32080 | 8 окт. 2013 | 12:10

Оставам с впечатлението, че на средата на втората година, откакто е на поста държавен глава, г-н Росен Плевнелиев най-сетне се опитва да вден

Започвам да оставам с впечатлението, че на средата на втората година, откакто е на поста държавен глава, г-н Росен Плевнелиев най-сетне се опитва да вдене къде се е озовал. И недавнашните му съвместни изяви с премиера и с външния ни министър още повече затвърждават това ми впечатление. Както и изявленията за състоянието на държавата от края на миналата седмица.

Но да започна по-отдалеч.

Всъщност в сегашния свят има три основни типа президентска власт (или правомощия на държавния глава, ако този израз ви харесва повече).

Първият тип според науката е на президента като император.

Става думаза САЩ

а напоследък (логично) - и за повечето държави от Латинска Америка.

Там държавният глава фактически е и шеф на изпълнителната власт, т.е. и министър-председател. Нещо като „две в едно“ (Плевнорешарски или обратното).

Но там това е разписано в конституцията и никой не се диви - дали ще е Обама, Клинтън или някой от двамата Буш, но каквото те решат, то си и става. Ирак? Готово! Сърбия? Пак готово! Сега Сирия? Ми май почти готово. После Иран? Вече и то май готово.

Просто където замирише на петрол, все е готово. И решава само и единствено президентът. Пардон, онези задкулисни петроолигарси, които го финансират. А Конгресът (парламентът де) изпълнява по-скоро протоколната функция да вика „не сме съгласни, ама няма как иначе“.

Е, чат-пат депутатите (конгресмени и сенатори) решават и да се изежат, както е в момента по въпроса за бюджета. В нашите географски ширини това би било чист вот на недоверие. Ама в президентските републики „императорът“ просто се справя със ситуацията и работата си върви. Както ще стане и сега в САЩ.

Защото, повтарям - така е според конституцията на САЩ. „Дура лекс, сед лекс“, както е още от римско време. За комплексираните и невежи форумци ще преведа: „Строг закон, но закон.“ Белким поне веднъж ме разберат...

А пък според едни други конституции (Франция, Португалия, Финландия, Полша и др.) президентът не е император, а

просто началникна държавата

Това също е нещо, което гениално е обяснено в една стара съветска дефиниция - „Ты начальник - я дурак. Я начальник - ты дурак“.

На този втори тип протестиращите сега у нас и невежите форумци му викат „президентска република“. Ама то не е. Опитал се е да го обясни великият политолог Морис Дюверже, въвеждайки понятието полупрезидентски режим.

При него наистина има шашави неща. Президентът например ръководи заседанията на правителството, без да е част от него (между другото у нас измислихме подобна щуротия с министъра на правосъдието, който ръководи заседанията на Висшия съдебен съвет).

Шашави, шашави, ама не чак толкова. В една Франция например от Франсоа Митеран до Франсоа Оланд те доведоха до няколко случая на тъй нареченото съжителство - управление на ляв президент и дясно правителство, и обратно. Нещо като „живот на семейни начала“, както е модерно да се казва сега.

И какво се получи? Ами нещо много полезно за демокрацията. Просто леви и десни свикнаха, че могат да живеят и заедно и от това да не произтичат никакви трагедии, а напротив - мир и разбирателство.

Третата форма на държавен глава при демокрацията е президентът като фикус. Нещо като

парламентарен монарх без власт

в монархията или републикански президент без власт в републиката (Германия, Италия и други).

Но и в това няма лошо. Обратно - доколкото в този тип демокрации президентът се избира не пряко, а от парламента, за да се постигне необходимото квалифицирано мнозинство, управляващите и опозицията трябва да се договорят. А по принцип всяка договорка е стъпка към политическо единение, а оттам и към политическа ефективност...

С конституцията от 1991 година ние обаче не се ориентирахме към някой от горните три модела, а избрахме четвърти - на президента като хибрид (или ГМО). От една страна, той се избира пряко, т.е. за него гласуват повече българи, отколкото за всяка една от парламентарно представените партии. От друга страна, той обикновено е не независима, а партийна кандидатура на „модната в момента“ политическа сила. От трета страна - с доста орязани правомощия. А за капак го славим и като баща на нацията. Да се смееш или да плачеш?

Чудно ли е обаче при това положение, че в момента

г-н Плевнелиев се държи дори не като „модератор“

за какъвто самият той скромно се обяви, а по-скоро само като констататор на сегашната криза?

Да, прав е, че тя е едновременно и политическа, и парламентарна, и икономическа. Тогава? Всяка една от тези по същество три кризи засяга националната сигурност на държавата. А ако добавим и четвъртата - бежанската, най-логичният ход на президента е незабавно да свика Консултативния съвет по национална сигурност. И пред участниците в този съвет

да постави ясно и точно няколко въпроса

Ще заработи ли най-сетне парламентът?

Или ГЕРБ ще продължи с деструктивната си политика? И с линията си да прави от Волен наистина незаобиколим фактор?

А ако Народното събрание не заработи, очевидно е, че България още не е дорасла до принципа за 120 на 120 работещи съвместно депутати и съотношението следва да се промени. А при демокрацията това става само чрез избори. При всички случаи след тях съотношението ще бъде различно. Но и много по-ясно...

Могат ли политическите сили да се договорят

за дата на тези избори? Най-евтино е това да стане през май следващата година.

Могат ли дотогава да се споразумеят за съвместна дейност по двата най-неотложни въпроса - бюджета за 2014 и Изборния кодекс? И ако да - да спрат боричканията и да започват.

Могат ли (макар и да изглежда непостижим блян) да се спазарят и за избори за Велико народно събрание? И да му определят както дневния ред (промяна в глава шеста - за съдебната власт и т.н.), така и сроковете му на действие? А ако не могат, ми да си ходят...

Тези въпроси би следвало да постави г-н Плевнелиев пред КСНС. И да поиска категорични отговори. В противен случай президентът няма да е баща, а по-скоро пастрок на нацията. Който гледа отстрани на проблемите й и само си мърмори... 

(в. Преса, печатно издание, брой 274 (625 от 08 октомври 2013)