30521 | 28 септ. 2013 | 08:45

Интервю на Валерия ВЕЛЕВА за войните на цар Самуил и поуките от историята

Проф. Григоров, известен сте като патриот, родолюбец, който винаги говори за поуките от историята, за помирение с миналото. Но ние нямаме помирение в настоящето - с политическото ожесточение се развихри омразата в обществото. В състояние ли сме да я преодолеем?

- Лидерите трябва да си подадат ръка. Омразата в обществото се подклажда изкуствено. Голяма част от партиите виреят благодарение на тази омразата. Ако няма омраза - те няма да съществуват.

- Не мога да си представя как Станишев и Борисов ще си подадат ръка. Личната неприязън ги е обсебила, а парламентът се е превърнал в тепих на битките им.

- Това е изключително опасно за обществото. Проблемът е, че тази омраза от персонална беда се превръща в национална беда. Тези вендети са характерни са Северна Албания. Все се надявам, че гласът за национално помирение ще е по-силен от междуличностните викове на омраза. Не можем да останем заложници на това безсмислено ожесточение. На политиците искам да кажа - след Освобождението една част от палачите по време на Априлското въстание са били живи. Този, който предава Захари Стоянов и Георги Бенковски и става причина за убийството му, е жив. Захари Стоянов го вижда и не му обръща никакво внимание. Каквото било - било! Защо тогава да е могло да стане, а сега да не може да стане?

В центъра на София трябва да има мемориал на помирението и паметник на хан Аспарух

- Чуват се все по-силни гласове за създаване на мемориал на помирението. Ще пораснем ли за този акт?

- Това, което казвате сега, е от изключително значение - час по-скоро някой трябва да направи крачката на помирение, няма значение дали е отляво, или отдясно. В центъра на София трябва да има паметник на помирението. Най-големият, най-хубавият. А на мястото на почти разрушения паметник за 1300-годишнината от създаването на българската държава пред НДК трябва да се изгради паметник на хан Аспарух. Не може човекът, който те е довел тук, който е кръстил държавата, който е отстоял нейното съществуване и тя не е променила името си в продължение на 13 века, да няма паметник в столицата. Той трябва да ни напомня, че много отдавна сме на тази земя и трябва да пребъдем на нея. Вие, медиите, интелигенцията трябва да помогнете да се направи първата стъпка. Не се отказвайте да настоявате за това. Мемориалът на помирението в Испания ме е трогвал до сълзи. Защо в Испания, която е преживяла гражданска война, да може, а тук да не може.

- Кажете защо, и аз се чудя?

- Защото народите на Балканите се раждат с омраза, живеят в омраза и без омраза не могат да съществуват нито един ден. Защото рязането на глави и набиването на кол го има в цяла Европа, но като че ли на Балканите, както казват някои историци, това е било „изкуство“ - така да го направиш, че нещастникът да се мъчи поне няколко дни, да не умре моментално.

- Сега правите подписка, с която настоявате българските власти да честват 1000-годишнината от битката при Беласица. Защо сте фокусирали вниманието си върху тази годишнина?

- Първо, защото са 1000 години от този драматичен момент в нашата история. Второ - ослепяването на 15 000 пленници няма аналог в световната история. Дядо Вазов оставя в народната памет героизма на опълченците на Шипка и драматизма на Баташкото клане. Битката при Беласица, след която 15 000 воини на цар Самуил са ослепени от византийския владетел Василий II, като че ли не е така дълбоко врязана в паметта ни.

- Гробът на цар Самуил остава в Гърция, на остров Св. Ахил. Може би затова не ни е така близо до сърцето.

- На остров Св. Ахил има десетки места, свързани със събитията около ослепяването на войниците на цар Самуил. Край село Скрът, чието име идва от думата „скръб“, и съседното село Ключ е пътеката на слепите, откъдето се предполага, че е минал обходният отряд на Никифор Ксифий, който е ударил в гръб войските на цар Самуил. Където е станало и голямото избиване на част от пленниците. Там е Самуиловата крепост, има аязмо, за което преданието говори, че лекува очи. Третата причина за тази подписка, дай Боже, да се лъжа, е, че в България от години тече ярък процес на дебългаризация на нашата история. За съжаление това е диктувано най-вече от политически сили в страната.

- Но за да направим това честване, трябва да искаме разрешения от гръцките власти или поне да им предложим съвместна инициатива.

- Благодаря за този въпрос. Той е изключително важен. Първо: две пояснения. Резиденцията на цар Самуил е била на малкото Преспанско езеро, което сега е в Гърция - то е на ъгъла, където се събират границите на Гърция, Македония и Албания. Там той посреща ослепените войници, там получава мозъчен или сърдечен удар, или и двете заедно, и там умира на 6 октомври 1014 г. Битката е на 29 юли. Това е времето, за което част от пленените български войници са се придвижили до неговата резиденция. През 1968 година гръцкият археолог проф. Муцополус, търсейки мощите на Св. Ахил, който е покровител на гръцкия народ, открива гробовете на последните български царе преди падането ни под византийско владичество. Мощите на Св. Ахил той пренася в Солун, а в църквата остават гробовете на цар Самуил, на неговия син, на следващия цар Гаврил Радомир, на братовчеда на Гаврил, който е и негов убиец, и на цар Иван Владислав. Гробът на цар Самуил е идентифициран по накриво зарасналата му ръка.

