43063 | 12 окт. 2013 | 08:51

Интервю на Мариела Балева за хоризонталната злоба, националното разединение, вечните ни страхове и за хаоса като отсъствие на изход

Проф. Пантев, на какво бихте оприличили ситуацията, в която се намира днес държавата? Ако използваме исторически препратки, има ли нещо, на което да ви напомня?

Аналогиите невинаги са извор на мъдрост или доказателство. Но виждам част от безсмъртните ни рецидиви да трансформираме всяко социално недоволство в  битова ненавист. И обратното. Това може да се назове и хоризонтална злоба. Ние, българите, вечно се страхуваме да не си изгубим мястото на опашката. Затова и често губим. Като реплика на миналото можем да открием сходни следи в отчаянието и кръвопролитията през 1919-1925 г. „Кой е виновен?“, всеки е питал за катастрофите във войните. Но обвинителят винаги е сочел другите… Днес е отново така. Помня какво каза майка Тереза пред Би Би Си. На въпроса „Кой е виновен за глада по света“, тя отговори: „Аз“. Тя, спасителката, казва така. Всеки от нас следва да произнесе нещо приблизително. Подобно  признание липсва днес. И обикновено винаги така е било. Ако има уроци на историята, България не е научила нито един от тях. В нито една област.

Противопоставянето ни един срещу друг е направо в сибирски размери, сред хората трайно се настани омразата, не се ли самоубиваме като нация така и докога ще го правим?

Омразата идва от безпомощност на всеки от нас. Колкото повече не можеш, толкова повече ставаш агресивен. Превъзходството дразни. Тук зависимостта е обратна - от бита тя се втурва в политиката. Съскащи коментатори по сайтовете се радват дори и на нечия смърт. Това е рефлекс на неудовлетворение, който търси канали за изливане. А у нас, приемници на хилядолетна цивилизация, омразата е малко повече. Взаимността е инцидентна, често театрална. Помните ли каква покруса настъпи при варненското самозапалване. Не само политиците, но и част от интелигенцията изигра кратък  страдалчески миманс, някои телевизионни лица бяха облечени в черно, имаше траур, ридаехме в състрадание, настоявахме за  възмездие. Но една саможертва има продължителен ефект само ако има идейно предназначение. И безразличието последва със същата поразителна бързина, с която нахлу мрачното въодушевление. Такава крайна еволюция преживяваме и спрямо новопоявили се или завръщащи се избавители.

Защо загубихме традиционното си състрадание към неволите на другите и позволихме омразата да превземе и отношението ни към драмата на бежанците?

Защото като причина търсим винаги нещо вън от нас, когато се проваляме. Сега бежанците. Да се назовеш европеец, не е само да напомниш за Кирил и Методий и за Златния век на Симеон. Трябва и тежки ангажименти при съюзи, с които толкова се ласкаем. Съюзите не само дават, те и вземат. Но какво ми говорите за бежанци? Та ние сме безразлични към комшията.

Да ви върна пак към нашенския политически цирк по отношение на ситуацията в НС - аналогии в по-старата ни история има през 1934 г., когато проблемът се решава с преврат - забраняват партиите и отменят парламента. Има ли нещо, което да предвещава подобен сценарий?

Наред с всичко останало 19 май е и опит за всеобща модернизация. Тя предшества демокрацията. Синтезът между тях не е едновременен. Това явление е смущаващото правило в историята на човечеството. Модернизация не се прави при силни профсъюзи и стачни движения. Затова и западните държави ни даваха при комунизма шепи заеми. Онези, които са осъществили модернизацията много по-рано, после са помисляли за народовластие. При нас тези апели срещу партиите са част от онова, което споменах - търсене на формални и чужди причини, които все ни пречат. Конституцията не струва, трябват двукамарен парламент, задължително гласуване, мажоритарен вот, президентска република. Разпалено, но формално обяснение защо толкова малко можем. Но нали в тези преобразени правила ще сме пак ние? Не партиите, а тези, които се проявяват чрез тях, създават положението. Англичаните са поданици, но са повече граждани, отколкото обитателите на много републики. Не се боя от забрана на парламента. У нас такива промени идват винаги отвън. Ако някъде наоколо стане това, можем да се позамислим. Диктатурата не се прави от многопартийни лигльовци.

Между другото, само преди дни един от новите лозунги, който протестиращите издигнаха, бе за край на управлението на партиите. И как ще стане без партии, чака ли ни хаос?

Хаосът съществува като отсъствие на изход. Отново се завръща предубеждението от времената преди 1878 г., че българите нямат зрялост за държавен живот. Но тогава впечатлението е било бързо опровергано. Партийната фрагментация не е беда. Тя не носи национално разединение. Как може да сме разединени, като всички искаме НАТО, Европейски съюз, пазарна икономика, приложение на демокрацията, гражданско общество. Но когато тези състояния се прилагат само по формални процедури, тогава може да се появят и лоши правителства.

