34412 | 3 окт. 2013 | 12:51

Интервю на Мариела БАЛЕВА за историческата памет и носталгията по миналото

Г-н Груев, като историк няма как да не гледате под по-различен ъгъл събитията в България. Какво е вашето обяснение за това, което става, къде се намира обществото ни сега?
- Днес сме на кръстопът, като след война. Обществото ни e неудовлетворено от битието си, не е доволно от статуквото и се намира пред търсене на различни алтернативи и пътища за реформиране. Така е било след Първата световна война, така е било и по време на Втората световна и непосредствено след нея. Така е и днес.

- Мина почти четвърт век след началото на демокрацията, а нещата отново се връщат като преди. Ето вие правите паралел с едно отминало време, белязано с кръв и войни. Цикличност на кризите ли виждате, за да сме пак на кръстопът?
- В българското общество наистина се забелязва цикличност на тези кризи. Но същевременно има и нагласа за една перманентна неудовлетвореност и в самия народ. В смисъл, че тези големи социални сътресения в миналото са преди всичко свързани с опити да се търсят алтернативи за бъдещето. И точно безперспективността на различните пътища е водила до кризи. И днес сме свидетели на нещо подобно. От 24 години ние виждаме, че вместо напред вървим в кръг. Преходът, за който още спорят дали е свършил, се проточи твърде дълго. Усещането в обществото обаче е, че той продължава и за съжаление е неудовлетворителен за голямата част от българите.

- В ежедневието ни трайно се настани пак омразата, която винаги е била разрушителна за нацията. Изследвали ли сте исторически кога тя се появява, само при голямо напрежение ли?
- Ще ви върна малко назад в историята. Наскоро станаха 90 години от Септемврийското въстание, догодина ще се навършат 70 от 9 септември - тези дати са свързани с кръвопролитни обществени и социални сътресения, продукт на натрупали се напрежения. Те обаче могат да бъдат интерпретирани и като огромни изблици на омраза. Но това е класова омраза, която всъщност пропагандират комунистите и световната революция. Да, и днес има омраза, но тя не е водеща в тези протести, които продължават повече от три месеца.

- А кое е водещото?
- По-скоро в българското общество е натрупано отвращение от политическата система и от политическата класа. Ето това остава нерешимият проблем. За да бъда почтен пред читателите, ще кажа, че аз подкрепям тези протести и когато мога, участвам в тях. Разглеждам ги за опит да се излезе от сегашната безизходица. Ще видим дали са най-удачният опит, но те са оздравителни за българското общество, защото по някакъв начин водят до стабилизиране на гражданска среда. Те са и лакмусът, който показва на политиците, че все пак във всичко трябва да има мярка.

- Напоследък се чуват все по-силни гласове за помирение, но как да стане, като всеки се е вкопчил в тезата си и не иска да мръдне и на йота от нея?
- В България може и трябва да има помирение. Сега модерна стана думата катарзис и смятам, че без него няма да минем! Но не по нелепия начин, по който бе употребен от Станишев. На българското общество е необходимо силно разтърсване, морално-етично прочистване, което да направи възможно помирението. След първите десетина години след началото на 90-те се мислеше, че бурното противопоставяне е изживяно.

- Но днес сме свидетели на тъкмо обратното, за какво говори то?
- Това е индикация, че пречистването не се е състояло. Излиза, че недоволството, неудовлетворението е тляло през всичките тези години и днес отново избуява. Ето ви свидетелства, че българското общество не е на чисто със себе си и с паметта за миналото. Всъщност ние виждаме повторение на онова противопоставяне от началото на 90-те. То обаче хем е вече с променена конфигурация, хем е с доста стари играчи и участници. И наяве излезе, че дебатите за комунистическото наследство не са се състояли.

- Има две версии как може да стане помирението. Едната е, като прочетем страниците и тогава да ги затворим, а другата е да забравим всичко и да тръгнем на чисто. Така, както са сторили в Испания, Гърция и т.н. При нас по кой начин може да стане?
- Когато дойде Симеон Сакскобургготски на власт, изглеждаше, че българското общество се придвижва към втората опция - да се забрави всичко. Нещо като повторение на испанския модел. Днес сме свидетели, че този начин за справяне с миналото общо взето е претърпял провал. Другият модел - с прочитането на историята, също не беше завършен.

- Но вие много добре знаете, че историята може да се чете по различни начини.
- Именно. Оказа се, че и до ден днешен в професионалната колегия общо взето имаме някакъв консенсус около фактите, но не и около тяхната интерпретация. Същото, макар и по-общо, се отнася и за обществото. Тоест различните версии на миналото продължават да бъдат активни и те влияят върху настоящето. Може би трябва да отидем на някакъв трети вариант, който представлява комбинация от двата, за които говорим. Това вероятно ще бъде задача на поколението, което израсна през тези 24 години. И аз съм оптимист в тази насока, тъй като ставащото в България днес, донякъде повтаря еволюцията на германското общество след войната.

