21071 | 21 септ. 2013 | 11:49

Непосветените в тайната дипломация не подозират, че признаването на Независимостта ще бъде по-сложно и мъчно дело от провъзгласяването, за

Възстановената след Руско-турската война 1877-1878 г. българска държава е международно призната от Берлинския конгрес на европейските сили с договора от 1 юли 1878 г. като „автономно и подвластно Княжество, под върховенството на Негово Величество султана“. Член 1 от Берлинския договор се поддава на различно тълкуване, било в полза на Османската империя, било на Княжество България. Според Високата порта „Княжеството е васално на Империята“, а отношения между „едно сюзеренно* и едно васално правителство“ не съществуват, тъй като „двете правителства трябва да се смятат като едно“.

Българската гледна точка е коренно различна, защото се опира на завзетото „фактическо положение“ на Княжество България в Европа в качеството на „действително самостоятелна държава, свободна в своите действия“. Тя сключва договори и конвенции, сече монети и създава ордени, с които награждава султан Абдул Хамид II и неговите висши сановници.

Въпреки съпротивата на сюзерена

български делегации участват в международни конгреси и конференции. Свободна България се превръща и в убежище на своите сънародници извън орязаните предели на княжеството.

Международните обстоятелства могат да се стекат щастливо или нещастно, но те се използват или пропускат. В продължение на 30 години българските правителства се стремят да отхвърлят унизителната опека на съседната империя, обаче условията се слагат така, че едно повторно нарушение (след Съединението от 1885 г.) ще бъде сурово наказано от европейските сили. Този път тактиката е да се изчака една от силите, подписали договора в Берлин да го наруши и така да бъде поставен ребром въпросът за крайната необходимост от преразглеждане на неговото неотговарящо вече на действителността съдържание.

Срещата между император Николай II и английския крал Едуард VII на 27 и 28 май 1908 г. в гр. Ревел (дн. Талин) е посветена на усложненията в развитието на Македонския въпрос. Изготвеният в хода на преговорите нов реформен проект предвижда европейски пряк контрол върху главния инспектор в Солун, който да отговаря и пред Великите сили, а не само пред султана. Защитата на християните не бива „да остава на хартия“. Предвижда се създаването на войскови контингент 10 000 до 12 000 души, който да действа заедно с жандармерията под наблюдението на европейски офицери. Съдебните и финансовите промени трябва да защитят правата и да облекчат икономическото положение на т. нар. второ качество поданици.

Опазването на балканското статукво зависи от готовността на европейските сили да го нарушат в подходящо за тях време. В началото на 1908 г.

Военната партия

в Австро-Унгария начело с престолонаследника ерцхерцог Франц Фердинанд преценява, че с мощната подкрепа на съюзна Германия може да си позволи да анексира Босна и Херцеговина, които са окупирани по силата на Берлинския договор. Абдул Хамид II разчита на непримиримите противоречия в „европейския концерт“ и вярва, че тронът му е „непоклатим“. Ударът обаче идва отвътре, и то точно от Македония, където Мюрщегските реформи затъват в безизходица.
Реформеният проект от Ревел кара младотурския комитет „Единение и напредък“ да предотврати пряката намеса на европейските сили и заплахата от разпадане на Османската империя. На 3 юли 1908 г. гарнизоните от 3-ти армейски корпус в Македония въстават срещу абсолютизма на Кървавия султан и на 10 юли в Битоля е обявено възстановяването на конституцията от 1876 г. На следващия ден Абдул Хамид е принуден да се съгласи с провеждането на парламентарни избори: „Да живее Хуриета (Свободата)!“ Всички поданици, независимо от народност и вяра, са наречени „османци“ с равни права и задължения. Българските чети слизат от планините, посрещнати с радост от своите възторжени сънародници.

