19291 | 10 окт. 2013 | 08:32

Ако преди е битувало усещането, че зад законодателните циркове се крият сблъскващи се интереси, то е на път да се трансформира в убеждение,

Най-популярният въпрос в държавата последните седмици безспорно стана „Кой?“. Седим и се питаме за уволнения, за премиери, настоящи и бивши. Можем обаче да попитаме и „Кой?“ носи отговорност за парламентарните драми в последните седмици. Мнението на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов е недвусмислено: управляващите. Те са длъжни да осигурят кворум в пленарната зала, те правят парламента нелегитимен, защото хората не ги искат, те не могат да управляват, а ние всеки ден някъде на избори ги бием. Вече за конкретните виновници сред управляващите

Борисов не е толкова категоричен

и има няколко версии - БСП (която няма право да говори, защото е убивала хора и взривявала църкви), лично Станишев (който дърпа конците на премиера), жена му на Станишев (която вместо него кадрува в кабинета), олигархичните кръгове (които управляват вместо Станишев и жена му) или Ахмед Доган (който дърпа конците на БСП, на Станишев, на жена му и на олигархичните кръгове). Би могло да стане доста забавна приказка за матрьошките на политическото кукловодство, ако картината не изглеждаше значително по-тъжна.

Ясно е, че парламентарното поведение на управляващите търпи критики, и има действия, които може да бъдат сериозно оспорвани. Същевременно голямата отговорност за блокирането на парламента през миналата седмица я носят именно от ГЕРБ. Когато те се регистрират, няма никакво значение коя европейска столица озарява Сидеров с присъствието си. Въпросът „Кой?“ си има ясен отговор, колкото и Борисов да не обича да носи отговорност. Наблюдавали сме го в епохата на „ние ги хващаме, те ги пускат“, в кметските времена, в управленския мандат. Тежкото наследство на Станишев и тройната коалиция обясняваше неудачите и липсата на реформи до самия край на Борисовото управление. Сега има нещо подобно - за драматичното състояние на държавата е виновно правителство на четири месеца, което очевидно трябва да носи отговорност и за предишния мандат. „Инвеститорите бягат от Орешарски“, заключава Борисов. Кога избягаха? Но да се обвиняват политическите опоненти във всички грехове, и най-вече в собствените, не е необичайна практика, включително и в развитите демокрации, просто при нас тя достигна впечатляващи нива на виртуозност.

Проблемът с демокрацията е друг. Когато Борисов казва, че ще проваля заседания, „защото така е демократично“, той поставя пръста си в раната на антидемократичната тенденция в българската политика. Народното събрание е избрано да работи. Гражданите са изпратили своите представители, за да защитават техния интерес в залата, а не само в кулоарите. Тази демократична логика като че ли убягва не само на българската опозиция, но и на част от коментаторите. Те побързаха да привидят в

поредицата влизания-излизания на депутати от залата

блестящ тактически ход, отказ на Борисов да падне в капана на управляващите, без да отчитат, че това е по-скоро отказ на Борисов да падне в капана на парламентарната демокрация. Защото, ако това е тактика, каква може да бъде стратегията освен тотално обезсмисляне на парламента като център за вземане на решения. И то не от вчера. В предишния мандат Борисов не ходеше на вотовете на недоверие срещу себе си и наричаше депутатите „безделници“. Защо му е сега да ходи на вотовете, които сам внася? Парламентът не е упражнение по „влез-излез“, нито законодателната дейност е игра на стражари и апаши, стига, разбира се, да не четеш конституцията като индиански роман.

