31609 | 28 септ. 2013 | 07:11

Заради засегната чест на България поисках извинение от руския посланик Титов

Огнян Герджиков като състезател по тенис на маса

- Проф. Герджиков, липсва ли ви политиката? Почти четири години бяхте и председател на парламента, мястото, където сега ври и кипи. Не искате ли да кажете нещо на колегите си в Народното събрание?
- Не съм аполитичен, но политиката определено не ми липсва. Дадох на нея осем години от живота си и вероятно имам някакъв, макар и скромен принос в управлението на страната ни. Сега има нужда от нови лица в политиката. Нека новите да не мислят толкова партийно, а повече за страната ни.

- Всъщност откъде тръгнах­те, за да стигнете до правото, професоре? Кой ви насочи към него?
- Баща ми беше много добър юрист, защото имаше чувство за справедливост. Но имаше и голяма слабост към медицината. Това нямаше как да не ми повлияе. Аз също кандидатствах медицина, но не ме приеха - химията не беше стихията ми. След казармата влязох във Философско-историческия факултет. Оттам се прехвърлих право и в трети курс се влюбих в него.

- А мечтаели ли сте си за политика, как стана връзката ви с нея?
- Стана почти насила. Царят тъкмо беше прочел прословутото си обръщение на 6 април 2001 г. и няколко дни след това ми се обади колегата от университета Пламен Панайотов с молба да се видим. Поканих го вкъщи, той ми разкри подготовката за новото движение около царя и отправи покана към мен да се включа. Думите ми към Пламен бяха: „Чувствам се комфортно, преподавам, имам добри доходи, удовлетворен съм, нямам потребност от политиката.“

- И как успя да ви навие колегата Панайотов?
- О, той тогава ми каза нещо, което ме улучи в десетката. „Не мисли само за себе си. Това е повратен момент за България.“ Все едно ме прободе в сърцето. Помолих го да си помисля и след 12 дни приех поканата.

- Предложението да станете председател на Народното събрание как го получихте?
- След изборите в един приятелски разговор Соломон Паси се обърна към Панайотов и му вика: „Пламене, няма да възразя да оглавя комисията по външна политика.“ Тогава се замислих и казах, че бих се нагърбил със законодателната комисия, защото имам самочувствието, че разбирам от право. Като ме чу, Пламен се обърна към мен и посочи с пръст нагоре. Отидох веднага при баща ми, който беше мъдър, лека му пръст. Поисках съвет какво да правя, не мислех, че оглавяването на парламента е лъжица за моята уста. Не е ли по-добре да поискам заместникпредседателско място. След като татко мисли един ден, ме изненада с думите „Приеми“.

- Къде беше първото ви посещение като парламентарен шеф?
- В Либия, на 1 септември 2001 г. за националния празник на Джамахирията. Но основната ми цел беше да се срещна със задържаните ни медицински сестри. След като отправих­ме такава молба, либийците почнаха да увъртат. Разрешението за това се получи на летището. Десет минути преди излитането за София дойдоха да ни кажат: „Сега можете да отидете при сестрите.“ Трябваше да реагирам на момента и взех решението абсолютно сам, това е мое задължение. Събрах групата, която вече се беше настроила за връщане в Родината, и казах: „Няма да пътуваме!“ И отидохме в затвора в Триполи. Срещата бе изключително вълнуваща.

Председателят на парламента при папа Йоан Павел II във Ватикана

- Успяхте ли тогава да се видите с Муамар Кадафи?
- Да, двамата разговаряхме около две минути и половина. Веднага ме попита първо за Тодор Живков, а след това за Петър Стоянов. И после каза, че ми подарява... телевизор.

- Телевизор?! И каква марка беше?
- Въобще не разбрах. Не можех и да откажа, все пак това беше държавно посещение. След като се върнахме в България, го занесох в един детски дом така, както си беше опакован в кутията. Дори не разбрах как изглежда.