Младотурската революция слага край на реформеното дело в Македония и зачерква дългосрочно плановете на разните български правителства да добият пълна административна автономия и да повторят Съединението от 1885 г. Гледайки на коренната промяна от Цариград, дипломатическият агент Иван Стефанов Гешов прави на 19 юли важния извод: „Раз ние губим с младотурския преврат, ние сме длъжни да потърсим някое възмездие. Такова не може да бъде друго в днешно време, освен пълната Независимост на България.“
След внимателно преценяване на събитията в Османската империя

външният министър ген. Стефан Паприков

се обръща на 6 август към княз Фердинанд: „Нашата най-близка цел трябва да бъде Независимостта на България и запазването на някои особени права в управлението на Македония, например автономия на общината, автономия на учебното дело и пр.“ Следващите две седмици на изчакване не променят изразеното мнение: „Да се предадем на една абсолютна пасивност и търпеливо чакане е невъзможно. Най-малкото, което трябва да направим, то е да използваме сегашните събития и да се доберем до нашата Независимост.“

Взело решението да бъде провъзгласена Независимостта, правителството на Демократическата партия трябва да убеди монарха, който продължава да се наслаждава на красотите на Карпатите. На 25 август той изслушва доводите на министър-председателя Александър Малинов и след известно колебание му стиска ръката: „Най-сетне, който не рискува, не печели.“

Желаният повод за действие

идва навреме. На 30 август 1908 г. Високата порта не поканва Гешов на приема по случай рождения ден на султана, тъй като „не представлявал независима държава“. Генерал Паприков незабавно отзовава дипломатическия агент, защото „начинът да се покаже нашата зависимост е зле избран“.

На 5 септември избухва стачка по Източните железници в Южна България, които според Портата се намирали „на васална територия“. Водено от стремежа да защити стопанските и стратегическите интереси на страната, демократическото правителство завзема на 9 септември Източните железници „на българска територия“.

На 10 септември в Будапеща се срещат император Франц Йосиф и княз Фердинанд, за да споделят гледища относно развитието на Балканската криза. Намерението на Австро-Унгария да присъедини Босна и Херцеговина е лично потвърдено, обаче е поискано връщане на Източните железници, които са австро-германска собственост. Демократическото правителство категорично отказва и монархът нарочно забавя завръщането си в България. На 21 септември 1908 г. вечерта яхтата „Хан Крум“ хвърля котва на пристанище Русе, където всички министри са в очакване на

последната височайша дума

Княз Фердинанд одобрява провъзгласяването на Независимостта и възлага на Малинов да напише Манифеста: „Бог да ни е на помощ!“ Към 10 ч. на 22 септември влакът спира на гара Трапезица във Велико Търново, откъдето официалните гости се отправят към Иван-Асеновата черква „Св. Четиридесет мъченици“. По къщите се развяват трицветни знамена, а от прозорци и балкони са спуснати килими и шарени черги.

Средновековният храм и дворът са претъпкани с празнично пременени хора. Отслужва се молебен. Хорът запява „Многая лета“. Княз Фердинанд бавно изважда от джоба си „Манифеста към българския народ“ и зачита сред пълна тишина: „Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношения нищо не бива да спъва България, нищо не трябва да пречи на преуспяването Ӝ. Такова е желанието на народа ни. Такава е неговата воля. Да бъде според което той иска.“
По-нататък князът провъзгласява „Съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско царство“, вярвайки „дълбоко“, че „този ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят“: „Да живее Свободна и Независима България! Да живее българският народ!“

Черквата еква от гръмко „ура“

което се подема от множеството на двора, а войската го разнася по долината на Янтра и нагоре до старопрестолния Царевец. След пет века прекъсване Второто българско царство намира своя правоприемник - Третото българско царство.Царство България е обхванато от „неописуем възторг“. Всички се поздравяват с „Честито Царство!“ „След опомнянето българите ликуват“ и в Македония и Одринска Тракия.
Непосветените в тайната дипломация не подозират, че признаването на Независимостта ще бъде по-сложно и мъчно дело от провъзгласяването, защото зависи от кръстосването или съчетаването на много и големи интереси. „Святото дело“ обаче си заслужава усилията, понеже е наистина историческо. 

(в. Преса, печатно издание, брой 257(608) от 21 септември 2013)