28120 | 1 окт. 2013 | 08:52

Рангел Вълчанов загуби битката с рака малко преди да навърши 85

След мъчителна битка с рака, дни преди да навърши 85 години си отиде великият Рангел Вълчанов. „ Аз съм като манекен на медицинските науки, който не е пожелал, той не е влизал в мен като оператор със скалпел“, с типичната самоирония и жизнен хумор описваше сам патилата си из болници в последното десетилетие киномайсторът. Твърдеше, че дори не помни колко операции има - на стомаха, дебелото черво, белия дроб, очите, ушите, а накрая - на гласните струни... „Има много неща, които съжалявам, че не съм казал“, изповяда той след операцията на ларинкса преди три години.

Напук на съдбата един от най-необятните ни таланти успя да ни каже повече от армия самовлюбени кресливци. В био­графията си Рангел има 30-ина филма като режисьор, в 11 от тях е актьор, на 10 е писал и сценария. Преливане от една дарба в друга, което почти не се среща по нашите артистични ширини.
Баш виртуозът в киното ни е роден в малкото селце Кривина, на 15-ина километра от София, почти до столичното летище. Сам признава, че когато влязъл във ВИТИЗ (завършил е режисура през 1953-а в класа на проф. Боян Дановски), нямал „никакво самочувствие, учил-недоучил“...

Първата му изява на екрана обаче е като актьор. За киното го открива Захари Жандов. Той кани студента за ролята на Бойко във филма си „Тревога“ по Орлин Василев. На снимачната площадка всичко му изглежда странно и екзотично - камери, грим, осветление, декори, шум на агрегати. А актьорите - бедни и гладни, няма с какво да се облекат. После Рангел играе в още 7 филма, дори се сдобива с прякор Ламби Бушона като героя си в първата наша комедия.

Дебюта си като режисьор - „На малкият остров“ (1958 г.), снима в тандем със сценариста Валери Петров, заедно са и в „Първи урок“ и „Слънцето и сянката“ в началото на 60-те. В „Инспекторът и нощта“ (1963) съавтор му е Богомил Райнов. До него по-късно няколко пъти е Георги Данаилов. „Вълчицата“ (1965) е първият му експеримент като сценарист и режисьор. В „Езоп“ (1970) пък е и постановчик, и актьор. Най-изповедната му лента „Лачените обувки на незнайния воин“ излиза на екран през 1979-а, след като отлежава като сценарий от началото на 60-те. В нея Рангел търси отговор на вечни житейски въпроси през очите на 7-годишно дете - радостта, тъгата, първото влюбване, смъртта... Най-фелиниевският му филм обикаля фестивали по света и печели куп награди. По-късно експериментира в различна стилистика - „Последни желания“, „Фатална нежност“, „Немирната птица любов“... През 2006-а събра екипа на хита си от края на 80-те „А сега накъде?“ за ново киноприключение в „А днес накъде?“. Заглавие, заимствано от експерти и тълкуватели на не една политическа, икономическа, културна, социална и пр. неясни ситуации в преходната ни демокрация. За последно актьорът Рангел се превъплъти в мафиотски бос в „Раци“ (2009) на Иван Черкелов. И в документалното кино ни остави незабравими ленти - „Индия, моя любов“, инспириран от легендарната лидерка Индира Ганди, „Гена Димитрова“, „Спомени за бъдещето“... Десетилетие посвещава на мореплавателя Николай Джамбазов - снима как той строи яхтата си за околосветско пътешествие, мечта, която стана реалност.

В последните години по принуда, притиснат от здравни проблеми, живият класик на киното ни се преквалифицира в литератор. И то какъв! В малката си мансарда недалеч от центъра на София Рангел написа три безумно смешни книги. Истинска лавина от емоции, тъга, смях, самоирония, парадоксални истории, какъвто бе самият той. На кого друг би хрумнало да им даде заглавията - „Всички ще умрем. А сега - наздраве!“, „Ура, най-после онемях!“ и „Хем съм сам, хем няма никой“. Дългогодишният му приятел Георги Данаилов ги оприличи на „нескончаем телефонен разговор с неизвестна и непонятна дама, изповеди на стар грешник, джунгла, в която се надвикват всякакви зверчета“, а изисканият стил съжителства с откровени шопски псувни. „Това не е автобиография. Това е Рангелиада!“, гласеше най-кратката му рецензия.

Който не е прочел поне един от тези колоритни мемоари, да наваксва сега! Буйният нрав и искрящият хумор на Вълчанов извират от всяка страница. Един артистичен галоп през спомени, житейски признания, рецепти от кухнята на кинозанаята, скепсис към авторитети и митове и безпределна самоирония...

„Усещам колко сте уплашени, обърна се той („превеждан“ от дъщеря му Ани) към аудиторията на своя литературна премиера преди година и се хвърли да ни окуражава. - Моля ви, няма страшно. Страхът е измислица.“ Твърдеше, че самият той едва след като загубил гласа си, се научил да се „вглежда в хората и в тяхното мълчание и да ги разбира по-добре“.

„Така е от вечни времена - „Хем си сам, хем няма никой“, резюмира Рангел в специална „прокламация“ към читателите излязлата тази пролет негова трета книга. „Може би затова, малко паникьосан, посегнах към чезнещата памет, дано в нея намеря някаква надежда... Дано този „аз“ от автобиографията си оставам същия, както в биографията си!“, пожела си той. Излишни съмнения на една от безспорните личности в съвременната ни култура. Осеяна инак със самовлюбени ефимерни звездички, гении еднодневки или майстори в прекрояването на собствените животоописания.

Невъзможно е сега да изредим всички отличия на Вълчанов - от нашите фестивали във Варна до кинофоруми в Карлови Вари, Прага, Мелбърн, Сан Франциско, Лос Аламус, Делхи, Москва... Самият той твърдеше, че след като получава награда, унива. Признавал е: „Красиво е, когато се катериш по планината към върха. А не когато си стигнал там, горе.“

Десетина са и отличията му за цялостно творчество, а на ръба на двете столетия бе избран от колегите си за филмов режисьор №1 на България за ХХ век. В началото на октомври 2012-а той получи и званието академик на БАН.
И да скърбим, и да се гневим на съдбата, Рангел Вълчанов вече е надянал лачените обувки към един по-добър свят, към вечността. Някак сигурни сме, че и там няма да се яви без неизтребимото си чувство за хумор.

Поклонението ще се състои на 3 октомври, четвъртък, от 13 ч. в църквата „Св. Георги“. Съболезнователни писма до близките вчера изпратиха президентът Плевнелиев и от министърът на културата д-р Стоянович. 

(в. Преса, печатно издание, брой 267 (618 от 1 октомври 2013)