Защо е тая непоносимост между политиците ни - а тя не е от вчера, - какво им пречи на Станишев и Борисов да се разберат като мъже и да покажат европейско поведение?

Не е моя способността да разбирам  лични отношения, декорирани в принципи. Трябва да си „вътре“. Но полемичната непоносимост досега е толкова остра, че прегръдка трудно се очаква.

Напоследък анализатори разсъждават, че ако сме били германци, сме щели да имаме правителство на двете най-големи партии, или пък, че БСП и ГЕРБ трябвало да си поделят властта по чешкия модел. Вие вярвате ли, че такова нещо е възможно да стане днес и при какви условия?

Никога не сме били нито германци, нито чехи. Само при Симеон Велики. Следва да живеем с това не като примирение, а като осъзната реалност. Не с този комплекс на сравнение може да тръгне нещо на добро, а с ясното разбиране какво можем и какво не. Тогава няма да търсим утеха само в историята.    

 Ако бяхте сега депутат, какво бихте казали на колегите от трибуната в пленарната зала?

Няма да се шегувам за вековна институция, в която съм бил 12 г. Лош е онзи парламент, в който не сме. Лафонтен го описа в баснята за лисицата и гроздето. Но истината вади очи - всеки следващ парламент става не само повече мразен, но и по-комичен. Тук не разбираме, че наред с всички видове кризи по света и у нас има криза и в демокрацията. Да не би другите парламенти да са обичани?

 Три мандата бяхте депутат, професоре, сигурно сте имали немалко тежки моменти, в които сте се колебали как да постъпите, как да гласувате, кога ви беше най-трудно?

Е, четири-пет пъти гласувах по друг начин от общия, без да го намирам за геройство. НАТО, войната, базите, земята, ракетите. Теми, засягащи живота на поколения. Моето депутатство не бе нищо особено. Но за това различие в някои гласувания не съм получил един упрек от никого в групата. Това правеше тогава Коалиция за България по-демократичната парламентарна формация.

Такова нещо като в сегашното Народно събрание  виждали ли сте, заплашен ли е парламентаризмът днес с абсолютно деструктивното поведение на ГЕРБ?

Парадоксалното е, че ГЕРБ прави това в рамките на позволените процедури. Но когато си дълго подсърден, ставаш смешен.

Ако преди въпросът бе ще го бъде ли парламента, днес ножът е опрял до гърлото с питането има ли смисъл от парламента? Вие какво мислите?

Ако отхвърлим парламента, значи упрекваме себе си. Каквито и да са, тези хора не идват от планетата Мелмак. Гласуването на парламент е свещенодействието на демокрацията. Преди да излезете със зурни, велосипеди и тъпани по площадите, помислете пред избирателната урна.

Докъде може да доведе сатанизирането на българските политици и политическата ни система въобще?

До поредното лудване, пето поред, до същото. 

Сигурно си спомняте, когато Борисов наричаше депутатите „безделници“, днес обаче не смята ли той депутатите за излишни с отказа си да дебатира по внесения от неговата партия вот на недоверие?

Тяхна си работа. Такива зигзаги може да се експонират като маньоври, но си е чиста безпътица. 

Колкото ГЕРБ са деструктивни, толкова БСП и ДПС като че ли действат напук с безумни назначения на свои хора - във ведомства, в бордове... Май излиза, че нищо не са научили поне от близката си история?

Това е омагьосан кръг. Онези, които са близки на БСП, очакват да бъдат реабилитирани. Те са продукт от инерцията на миналото. Нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено. Но има и нещо друго. Малко личности напуснаха БСП по идейни причини. Основната мотивация носи неудовлетвореност от лични амбиции. Вероятно това е причината да се правят компромиси с тези нескопосани, а често и скандални назначения.

Големият френски писател и философ Албер Камю беше казал, че ако интелигенцията изчезне, ще настъпи нощта на диктатурата. Къде са днес българските мъдреци, страхуват ли се те, или са омерзени от случващото се, та не се чува гласът им? Заплашени ли сме от такава нощ?

Няма еднозначен отговор. Самият Камю е бил обстрелван с неодобрение от всякакви политически посоки. Той е живял в нощ. Защото не е принадлежал на нито една от тях. Това е тежката съдба на истинския интелектуалец. В много скверни времена нашата интелигенция е била мъченически величествена. Но като цяло тя не е чиста вода ненапита спрямо изкушенията на властта. Още от държавния преврат през 1881 г. тя е идейно съпричастна и личностно участваща в немалко авторитарни режими в модерната ни история. Поклон на нашата интелигенция, но не на всички от тях. 

(в. Преса, печатно издание, брой 278 (629 от 12 октомври 2013)