Вотът на недоверие предполага дебати, в чийто ход опозицията разобличава провалите на управлението. „Няма какво да дебатираме с тях“, обявява Борисов. Провалите няма какво да се посочват, те са самоочевидни - и са самоочевидни просто защото други са на власт. Легитимен е само онзи парламент, в който управлява Борисов. Но ние ще сбъркаме, ако ограничим удара на Борисов до 42-рото народно събрание. Това е удар срещу парламента като институция. Вярно е, че той винаги се е ползвал с нисък рейтинг. Хората натрупаха години разочарования и от празната зала в петъчните излъчвания на парламентарния контрол, и от цветистите заяждания, които медиите подбираха като букет от по-напрегнатите заседания. В този смисъл никой няма да изпита шок, че парламентът вчера или днес не е работил. Но има капки, които преливат чашата. Ако преди е битувало усещането, че зад законодателните циркове се крият сблъскващи се интереси, то е на път да се трансформира в убеждение, че парламентът е цирк, само цирк и нищо друго освен цирк - с други думи, напълно излишен. Заради бълхата сме на път да изгорим юргана. Заради естественото желание на една партия в опозиция да си върне властта можем да нанесем непоправим удар върху онова крехко стайно цвете, което не се нарича Волен Сидеров, а българска парламентарна демокрация. В обществото, в интелектуалните и политическите елити ще се настани трайно разбирането, че цялата политическа система трябва да се промени в друга посока. И каква може да бъде другата посока освен към силна президентска власт. Чия? Стремглавото напускане на пленарната зала, когато някой поиска да брои кворума, няма аналог в т.нар. развити демокрации. Там не са се сетили още, че могат

изцяло да превърнат политиката в процедура

и така да я изпразнят от съдържание. Но за обезсмислянето на парламента и ориентацията към силна власт примери може да се дадат. Неустойчивата Ваймарска република в Германия след Първата световна война чудесно илюстрира накъде води пътят на съзнателно провокираните парламентарни кризи. Опожареният Райхстаг тогава се оказа реална и видима метафора на един вече политически изтърбушен и докаран до безпомощност парламент.

Сега е времето, когато трябва да се носи отговорност от всички страни. Предизвикателството е по-голямо отвсякога. Мина времето на големите мнозинства, когато политическият комфорт е законодателно гарантиран. Добре е българските политици да докажат, че 23 години демократичен опит не е бил напразен и могат да се справят със ситуация, в която мнозинството не е сигурно, конфронтацията е голяма, а антисистемното поведение е силно изкушаващо. Да се справят така, че да не разбият окончателно държавната машина, увлечени в амбицията да разбият политическата глава на опонента си. Можем да иронизираме парламента, но когато той не работи, не става ли така, че другите институции започват да се чувстват напълно свободни и да правят каквото си искат - и президентът, и съдебната власт, дори и правителството. Хаосът в политиката тръгва да пълзи от неработещ парламент, не от нещо друго. Едва ли може да бъде утешение, че вдъхновителите на антипарламентарния поход могат да усетят това един ден като бумеранг, когато бъдат блокирани по същия начин в дейността си, когато институциите откажат да действат координирано и излетят всяка в орбитата на собствените си интереси и амбиции.

Навярно една от целите на

упражненията в кворум, вотове и отсъствия

ще бъде блокиране на процедурата по обсъждане и приемане на бюджета за следващата година. Можем да си представим какви изненади чакат различните социални и професионални групи в българското общество, ако в несигурните условия на събираемост на приходите и икономическа стагнация се озоват без поддържащата рамка на бюджета, когато не са ясни правилата на събиране и изразходване на пари, когато отговорността се загуби и размие в оправданията и обясненията на различни инстанции.

Зрелищата невинаги си струват липсата на хляб. Но пък и мнозинството трябва да реши за себе си има ли волята и енергията да защити една нова политика - с ясно разписани правила и задачи - и да я наложи в публичното пространство като паралелен сюжет на цирковия спектакъл, за да могат хората да изберат между цирк и дейност, а не просто между цирк и цирк. Увлекат ли се в самонадценяване и дребнотемие, на което безспорно са способни и са го доказали, управляващите ще влязат в играта на блокиране на държавата и ще понесат отговорността си. Ако не те - КОЙ?! 

(в. Преса, печатно издание, брой 276 (627 от 10 октомври 2013)