- Какво имате предвид?
- Става дума за времето, когато се надигат гласове за преоценка на нацисткото минало, за дебатите вътре в общество какво се е случило, защо е било възможно то да се случи и защо толкова късно немското общество се е отърсило от ступора на войната и на националсоциализма. Той формално е бил погребан, но по някакъв начин е продължил да бъде активен и значим фактор в обществото. Макар и подривен, макар и неясно изразен.
Струва ми се, че по същия начин новото поколение, израснало след 1989 г., е на път да постави този проблем пред българското общество и да се опита да направи комбинация от двата подхода за справяне с миналото. Вече трезво, без страсти и емоции. Точно върху това ново поколение не тегнат биографичните и емоционалните тегоби на предходните генерации.

- Миналото продължава да бъде разделителната линия в нашето общество, такава е например датата 9 септември. Други казват, че докато БСП продължава да събира хиляди на Бузлуджа, разделение ще има. Разделят ли нацията партийните празници?
- БСП има своето право да организира партиен празник. Дотолкова, доколкото чества създаването на своята партия и много активно претендира именно тя да бъде наследницата на онази социалдемократическа партия, която се създава през 1891 г. Проблемът е, че всъщност БСП има много лица и тя е наследник не само на тази традиция, която тръгва от БСДП. Тя е наследник и на комунистическата партия, която е била фактор за разделението на обществото, ако щете от Септемврийското въстание (1923 г.) та до наши дни.
По-скоро проблемът не е с честването на Бузлуджа, а на 9 септември. Защото не е ясно какво точно социалистите честват тогава. Ако те претендират да са наследници на социалдемократическата партия, то нейните идеи нямат нищо общо с режима, който се установи на 9 септември.

- За част от българите това е все пак някаква памет.
- Понеже говорим за паметта, за миналото, всъщност това е един действително нов тип политическа субкултура, формирала се на основата на носталгията по миналото. И която плътно обрасва с характерните за бузлуджанските условия кебапчета, печени прасета и т.н. и така придава един още по-носталгичен и същевременно гротесков привкус на всичко това.

- Всъщност българите имаме ли историческа памет?
- Задавате труден и сложен въпрос. Българите имаме някакви наченки на историческа памет, но във всеки случай сме по-склонни бързо да забравяме събития, факти и личности, които някак си могат да ни бъдат полезни и в бъдещето. А те по някакъв парадоксален начин днес се повтарят. Въобще нещо като дежавю (вече видяно).

- Случи ли България на политици?
- Е, определено не случи. Не случи и на монарси. Но, от друга страна, виждаме в началото на XX век друго. Макар Фердинанд да оставя горчив привкус в българското общество, факт е, че именно по негово време в края на XIX и началото на XX век се създава ядро от политици от различен спектър, които са личности, с които страната определено може да се гордее.

- Кажете кои са тези политици?
- Парадоксалното е, че Стамболов се сочи като безспорна фигура, но неговото управление не се слави с особена демократичност, принципност към закона и правото и най-меко казано, по негово време е бил оценяван твърде противоречиво. Днес е останал само ореолът му, но има личности с много по-големи заслуги за демократичното развитие на страната, за държавния градеж, каквито са Петко Каравелов и Александър Малинов.
А Малинов е една изключителна фигура, която прави дипломатически и вътрешнополитически възможното за реализирането на българската независимост. Бих посочил и Андрей Ляпчев, и Никола Мушанов - личности, чийто живот и чиято политическа кариера последователно са били посветени на отстояването на демокрацията в трудни моменти, в ситуации на лява и на дясна диктатура.

- Наблюдава се носталгия по миналото, към времето на Тодор Живков. Как си я обяснявате?
- Възраждането на носталгията по Живков принадлежи към точно този тип носталгична субкултура, която е обърната изцяло към миналото и не гледа по никакъв начин към бъдещето. Това, разбира се, е предопределено и чисто генерационно. Човек, като остарее, започва да си спомня колко хубаво е било миналото. А когато говорим за миналото, опираме до проблема за соцносталгията.

- Не беше ли грешка да се втълпява на по-възрастните днес, че те едва ли не не са живели, защото държавата е била тоталитарна, не е имало човешки свободи, а само забрани?
- Разбира се, че това им беше грешно вменено и то предизвика тяхната контрареакция. Напълно естествено е те да не го възприемат по този начин. Ето я една от поуките на историята. 

(в. Преса, печатно издание, брой 269 (620 от 3 октомври 2013)