46528 | 8 окт. 2013 | 11:34

Оптимизмът сякаш е кодиран в душата на инак ранимия поет

Христо Фотев (1934-2002)

Кълна ви се - аз всичко бих повторил. / Аз всичко бих отново изживял, / излюбил, изпътувал, изговорил, / измолил и изплакал, и изсмял...

Това пише Христо Фотев в стихотворение от началото на 70-те. Предстои да изживява, излюбва, изпътува... още 3 десетилетия. Не знам дали би повторил тези думи и на финала, но оптимизмът сякаш е кодиран в душата на инак ранимия поет.

Роден е в Истанбул. В най-ранните години е отгледан от леля си Мария, която като дете била дадена в гръцко сиропиталище там. Още не е прогледнал за нещата около себе си, когато семейството му се мести в Бургас. Живеят бедно, оградени от съседи, пресъздаващи географската карта на объркания Балкански полуостров. Това е прочутата Коджакафалийска бежанска махала. По-късно Фотев ще нарисува най-лаконичния си словесен автопортрет: „Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. / Но българин. И жител / на Бургас...“

„Великият жаргон ни направи поети“, признава в анкета от средата на 80-те пред Кирил Гоцев (бивш шеф на БНТ и син на един от приятелите в лудите юношески години). „Може би различието в диалектите се оказа една от най-големите ми подбуди за интереса към езика - единственото материално и несъкрушимо нещо в живота ми.“

Майка му Руска завършила едва 4-то отделение, но по думите му непрекъснато четяла, а в началото на 80-те започнала да пише „романа на живота си“. Баща му - автомонтьорът Фоти Тодоров, бил мълчалив човек. Христо е признавал, че иска да „култивира и у себе си подобно „облагородено, обетовано мълчание“. Такова, с което самият той по-късно, след прекарания инсулт, обгръщаше познати и приятели. Бащата не приемал, майката подкрепяла литературните му опити. „Тя вярваше в лъчезарните ми лъжи“, изповядва Фотев. Върху томчето си „Лирика“ пък е написал посвещение: „На родителите ми - за тяхното отчаяние от мен.“

В детските му години няма телевизия, а радиоприемниците са рядкост в домовете. Затова пък може да се заемат книги от библиотеките. Много обичал „Робинзон Крузо“ и приказките от библиотека „Златни зърна“. Една книжка струвала

колкото
захарно петле

но той рядко избирал да харчи парите си за ефимерната сладост. „Дон Кихот“ сравнява с „връх на подводен архипелаг“.

Не бил от добрите ученици, пък и нямал условия за това. Вървяло му в литературата, в математиката - никак. Спомням си негово сравнение от по-късни години за поезията - „завършеният образ е висша математика, от него не можеш да разместиш не само дума, но и звук от думата като в съвършена математическа формула“.

В първите си стихотворения младият Фотев е под магията на Христо Ботев, знаел го наизуст. Когато у тях се събирали гости, майка му го карала да рецитира „Хаджи Димитър“ или „На прощаване“. Усещал и влиянието на Лермонтов - пишел „дълги поеми - истински работен, учебен период на полигона на жанра“, коментира Фотев. Свои творби от този период избягваше да цитира. Но е признавал, че по онова време не търпял да му говорят за „подражание“. „Аз, неповторимият, оригиналният! Колко съм бил смешен!“, самоиронизира се в интервю един от наистина уникалните наши поети на ХХ век.

Хаосът в личният му живот може би е заложен още от драматичните отношения между родителите. Баща му се влюбва в по-голямата сестра на жена си. От отчаяние майка му прави два опита за самоубийство, а по-късно е обсебена от живота на сина си. Фотев е споменавал това в интервюта, без да произнася присъди, с безрезервна обич към близките си, опитвайки се да ги разбере... Самият той има три брака (не броим влюбванията, дългогодишните партньорства и драматични раздели между тях) - първият, когато е на 21 години, последният - малко преди да навърши 60. Втората му съпруга (Уляна) е дъщеря на жена, с която имал дълга връзка... И т.н. Сюжет от антична драма или страстен сериал - не напомня ли интимния свят на мнозина гении за тези две крайности! Важно за вечността е, че Фотев е автор на едно от най-прекрасните любовни стихотворения в литературата ни: „Колко си хубава! / Господи, / колко си хубава! / Колко са хубави ръцете ти. / И нозете ти колко са хубави. / И очите ти колко са хубави. / И косите ти колко са хубави. / Не се измъчвай повече - обичай ме. / Не се щади - обичай ме...“

Любопитството коя е музата, вдъхновила тези строфи, е глождело често Христовите почитатели. Самият поет признава, че това е „единствената му любов в класическия смисъл на думата“ - Мила Керемидчиева, дъщеря на известен зъболекар в Бургас, която познавал от дете. Но ужасена и наранена от него, избягала чак в Барселона при леля си и не се върнала в България.