- Къде са сега костите на цар Самуил?

- В Гърция, в Солун или в музея във Флорина, пази ги проф. Муцопулос.

- Чела съм, че проф. Муцопулос е увил всяка костица, която е открил от тялото на цар Самуил, в хартия, сгъната стократно. Твърди, че ги е сложил на такова сигурно място, което и дори жена му не знае. И че е готов да ги изложи след политическо решение, взето от президента на Гърция. Помня, че президентът Първанов беше споменал за замяна на останките на цар Самуил с гръцки ръкописи. Има ли развитие на този въпрос?

- Президентът Първанов направи опит тези останки да се пренесат в България и да бъдат погребани във Велико Търново, където да се направи подобаваща гробница на българските царе. В замяна гърците искаха стари евангелия, взети от нашата армия по време на войната. Не се получи нищо. Но не е въпросът до костите. Може би те трябва да си седят там, защото цар Самуил няма нищо общо с Велико Търново. Въпросът е, че тези празни зидани гробове на остров Св. Ахил на трима български царе зеят грозно. Моята идея и настояване са точно там да се сложат един кръст и една табела на български език, на която да пише: „Цар Самуил - цар на българите.“ Още повече че на входа на острова самите гърци са поставили голяма табела, на която на гръцки и на английски е упоменато, че църквата е построена от Самуил - цар на българите. Необходимо е да се направи още една малка крачка, за да се знае чий гроб на кого е. И затова трябва намесата на българската държава.

В Гърция е гробът на цар Самуил. Трябва да го обозначим с табела на български език

- Вие към кои от властите досега се обърнахте?

- Преди година предложих на Външно министерство да направи постъпки за обозначаване на тези гробове. Ударих на камък. Още от вратата ми беше обяснено как това няма да стане.

- При кой министър отидох­те?

- И при предишния, и сега, при Кристиан Вигенин. В предишното правителство шефът на отдел „Балкански страни“ направи опит и по текст, който му написахме аз и мои колеги, изпрати нота, че бихме искали надписът на гробовете да бъде на български, гръцки и английски. Те отговориха, че в Гърция е прието да се пише само на гръцки и на английски. И ние млъкнахме. От Външно ми обясниха, че това било дипломатически отказ. Не мога да проумея - ако се изпрати в един западен вестник, че две балкански страни, членове на Европейския съюз, не могат да постигнат съгласие за едно събитие, станало преди 10 века, ще разберат ли изобщо за какво става дума! При тези огромни войни, които са водили Франция, Германия, където и да отидеш - в Аустерлиц, Ватерло, един до друг са наредени паметници на враговете. А ние на Балканите? Колко време ни трябва да станем европейци?

- Не можем да си поделим историята.

- Не само не можем да я поделим, но ние не признаваме историята на съседа. Това е още по-голямата беля.

- Виждам, че емоционално сте свързан много с това дело. Привлекли сте за съмишленици проф. Старчев, акад. Антон Дончев, акад. Сендов, акад. Георги Марков, акад. Людмил Стайков, художника Христо Стефанов, композитора Георги Минчев. Какво по-нататък ще направите, след като вече имаме един отказ от гърците?

- Разчитам на вашия авторитетен вестник, не ви правя комплименти, да провокирате обществена реакция и най-вече да накарате политиците да поискат необходимото от Гърция. Чувам, че държавата е отпуснала пари за някакви тържества. Ако са такива, каквито бяха за Балканската война и почти никой не разбра за какво става дума, ще е много тъжно. Не бива с днешна дата да търсим мъст, не бива да навираме в очите на гърците какво са направили преди 1000 години, още повече че не са го направили те, а една държава, която е загинала - Ромейската. Времената са други и трябва да направим крачки взаимно да си почитаме събитията, които навремето са ни разделяли, а днес да бъдат поука за обединяване.

- Взрени в битовизмите на ежедневието, вторачени в партийните ежби, ние като че ли не отдаваме нужното на историческото ни величие. Липсват ни гордост, самочувствие, знание дори.

- Може да ви звучи банално, но аз имам самочувствие, че живея на тази българска земя, и не искам никъде другаде. Имам самочувствие, че съм българин, и страшно ненавиждам нихилизма, който ни друса. Не става дума само за последните 23 години. Този нихилизъм обхваща и част от българската интелигенция. Днес ние изживяваме срив, всички го виждат, но не толкова икономическият е страшен. Опасен е тежкият духовен срив, тъй като става въпрос за самото съществуване на съвременната българска държава. Незнанието на историята ни, неуважението към личностите и фактите, които са ни направили народ, са ужасяващи. Неслучайно казват, че „всички беди на човечеството идват от невежеството“. И от това се страхувам. Ако не е бил Паисий в нашата история, ние нямаше сега да бъдем народ. Историята трябва да се почита, защото когато не я почиташ, тя ти го връща лошо. Това е неуважение към миналото ни, към фак­ти, които са ни направили българи, е неуважение към самите нас днес като народ. 

(в. Преса, печатно издание, брой 264 (615 от 28 септември 2013)