41917 | 24 авг. 2012 | 14:47

За циничния и незибежен начин, по който се наследява властта

Имаше книга с подобно заглавие от прекрасния Джералд Даръл. В днешната ни политическа класа животните в добрия случай са по Дарвин. Останалите – по Павлов. Думата ми е за онова пъстро и разнолико множество, наречено ненужно амбициозно „политическа класа“. То включва партийни управленци, народни представители, министри и висши членове на политическите им кабинети, политически назначения по висшите етажи на привидно независими институции като съд, омбудсман, агенции и комисии. След Освобождението тези постове се заемат от малцината просветени и образовани люде, които да водят тъмната маса след себе си.

Понятието „зетьошуробаджанакизъм“ е измислено от Захари Стоянов заради срасналия роднинско-властови картел, вреден за обективното управление и мразен от народа. Посредствеността и малограмотността са

двете знамена,

които съвременната ни държавната върхушка развява над нас и в стария, и в новия век. Нали помните историческата разлика между Турция и България: там деветдесет процента са неграмотни, затова управляват десетте процента учени. У нас е обратното.

В България е имало две власти, които служат за пример на днешната: дружбашката и комунистическата. Безапелационна партийна предпоставка за израстване в кариерата, еднозначна разправа с политическия противник, толериране и дори поощряване на посредствеността при заемане на постове са принципи, валидни и тогава, и сега.

В средата на септември 1922 г. водачите на буржоазния Народен блок пътуват за Търново на голямо и напълно законно партийно мероприятие. В същия влак се намират и министрите Тулаков, Оббов, Церковски и Даскалов. На гара Долни Дъбник дружбашка тълпа спира влака и необезпокоявано се гаври с опозиционерите. Присъстващият в съседното купе вътрешен министър Райко Даскалов отсъства духом. В Търново буржоазните водачи са затворени в пехотните казарми, където ги снимат унижени покрай местните земеделските водачи. Оранжевата тълпа скандира свикването на Народен съд или физическа ликвидация. Хиляди буржоазни делегати са

пребити из попътните гари
или върнати с тояга по родните им места.

Междувременно разправата с водачите продължава, синът на Михаил Маджаров е налаган със сопа и ограбен пред очите на зам.-председателя на Народното събрание Георги Марков. В Горна Оряховица са нападнати къщи и кантората на Бурови, партийни клубове се разграбват до шушка. Режимът се разправя с враговете си окончателно: след кратко укриване самият Буров преминава с лодка Дунава и се установява в Париж заедно с Гешов. В Германия принудително емигрират Моллов, Кършев и Григор Василев. Останалите като Ляпчев, Яблански, Фаденхехт, Костурков и др. са арестувани. За да заглуши окончателно всякаква опозиция срещу себе си, властта дава под съд предишните правителства, провеждайки незаконен референдум, организирано акламиран от народната тълпа.

Убитите само от 9 до 12 септември 1944 г. без съд и присъда са 18 742 души; осъдените на смърт от т. нар. Народен съд – 2730:, а преминалите през лагери, затвори и интернирани в периода 1944–1962 г. – 298 000 души. Това е числото на обхванатите от неясната и крайно неточна статистика на зверствата. Няма и никога няма да има яснота за широката палитра провалени човешки животи в три поколения, нито за десетилетията, с които нацията се връща назад в развитието си. На този фон

държавата се упражнява от генетична пяна,

родово и властово възпроизвеждаща се, обединена около желязна партийна вярност, кастови привилегии и войнстваща лична посредственост. Титко Черноколев се превръща в лице на родната наука, хора като масовия убиец Чочоолу стават пожизнени депутати. Простотията става водеща, задължителна. На един от първите приеми за 24 май, провеждан в Народния театър, зачервила бузки в гладното време, новоизгряла актриса натуршчица се обръща към първия ръководител с възгласа: Благодарим, другарю Червенков, апнааме, пийнааме, сега да имаше и сто к.ра да ме на.бат!

Тихият преврат от ноември 1989 г. не се извърши, за да възтържествува историческата справедливост и да се измие европейското лице на България. Напротив, той се случи в опит за втори шанс на духовните наследници на Стамболийски, Димитров и Живков, обсебили държавата като метастаза, но разбутани от световната политическа криза. Преименуваната БКП, държала в редиците си над милион и кусур членове, насели новосъздадените партии от целия спектър. Редиците на непорочно заченатата БСП и производните й квазисоциалистически организацийки бяха пълни с лица, наследили и възпроизвеждащи могъщата каста. Не странно, а логично подобен процес се случи и в т. нар. дясна част от сцената. Жельо Желев, Петко Симеонов, Георги Спасов, Берон, семейство Костови, Луджев, Богомил Бонев, Стоян Сталев, Стоян Ганев, Никола Карадимов, братя Ноеви (за да изброя само неколцина) са ярки образци на генетична и ведомствена връзка с БКП, номенклатурата или държавната сигурност.

Тази система е затворена и почти не допуска пробив на външни лица. Наивникът, обявил края на злия свят, скоро се завръща в ежедневието. Там калейдоскопът на живота му е завъртян напълно постарому въпреки „демократичните промени“: ерудираш се при проф. Богдан Богданов (Николов), комунизма громи легендата Петко Бочаров (Найденов), изповядва те митрополит Галактион (Мишо), докато Пламен Легкоступ (Оазис) преподава на младите богословие и е търновски ректор, столицата се управлява от Минко Герджиков, прелестни философски разсъждения ти пише Георги Данаилов (Андрей), съчувстваш на борбата срещу империята на злото на Иво Инджев (Ивайло), младите политици се учат на западни мурафети при проф. Карасимеонов (Явор), в парламента за българщина ти говори Краси Каракачанов (Иван), учиш децата си на финящина от Димитри Иванов (Стефан), смяташ филмите на Тодор Колев (Петров) за шедьовър, Цанко Яблански (Марков) просто е демократичен кмет… Накрая си докаран дотам

да отричаш близостта на Иван и Елена Костови до червената мая, защото току-виж те нарекли реакционер.

Но какво е учудването, когато след отстраняването на тройната коалиция на власт идват лица, отново пряко обвързани с комунистическата партия и нейните наследници, с нейната номенклатура и бившите й тайни служби? Ето че 20 г. след родителите на седесарската опозиция България пак се ръководи от обвързани с червеното наследство лица като Борисов, Цветанов, Игнатов, Николай Младенов, Лили Павлова, Рашидов, Диана Ковачева… Оказва се, че у нас допускането на външни лица във властовата система е практически невъзможно.

В апогея на демокрацията наивниците смятаха, че провъзгласилият се за ментор на дясното Иван Костов ще даде реабилитация на буржоазията, но това се оказа невъзможно за човек, представляващ друг социум. Така единствената реална възможност за възстановяване на средната класа по европейски маниер пропадна, удавена в каскетите на доместицирани селяни и претенциите на провинциални полуинтелигенти. Пропаднаха и всякакви опити за правене на различна и цветна политика, защото партийните им носители бяха тайно заченати в икономически грях.

Над ниските хълмове на българската политическа класа вее леден ветрец, от който конформистите набиват врат в плещите, а глупаците смятат, че ще отмине. Няма откъде да намерим други политици, с които да заместим двете последни поколения. Ако можеше, отдавна да сме го направили, майка България има опит с вноса „второ направление”. Който умрял на Гредетин, умрял. Останалото е мълчание. Отдавна други говорят.