9458 | 26 септ. 2013 | 07:06

Ние като че ли сме специалисти по пропускане на ползи

31 януари 2013 година, граничен полицейски участък - Свиленград. Петима сирийци, нелегално преминали границата, са задържани в района на с. Маточина с помощта на интегрираната система за наблюдение. Още от края на 2012 г. е забелязан „прилив“ на нарушители от Близкия изток, така че сегашната ситуация не е голяма изненада.

Проф. Драгомир ДРАГАНОВ

България е държава с дълбоки „бежански традиции“, преживяла доста вълни и вълнички. Две от тях - мащабни и драматични - са навът­ре, т.е. към Царство България; македонската и тракийската вълна, последвали войните и кланетата преди 100 години. В най-ново време видяхме и две „почти бежански“ вълни навън - емиграцията на етнически турци през 1989 г. и на българи след 1990 година.

Сега приижда първата за XXI век голяма вълна бежанци КЪМ България. Тя ни е непосредствена грижа. Без да забравяме по-важния и по-труден за решаване проблем. Това е проблемът с нашите бежанци ОТ България; огромната част от тях не са готови да се разделят с чуждите страни, където

потърсиха спасение

от „родната“ икономическа и социална действителност.

Потокът от Сирия ни изправя първо пред морален въпрос. Ние сме известни като принципно гостоприемна и гостолюбива нация. Ще защитим ли това име? Не е лесно да затворим границата пред хора, които не са тръгнали на екскурзия, а бягат от неволята.

Ще ми се обаче да видя вътрешнополитическите аспекти. Те са минимум четири и всичките тръгват от един въпрос, който е по-стар от днешното или вчерашното правителство, по-стар и от самата криза в Сирия. Въпросът: „А къде е държавата?“

Първо. Къде беше нашата държава, когато остави да се разграбят и разкостят казармите край южните ни граници?

Аз съм служил в 22-ри мотострелкови полк в Харманли, известен и с това, че участваше в агресията срещу Чехословакия през 1968-а. И сега с изненада чувам как кметът на града заявява, че казармите там са неизползваеми, следователно трябват фургони за бежанците, които ще бъдат настанени на негова територия.
И си задавам простия въпрос как през 1968 или 1972 г. можеха хиляда войници да имат и покрив, и тоалетни, и бани, и столова, в която се хранят, а сега всичкото това го няма. Същото е положението и в Елхово, Средец, Симеоновград (бившия гр. Марица).
Във всички нормални държави, когато се пристъпи към съкращения на армията, към териториите и сградите, които тя е заемала, се подхожда по два начина. Първият начин е тяхното консервиране, тоест запазване

тъкмо за такива особени случаи

един от които сега ни се стовари на главата. Вторият избор е бърза приватизация - освобождаване на държавата от тези излишни помещения.
Но никоя държава не е допуснала нашия вариант - да ги оставим безстопанствени, циганите да ги разграбват, а властта да седи безучастно. Като в същото време армията, въоръжената сила, на която държавата разчита, плаща на частни фирми уж да охраняват нейните обекти. Случаят „Челопеч“ (2008 г.) е най-убедителното доказателство за тази практика.

Втори аспект на същия въпрос - къде ни е Държавната агенция за бежанците. Тя или се оказа неподготвена, или фактически дезертира от проблема и го остави на Българския червен кръст, неправителствени организации и други. За какво тези чиновници там получават заплати? За да са на място само когато няма бежанска криза ли? А когато криза възникна, тях ги няма.

Трети път си струва да се запита: „Къде е държавата?“

по повод Граничната полиция

която трябва да парира т.нар. каналджии. Сега ние създаваме впечатление, че сме с пробита граница. И какво излиза? Хем плачем защо не сме в Шенген, хем убедително доказваме, че все още не ставаме за външна граница на Европейския съюз.

Преди години аз като депутат от Хасковския избирателен район направих един, да речем, „донос“. Той беше на основата на моя детайлна информация за това откъде минават каналите, каква е връзката между каналджии и служители на Граничната полиция, по кое време в коя смяна се затварят камерите, за да влизат незаконно хора. И изведнъж се оказва, че до ден днешен приемаме бежанци по същата схема - повече чрез каналджии, отколкото през официалните контролно-пропускателни пунктове. Наистина, къде ни е държавата?

