави въпроси: „Какво защитава този филм, против какво е, аз знам - против мен, кой го изпрати в Москва?“ Спокойно му обясних, че филмът е селектиран от руснаците и че има решение да го изпратя. 

Как стана тази работа?

Когато докладвах за филма, Людмила Живкова нареди на председателството да го гледа. Уредих прожекция, на която дойде само Александър Фол с шофьора си. На Фол обаче не му се гледаше кино - там нямаше нищо за траките, и излязохме да пием по едно уиски. Като свърши прожекцията, Фол попита шофьора си как е филмът и получи отговор „екстра“. На другия ден той се обади, където трябва, и каза: „Хубав е филмът, ще вземе награда.“ И наистина взе.

Живков оплаквал ли се е от Москва?

Публично не, но той внасяше много корекции в българския социализъм. От Москва обаче му стояха над главата, привикваха го на ежегодни срещи с Брежнев и по доклади от посолството на СССР му четяха конски евангелия. Веднъж го чух да казва на Митка Гръбчева (партизанка, майка на скоро починалата кинорежисьорка Иванка Гръбчева - б.а.): „Митке, този Брежнев е по-страшен от Сталин, ма, сърдят се, че в селата ни имало големи къщи, пък сме искали помощи. Те какво искат, ние сме българи, а не руснаци, българинът ако не си построи къща, за какво му е тоя социализъм?“

Известно е, че Живков е обичал да ходи на театър и е гледал всяка премиера.

Той изгледа почти всички български пиеси. Аз го придружавах по служба. В Народния театър събираше всички артисти при Антиката (ресторантьора Никола

Антикаджиев - б.а.). Веднъж дръпна една реч, в която се отвлече за нередностите в икономиката и започна да ги изрежда, като всеки път заключаваше острата тирада с въпрос „кой е виновен“. И изведнъж някъде от масовката още младият тогава Георги Мамалев се обади, като вдигна два пръста: „Аз съм виновен, другарю Живков.“ Настана всеобщ кикот.

Няколко месеца след промените през 1989 г. сте избран за директор на БНТ за втори път, и то в доста размирно време. Как стана това?

През февруари 1990 г.  телевизията нямаше директор. В нея  имаше стачна готовност и търсеха кой да запълни дупката. Журналистът Тома Томов беше ходил в Русия и някой от руснаците го попитал: „Какво прави Писарев, я кажи на Луканов да го върнат на работа в телевизията.“ Томето отива при Аксиния Джурова и й казва за мен. Връща се баща й - генерал Добри Джуров, и вдига телефона на Луканов. „Абе, защо го няма още Писарев в телевизията?“ Луканов ме покани и два дни не можа да ме приеме. На втория ден видях пред кабинета му един мъж, днес е известен политик и не искам да го кажа, на когото Луканов направо се скара: „Казах ли ти да не идваш тук, не разбра ли, че не си за нас, ти си за СДС.“ Такива бяха времената тогава. След няколко месеца започнаха протести, поискаха ми и оставката. Членовете на ръководството на телевизията се разграничиха от мен. Мисля, че Андрей Луканов е организирал махането ми. Реших, че трябва да си ходя, и подадох оставка, бях изпълнил дълга си. Но оставката си подаде същата есен на 1991 г. и Луканов.

Какво мислите днес за България?

Моето време изтече, аз съм човек на XX век. Но България през последните 24 години се управлява не от най-качествените си хора, президенти, премиери, министри, депутати, политици. Те са виновни за парадокса миналото да изглежда по-добре от настоящето и бъдещето. Но за миналото не страдам.

В София вече цяло лято има протести срещу правителството. И недоволството е насочено най-много срещу вашата партия БСП. Как виждате ситуацията?

Недоволство има. Но какво е то? Ту избуява, ту затихва. Зависи и от автобусите, които докарват недоволните. Лятото мина, сега минава и есента. Едни избори минаха, други ще дойдат рано или късно. Въпросът е за времето… Ако става дума за ГЕРБ, там се развиват процеси. Отиде си Фидосова, след някой и друг месец ще си отиде Цветанов, а може и от парламентарната група на ГЕРБ да се отцепят депутати, ще се организира БАСТА. От реформираната десница какво ще излезе? Това е отбор от стари изтъркани муцуни, слезли от политическата сцена. Политически брак, преоценена стока. Ще се скарат, когато дойде ред за редене на листи, че това е сбор от хора, които вече десетина-петнадесет години само се карат помежду си. Не можем отсега да гадаем. Ще има промени и сред сега управляващите. Но както се вижда, правителството на Орешарски управлява и няма никакво намерение да си дава оставката. 

(в. Преса, печатно издание, брой 250 (601 от 14 септември 2013)