- По време на кабинета „Сакскобургготски“ на 25 април 2005 г. България подписа договора за присъединяване към ЕС ­(фактическото членство е от 1 януари 2007 г.). Има ли нещо, което не знаем за това, как стана възможно?
- Има, но царят никога не е искал да се казва. Понеже мина доста време, ще ви открехна малко завесата. Тогава нещата бяха на кантар. Много тесен кръг хора знаем, че в навечерието на решението за присъединяването ни към ЕС той положи необходимите усилия в тази насока, без които членството ни само Господ сигурно знае кога щеше да стане. Симеон проведе телефонен разговор с високопоставен европеец - сериозен фактор, и това реши членството ни. Така той помогна и на съседите ни. Румънците знаят това и са му признателни. Царят обаче не е човек, който се бие в гърдите. Така е устроен.

- Имало ли е инфарктни моменти, в които е трябвало да вземате трудни решения, ситуация, в която да сте били на косъм, както се казва?
- Имало е, разбира се. Спомням си как, връщайки се 2002 г. след посещение в Китай и Монголия, като прелитахме над Русия, при мен дойде пилотът на самолета. Започна с думите: „Г-н Герджиков, от 20 години летя, но такова нещо не ми се е случвало. Вие ще кажете какво да правим. Отдолу руските авиодиспечери не ни дават коридор и заплашват да свалят самолета, ако не се върнем.“ Реших, че е разумно да се подчиним и да се върнем в Монголия, където престояхме няколко часа. Последва ново зареждане и нови мерки срещу обледеняването на самолета.

Парламентарната група на НДСВ е взела решение за издигане на кандидатурата на проф. Герджиков за председател на парламента

- Какво направихте, като се върнахте в България?
- Бях ядосан. След месеци ми предстоеше официално посещение в Русия и казах: „Няма да пътувам, ако не получа извинение.“ Тогава дойде един от заместник външните ни министри и ми каза: „Не можем да искаме извинение. Те имат друго, имперско мислене. Не могат да се извинят.“ Бях непреклонен: „Не ме интересува. Това е за честта на България. Не става дума за Огнян Герджиков, а за български правителствен самолет. Няма да пътувам за Русия, да става каквото ще.“ Тогава посланик Владимир Титов дойде в парламента, беше се изчервил, усещах го, че му е страшно неудобно. Пламнал, изрази съжалението си за случилото се. Рядко има случаи, в които съм краен, но тогава беше засегната честта на България.

- Значи вече можех­те да летите за Русия?
- (Усмихва се.) Разбира се, през април 2003 г. заминахме за Санкт Петербург и Москва. Спомням си, че ни заведоха в Царское село и бяхме делегацията, на която първи отвориха и показаха възобновената прочута Кехлибарена стая. Беше уникално преживяване. По време на визитата ни се случи и друго. Когато пристигнахме в Москва, разбрах, че българска ученическа група, която била на екскурзия някъде в Урал или в Сибир, е загубила паспортите си. Наложи се да гарантирам за тях, за да могат да пътуват. Те дойдоха в посолството ни в Москва и срещата беше трогателна.

- Искам да ви върна към онзи сигурно тежък момент, в който ви свалиха от председателския пост на Народното събрание заради прословутия скандал с опита за продажба на „Булгартабак“.
- Не бих казал, че е толкова неприятен момент в живота ми. Та тогава всички в пленарната зала се изправиха на крака и ме изпратиха с аплодисменти. Ето това помня. Беше незабравимо. Това ми беше отплатата.

- Спомням си, че тогава изрекохте думите: „Не съм безгрешен, но не се срамувам от това, което съм направил.“ Всъщност премиерът беше ли ви казал предварително, че няма как, трябва да сдадете поста?
- Ооо, няма такова нещо. Напротив, няколко дни по-рано, беше петък, активът на НДСВ се събрахме в Министерския съвет, за да изработим стратегията какво да се прави. Имаше подготвен план за битката за спасението ми, но няколко човека от парламентарната ни група бяха в чужбина. Изпратихме им съобщения - който може да се върне. Не всички обаче успяха.