Явно, било е мъчително сладко и трудно да обичаш и да живееш до артистичния бохем! За бягствата и внезапните му настроения до днес

вървят легенди

Например излязъл веднъж от дома си в Бургас по анцуг и джапанки да купува хляб, а приятел, който минавал с кола край тях, му предложил да го води в столицата. Където пък срещнал други авери, колеги... И от дума на дума, и от чаша на чаша си прекарал артистично почти седмица в столицата. „Мила, и в София няма топъл хляб“, пратил телеграма до жена си, след като няколко дни не се прибрал вкъщи.

Току-що завършила журналистика в края на 70-те и току-що уволнена от в. „Народна младеж“ заради „грешно“ интервю с Борис Димовски и Радой Ралин, приятел ме прати в Бургас. Целта бе да представя за в. „Отечествен фронт“ местните творци. Издирих Христо Фотев и Георги Баев-Джурлата, вече легенди в морския град. Може би водени от покровителствено съчувствие към стопираната ми младост ме приеха и двамата. Спомням си усещането за живителен морски хоризонт, висок и безкраен, след разговорите с Фотев - аристократичен, артистичен, ироничен... Както и удивително бели морета и лодки върху картините в ателието на Баев, един начумерен и дръпнат в общуването чародеец. Едва ли съм написала тогава нещо достойно за това усещане. Не бях грижлива към архивите си, за да проверя сега, пък и представата за добра журналистика беше доста по-различна. 5-6 години по-късно, минавайки през Бургас в командировка с колеги по Южното Черноморие, се отбих в Клуба на културните дейци, за да поздравя Фотев. Намерих го на продрано канапе, свит от болки. „Закарай ме в Равадиново“, помоли и обясни, че язвата се обадила, но за нищо на света няма да стъпи в болница. Равадиново ще го излекува. Легендарното селце е на 3 километра от брега на морето. Поетът обичаше да се застоява там цели лета, зареждаше „батериите“ и посрещаше близки и далечни познати, тръгнали към плажовете на юг.

Десетина години по-късно четох негово признание, че ако не си бил направил операция от мъчещата го години язва, щял отдавна да е мъртъв. Някои от прекрасните си стихотворения той бе създал по болници между морфиновите инжекции и системите.

Фотев казваше, че „морето може да бъде навсякъде, стига човек да го носи в себе си“. „Трябва самият ти да си море“ - за това се учел от делфините, които никога не се борят с него. „Виждал ли е някой делфин, унищожен от тайфун?, питаше риторично и си отговаряше: - Не, но хора - да.“ Признавал е, че морето съществува във всичко, което прави. Дори в стихотворения, които на пръв поглед нямат нищо общо с него, то „присъства там, на дъното“. Една от най-колоритните му
морски метафори

се ражда, когато е далече от брега, в София:

„Морето! / Най-голямото събитие! / Как ме издига към върха си - целия. / Отново ме зазижда във кристала си...

Първото му стихотворение „Бригадири“ излиза през 1948 г. във в. „Черноморски фар“. С приятели от прогимназията всяка сряда се събират в кръжока „Атанас Манчев“. Разговарят до късните часове, после продължават по улиците, на брега... В началото на 50-те отпечатват под заглавие „Първи стъпки“ цикъл от 5-6 кратки негови стихотворения в официоза на писателския съюз „Литературен фронт“ - попаднали в ръцете на тогавашния редактор във вестника Георги Джагаров при негово идване в Бургас. Те са част от бъдещата дебютна книга на Фотев „Баладично пътуване“. Когато се появява през 1961-ва, тя е посрещната изключително добре от критиката, а самият Фотев е приет веднага в Съюза на писателите - недостъпен „Олимп“ за начинаещи и недоказали се в идейната преданост автори.
Втората му стихосбирка - „Сантиментални посвещения“, се появява 6 години по-късно, след нея идват „Пристанище“, „Обещание за поезия“, „Литургия за делфините“... Общо 20-ина заглавия, днес класика в родната лирика.

