17052 | 21 септ. 2013 | 09:28
Шеметно се променя природата пред очите ни. И зверовете също. Някои ще кажат, че вече всичко мутира - напротив: развива се.
Какво нещо е еволюцията!
Катериш се по собственото си родословно босилеково дърво и откъсваш ухаещ на чесън пъпеш, за да изпиеш кокосовото му мляко, подквасено с бацилус булгарикус.
Край тебе прелита диво прасе и събира сталагмитен мед, който по калоричност и вкус не отстъпва на имамбаялдъто и фрикасето, взети заедно. Кьоркютюк пиян щиглец се прибира на четири-пет крака, като държи букет македонски наденички, за да умилостиви дългоухата си каракуда, която му е съпруга.
Но ти нямаш време за съзерцания. Ти отиваш в Главната квартира. Защото имаш среща с баш Генерала. Настройваш си мозъка за запис и питаш:
- Как ще коментирате повсеместните мутации напоследък?
- Да - клати глава Генерала, - всичко се променя. И ние не оставаме назад. Въоръжението ни също еволюира. Ето например вертолета „Колибри“...
- Истинско бижу! - казваш и запечатваш вертолета в паметта си.
- Бижу и половина! Кабинката на пилота е в главата му - потрива ръце Генерала и обяснява. - Малко е мозъчето на колибрито, та затова подбираме и пилота да е с неголям умствен багаж, за да не бъде в тежест на полета. Изчислили сме всичко...
Точно в този момент прелита ято огромни патици.
- Помислихте ги за истински, нали? - хили се по детски Генерала. - Това всъщност е новата ни ескадрила. Изтребителят „Патка“ е последна дума на техниката ни. И тук кабинката на пилота е в главата на птицата.
- А това ще рече ли, че и пилотът е с патешки акъл? - питаш непринудено, като запечатваш и ятото в паметта си.
- За нашите заповеди много акъл не се иска - отсича Генерала. - Да му мисли страната, на която ще й треснем няколко патки!
Чува се силно цамбурване. И се стряскаш. Даже усещаш влага и се обажда плекситът ти. Но Генерала те успокоява:
- Не бой се, юнак! Това е подводницата ни „Бум, смелият делфин“. Ако след миг е в Марианската падина, след още един миг може да се кротне в Панчаревското езеро.
Запечатваш и подводницата в паметта си, като се чудиш за какво й е да се кротва в Панчаревското езеро... Но кой ли може ги разбра военните?
- Виж дирижабъла на екрана! - сочи Генерала огромния черен екран в Главната квартира.
- Нищо не виждам - признаваш.
- Това е Невидимия - тресе се от гордост Генерала и ордените на мундира му дрънчат като капачки за буркани, с които стопаните плашат в градините си немутиралите още врабчета.
Иде ти да се пръснеш от яд, че не можеш да запечаташ в паметта си Невидимия. А това щеше да е гвоздеят на репортажа ти довечера по телевизията.
Тръгваш си от Главната квартира. На плаца марширува рота пингвини и твърди, че Жоро е невинен.
И ти става едно хубаво... Защото ти си Жоро.
(в. Преса, печатно издание, брой 257 (608) от 21 септември 2013)
Мобилна верси
RSS