Четвърто, имаме ли Министерство на външните работи? Имаме ли външно разузнаване? Имаме ли Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС)?
МВнР отдавна би трябвало да попита Турция как, аджеба, едни хиляда километра, които делят границата на Сирия от българската граница, се минават безпрепятствено от хиляди бежанци. А не само съседите ни дължат отговори на логични, макар и неудобни въпроси.

Прелюбопитно е кой продаде на Сирия химическото оръжие, заради което кризата в страната се изостри до крайност. И защо тези държави - известно е кои са - не си платят масрафа? Защо отново България, най-бедната държава в ЕС, трябва да се превръща в най-щедрия донор на мястото на

някой от богатата Европа

който си е направил преди време далаверата? Но ние поне засега си мълчим и пъшкаме, „леле-мале, какво ще правим с бежанците“.
Втората от въпросните институции - разузнаването, би трябвало да засече и да докладва предварително колко са реално хората, които се движат и преминават тези граници.

А на третата - ДАНС, се полага да разположи свои екипи (ако трябва, и с извънредни дежурства) по границата с Турция. И да каже дали всички прииждащи са сирийци. Няма ли между тях и инфилтрирани терористи, които се представят за бягащи сирийци. За всичките тези три институции - външното министерство, външното разузнаване и ДАНС, ние даваме много пари. Защо те не действат адекватно на разходите на българския данъкоплатец?

Съдбата ни отреди, че еврокомисар точно по тези бежанските проблеми е българката Кристалина Георгиева, отговаряща за международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи. Има проблем, по който бихме могли най-малкото да се посъветваме с нея. 1100 лева на месец струва на България издръжката на един бежанец; това са официални данни, обявени преди около две седмици. Пак тогава бежанците бяха към 4000

и продължаваха да прииждат

Ако ние до края на годината приютим 10 хиляди души, за които плащаме по 550 евро, това са 5,5 милиона всеки месец, нали?

При това лично премиерът Орешарски призна, че бежанската вълна ще нащърби и бюджета. А от Брюксел кандисаха да признаят, че у нас е възникнала извънредна ситуация. Значи има още повече основания да питаме къде ни е държавата? Какво трябва да стане, за да кажем твърдо на Европейския съюз: „Или ни давате тези пет и половина милиона, или бъдете така добри да ни ги приспаднете от съответния брой вноски към ЕС!“

За жалост в държавата ни едва ли ще се намери кой да удари по масата. Защото ние като че ли сме специалисти по пропускане на ползи. От близо четвърт век не една и не две международни кризи, за които България не е имала и капка вина, са ни вкарвали в разходи и в щети за икономиката. И почти винаги сме се задоволявали с разбиране и потупване по рамото, и пак е стоял въпросът: „Къде ни е държавата?“

Същият въпрос е свързан и с онези от терминал 2, бежанците ОТ България. Аз съм дълбоко убеден, че те ще се върнат. Или поне мнозина от тях. В Испания в края на франкисткия режим и началото на демокрацията картината беше подобна. Първоначално емигрантите пращаха пари на своите роднини, а след това, когато страната се стабилизира, те започнаха да се връщат и да развиват бизнес. Въпросът не е дали това ще се случи и в България, а кога ще се случи.
Да не забравяме, че от страната ни освен хиляди талантливи деца изтекоха и

хиляди сръчни, работливи и отговорни хора

чиито качества европейците признават. Нещо повече - в Испания съм виждал емигранти от България, които идеално са се интегрирали в испанската трудова и законодателна действителност. Те знаят правата си на осигуровки, знаят правата си на обезщетения при временна безработица, знаят здравните си осигуровки.

Какво следва от това? Когато те след време се върнат, ще се върнат като много грамотни европейски граждани. И от тази си позиция ще кажат на нашите политици - щом управлявате страна от Европейския съюз, ще спазвате европейските трудови, здравни и всякакви други права. Това е утре. А днес нека не се чудим, че нашите бежанци не бързат да се върнат там, където на всяка крачка се изправя въпросът: „Къде е държавата?“ 

(в. Преса, печатно издание, брой 262 (613) от 26 септември 2013)