42895 | 21 септ. 2013 | 10:06

Ние направихме държавата, в която 18% от младите биха искали да живеят преди демокрацията

Изследването на НЦИОМ „Българската младеж 2013“ установи, че 18 процента от младите българи искат да живеят във времето на Тодор Живков. Какво изумително съвпадение! И по времето на Тодор Живков около 18 процента от младите българи искаха да живеят при него.

Бебето ни не приемаше българското адаптирано мляко, лекарката каза да даваме немската „Хумана“. Бананова каша и хумана се продаваха само в един магазин на „Стамболийски“, но колкото и рано да отиваше там мъжът ми, на опашката все имаше повече хора, отколкото бяха кутиите вътре. Като казвам рано, имам предвид към 4 сутринта. По зори

бащи на бебета
се редяха

и пред магазин „Чико“ на „Витоша“ за италиански биберони, които нямаха като българските вкус на джапанка.
Една вечер, кроейки планове за недостижимата „Хумана“, чухме от телевизора, че на следващия ден в Панагюрище ще бъдат националните тържества по случай 100-годишнината на Априлското въстание, на които ще присъства и другарят Тодор Живков. Мъжът ми подскочи: „Заминавам за Панагюрище! Щом Тодор Живков е там, ще има и хумана.“ Той четеше току-що излязлата „Есента на патриарха“ на Маркес (нареди се пред книжарница на „Раковски“ в пет сутринта) и твърдеше, че книгата била много полезна, направо указател за живот в условията на „патриарх“. На сутринта замина за Панагюрище, върна се с кашонче „Хумана“ и у нас започнаха национални празненства по случай прецакването на системата, която се оказва не чак толкова сложна за ориентиране, ако следиш движенията на „патриарха“. Оттогава на нашето поколение му остана чувството, че когато всичко в една държава зависи от един човек,

животът е някак
по-разгадаем

Не на всички от нашето поколение.
Онези 18 процента млади хора, които тогава искаха да живеят при Тодор Живков, защото си живееха много добре, вече са бащи на млади хора, които със сигурност не искат да живеят във времето на Тодор Живков. Тези, които бяха добре с Тодор Живков тогава, са също толкова добре, колкото без Тодор Живков сега. Това са хората, за които „Хуманата“ никога не е била проблем, защото тогава са имали връзките, а сега парите.

По времето на Живков с леко сърце и даже с гордост извърших престъпление. Подправянето на акт за раждане е сериозно престъпление, ако бяхме се замислили. Но ние не се замислихме. В Студентския град се раждаха бебе след бебе, записвани с имена от утвърден списък. До нас живееха българка и ливанец, които искаха да кръстят сина си на дядото в Ливан, Анис. Не можеше. Почнаха едни дълги преговори, накрая им разрешиха да го запишат Анислав.
Геш не се предаде толкова бързо, той искаше дъщеря му да се казва Ая. Не можеше. Геш ходеше из институциите с една Харта на детето, публикувана от ЮНЕСКО, в която трета точка гласеше, че

всяко дете има
право на име

„Да, има - отговаряха му, - кой ви отнема това право, изберете си.“ И му връчваха одобрения именник. (Най си падахме в този списък по името Гъдьо). Геш (демократ по призвание, един от първите журналисти във вестник „Демокрация“, а по-късно част от екипа на Желю Желев) започна да води съдебни дела. Не признаха аргумента му, че името Ая го има в разказ на Йордан Йовков, там било име на кобилка. Следователно - опозоряващо. Геш намери четири жени в София, които се казват Ая. И това не признаха, Аите не бяха родени във времето на Тодор Живков. Геш помоли автора на речника на българските имена да обясни в съда, че нищо опозоряващо му няма на името. И това не мина. Въобще не се трогнаха и от аргумента, че името е съставено от първата и последната буква на българската азбука. Ая растеше, а нямаше документ, който да доказва, че съществува.

Коко изобщо не тръгна по този задънен път. Той си беше избрал за дъщерята името Джулия. Да казвам ли, че не можеше. Коко не беше с толкова демократични представи за човешки права и независим съд, затова ходеше при служителката, която трябваше да издаде акт за раждане,

всеки ден
с нова стратегия

Първо я молеше, после я заплашваше, лъга я, че ще се разведе с жена си заради името, ревеше пред служителката, черпеше я, накрая онази се уморила и му връчила акт за раждане, в който детето беше записано Жулия. Защо Жулия, бога ми, не знам. Да не е на неговото, предполагам. Или пък Ӝ е звучало по-малко компромисно, някак не толкова западно. Коко пристигна при мен направо с предупреждението, че щом е скършил онази желязна чиновничка, хич да не пробвам да се опъвам: „Виж сега, късметът е, че цялото име - и първото, и бащиното, и фамилното - са с главни букви. Ти нали имаш пишеща машина? Тракваме едно Д тук най-отпред и работата заспива.“ Боже, чак сега, когато пиша това след толкова години, ми просветва, че Коко най-вероятно е навил чиновничката на това Жулия, за да се престори, че отстъпва! Едва сега ми хрумва. Времето наистина не е фиксаж, времето е проявител.
Имах пишеща машина. Тогава имаше два вида - „Марица“ и „Хеброс“. Значи имахме петдесет процента шанс да успеем. Бяхме получили

правото да купим пишеща машина

с бележка от факултета, че сме студенти по журналистика. Не ставаше ей така да влезеш в ЦУМ и да извадиш 140 лева. Продавачката закопча бележката в една папка, пъхна лист в машината, нащрака всички знаци един след друг, записа данните ни от паспорта и вече имахме „Марица“. Говореше се, че всяка машина има особеност в някоя от буквите и може да се познае кой текст от кого е писан, не знам дали беше вярно. Погледнах документа на Коко, да, на „Марица“ беше писан. Сега оставаше само да ударим „д“-то на точното място. Почнаха едни репетиции на празен лист, ха нагоре, ха надолу, с такава сила на ръката, с онакава сила - направихме го в крайна сметка. Въобще не личеше. Коко държеше акт за раждане на момиче с име Джулия. На другия ден се върна съвсем доволен - намерил някъде начин да направи двайсетина копия на оригинала, да има за цял живот, вика, че на Живков не му се вижда краят.

Краят дойде, обаче у нашето поколение винаги ще го има това чувство, че държавата може да бъде победена с хитрост, с увъртане, с уж невинни престъпления, а не с търсене на справедливост в съда. Геш работеше в телевизията и направи филм за своите патила, не го излъчиха. Ая беше без акт за раждане, докато тръгна на училище. Вече нямаше как, нищо не доказваше, че детето съществува, семейството не беше получавало никакви полагаеми пари за майчинство и детски. За да тръгне на училище, записаха я Албина.

Такива случки имам безброй (кой ли от нас ги няма?) и не съм сигурна в какво състояние са раните ни, нанесени от тях. Не знам и дали са ни направили по-силни и по-умни или по-чупливи. Сигурна съм само, че държавата, в която е проведено изследването на НЦИОМ „Българската младеж 2013“, я направихме ние. И не мога да съдя онези 18 процента младежи, които искат да живеят по времето на Тодор Живков. Мога само да им разказвам какво беше това време.

---------------------

*Заглавието е заимствано от книгата на Михал Вивег, описваща времето на социализма в Чехословакия.

(в. Преса, печатно издание, брой 257 (608) от 21 септември 2013)