Красива страница в биографията му е приятелството с Иван Пейчев, тълкувано често като „алкохолно-бохемска“ история. Истината е, че Христо го боготвори, приема го за свой духовен баща. До легендарния си колега е най-близо от началото на 60-те почти до смъртта му през 1976-а. Разказвал е, че Пейчев и жена му Ана го приемали като свой син, често прекарвал дни наред у тях. „От него научих най-важното - да бъда безмилостен към себе си. Животът му е урок по морал“, изповяда Фотев. Както и че никога преди и след това не е работил „по-весело, по-празнично и по-истински...“. Фотев е автор на едно от най-проникновените есета (1967 г.) за Иван Пейчев. Трудно е сега да отделя цитат от този прекрасен словесен портрет, това би го обезобразило. Сред строфите, които е посветил на по-възрастния си колега, е: „Как искам да напиша пак / „кога ще тръгна“. Поводът - Пейчев, един пътешественик по призвание, е закотвен на легло дълги години.

Едва ли някой някога може да обясни от какво се ражда поезията. Фотев твърди, че „мотивите сами го намирали“. „Дори привидната пустота на някои моменти има своя биография и живот, които невинаги той може да отчете. Тъкмо това е стойността на поезията. Умението от тези хиляди незабележими, понякога опасно заплашителни мигове да изградим голямото, същественото“...

Най-добре се чувствал в годините, когато „не познавал делничното“. Не се интересувал от цената на хляба, дали ще преспи у дома си, или не. За щастие прекрасният период продължил дълго, казва Фотев. Като свое „поражение“ отчита времето, когато започнал да се „вглежда в делничните неща, които преди са се плъзгали като вода покрай тялото и душата му“... Идват ми наум сега строфите: „Благодаря ти, щастие, за твоята / жестока съпротива. Невъзможно си. / Каквото да направя, ти си винаги / почти... зад милиметъра, секундата / там някъде зад думите, зад дните ми - и нощите ми...“

Писането на поезия никога не е свързвал със сядане зад бюро, в тишина, когато наоколо близките стъпват на пръсти. Строфите се раждат навсякъде - на улицата, в кръчмата, в какъвто и да било час от денонощието.

Последното десетилетие от живота си Фотев изживя далече от морето - в София. Домът му, на метри от Орлов мост, обаче си оставаше почти „безгласно“ пристанище за зимата и пролет-та. През май-юни семейството стягаше багажа за Равадиново, където той се чувстваше най-близко до поезията. През тези години съм чувала Христо и съпругата му Виолета да умуват какво да купят с последните стотинки - хляб или цигари. В други географски ширини Фотев можеше поне да храни близките си от преиздаване на своите изящни творби. У нас - един от най-големите ни поети едва преживяваше с пенсия от 46 лева. Неуместно патетично ми звучат сега красивите му строфи: „Благодаря ти за голямото търпение / и за голямото мълчание, Българийо!“ Последната зима

изключи и
парното си

През лятото пък бандити бяха нахлули в дома му и отмъкнали единствената по-скъпа вещ - телевизора. Поетът публично им прости, само съжаляваше, че не го помолили за помощ. „И аз съм бил гладен, щях да ги разбера“, изрече той тогава. От време на време приятели намираха спонсори и издаваха превърналите се в класика творби на Фотев. Вече болен, той бе поканен да чете на живо стихове пред камерата на новия тогава български филм „Другият наш възможен живот“... Уви, това не се случи. Поетът угасна в дома си на 27 юли 2002-ра на 68 години с обичайна за родните таланти диагноза - „сърдечна недостатъчност“.

На поклонението в Народния театър дойдоха трима президенти, но за достойното изпращане на Фотев в последния му път се наложи приятели да събират пари. До войниците от почетната рота заставаха един след друг колеги от всякакви идейни разцветки и творчески гилдии. А когато траурното шествие мина по столичните улици към църквата „Св. София“ за отслужване на опелото, хора от околните кафенета се изправяха на крака да почетат поета.

Догодина би навършил 80, няма го сред нас вече 11. Чувате ли как натрапчиво кънти ехото от някогашното му прозрение: „...Най-странното / не е смъртта ни, може би ужасното / е, че сме приживе във тъмната й пластика! / Но нека никого не обвиняваме! / Виновните сме ний! / Здравей, мълчание!... 

(в. Преса, печатно издание, брой 274 (625 от 08 октомври 2013)