- Вечерта преди гласуването можахте ли да спите, репетирахте ли наум какво ще се случи?
- Когато си легнах, мислено си изработих сценарий в главата. Знаех, че вероятността да бъда свален е много голяма. Казах си, че като мине гласуването, ще стана и ще се ръкувам с министър-председателя и с председателите на парламентарните групи. На другия ден сценарият ми се сбъдна. След като цялата зала се изправи и започна да ми ръкопляска, първо се ръкувах с премиера, после със заместник-председателите на парламента. Стигнах до Катя Михайлова, която оглавяваше групата на ОДС. До нея беше Иван Костов, който също ми беше протегнал ръка. Аз обаче го подминах, не нарочно, а във възбудата си късно го забелязах. Автоматично следвах сценария си. Г-н Костов обаче след това не ми проговори година и сигурно беше заради това.

Професорът рисува върху голо тяло на манекенка.

- Какво ви каза царят след това?
- Царят влезе веднага в кабинета и ме прегърна много дружески. Каза ми много силни и трогателни думи, нещо от рода на това, че съм отворил вратите на славата... Доста хора от опозицията след това ми се обадиха лично, за да изразят колко съжаляват, че така е трябвало да стане, но в политиката личните чувства са на втори план.

- Мнозина от вашите колеги и приятели след години напуснаха НДСВ заради участието ви в тройната коалиция. Не ви ли блазнеше подобна мисъл?
- Аз имам силно развито чувство за лоялност. Трудно мога да си го позволя. Така съм възпитан. Ако го бях направил, щях да го чувствам като предателство. Разбира се, че ме увещаваха да го направя, самият аз имаше неща, с които не бях съгласен. Но не съжалявам, че останах верен на НДСВ.

- Да излезем от политиката, защото вие сте човек с разностранни интереси - пишете поезия, издадохте детска книжка, която бе поставена в няколко куклени театъра. Откъде е любовта ви към мерената реч?
- От майка ми, която беше преподавателка по френски език, носеше артистизма в себе си. Хубаво пееше, изобщо беше човек на изкуството. Тя също пишеше стихове и от нея е любовта ми към литературата.

- Кога написахте първото си стихотворение?
- На седем години и беше за пролетта. Мерената реч ми идва отвътре. Дори когато има тържества на приятели, всички чакат поетичните ми поздравления. Последното беше за Станимир Илчев.

- А вярно ли е, че сте щели да ставате оперен певец?
- Дълго време бях на кръстопът. Бях частен ученик на оперната певица проф. Мати Пинкас. Още е жива, над 90-годишна е. Беше ме чула при големия ни вокален педагог Христо Бръмбаров, който е бил учител на Гяуров, Гена Димитрова, Гюзелев и други. Та той ми каза: „Имате материал, заслужава да се занимавате с оперно пеене.“ И като студент до трети курс бях на кръстопът. Участвах в продукции на Консерваторията. Но постепенно реших, че правото трябва да надделее.

- Докато бяхте в парламента, се вкючвахте и във футболни мачове, турнири по тенис. Известен сте със страхотните си танцови умения. Откъде тази спортна страст?
- Занимавал съм се с много спортове. Навремето бях вратар в махалата. Още в пети клас „другарката“ Кузманова ми каза, че имам красиви движения на уредите и ме покани в секцията по гимнастика. Станах капитан на училищния отбор.
Играя тенис на корт, но по-добър съм в тениса на маса. Още от 10-12-годишен бях капитан на юношеския отбор младша възраст на „Левски“. Имам успехи като ветеран. С братовчед ми Светослав Герджиков, бивш шампион на България, участвахме в турнири за ветерани и през 2005 или 2006 г. в Кайро на международен турнир взехме сребърен медал на двойки.

- След тези спомени да ви върна пак на земята. Какво мислите за политиците ни днес, повечето ги познавате.
- Не ми харесват много. Липсват държавници и разбиране за това, че сме в една лодка и не може всеки да иска да я клати. Нима желаят вкупом да потънем? За съжаление няма фигура, която може да ни обедини. Месиите свършиха. 

(в. Преса, печатно издание, брой 264 (615 от 28 септември 2013)