Рухнал по лице човек на улицата. Обичайният първи въпрос: пиян ли е? Минувачите започваме оглед на мястото на произшествието. До падналия има нахапано парче пица, хапвал си е. Бутилка, която един от нас помирисва и казва, че е кока-кола. Диша, установяваме. Звъним на 112. Прилича на инсулт, казва някакъв минувач. Петнайсет минути по-късно линейка няма. Насъбралите се около падналия се разделяме на две: група „да го обърнем по гръб“ и група „не го пипайте“. Към трийсетата минута, когато линейката все още не е дошла,
вече сме в една група - „да не дава Господ“
Пак звъним. Насъбират се още хора. Диша ли? - пита всеки новопристигнал. Диша. Отново се разделяме на два лагера. Първи лагер: никаква спешна помощ не е това, оставят хората да мрат на улицата. Втори лагер: побъркват ги тия линейки, дъх не могат да си поемат от работа. Четирийсет и пет минути са минали, оня диша.
„Сигурно линейките са в някой бежански лагер, те сега сирийците са по-важни от нас“ - един от насъбралите се. Друг: „Че защо да не са по-важни, видя ли как реагираха, като се забави линейка в оня лагер в „Овча купел“? А ние търпим, как да станем важни?“
Спираме да наблюдаваме дали падналият диша, вече сме две армии: против бежанците и за бежанците. Ти знаеш ли каква стена са издигнали гърците на границата си с Турция? А ти знаеш ли колко километра е гръцко-турската граница и колко българско-турската? Ти ли ще ми кажеш на мен, дето съм служил на границата? На този тука, дето се питаме диша ли, дали пенсията му е колкото издръжката на един бежанец? И т.н. Линейката пристига час и петнайсет минути след първото позвъняване. От нея излиза лекар ли, фелдшер ли, отива до падналия, казва: „К’во стаа, мой човек?“
„Ние сме си свои хора така си говорим, това да не е сериал
че да е важно как си говорят хората. Човекът не чува какво го пита лекарят ли, фелдшерът ли, но пък диша. Научнопопулярен факт: какви ще са последствията при инсулт, зависи от мерките, взети в първите 60 минути. Ние оставаме да се покараме още пет-десет минути. Едни дават аргументи „за“ бежанците, други „против“. И през ум не ни минава, че в държава, където ние живеем така, няма как бежанците да живеят иначе. И че ако по всеки въпрос истините са две, не е възможно истината за бежанците да е една. Разотиваме се, дишаме.
Вечерта имам писмо от сирийски бежанец, с който се запознах в един от лагерите. Той говори и пише на английски перфектно ясно: „Положение лошо. 40 човеци една стая. Студено в големи количества. Дрехите само за малките. Документи бавно. Никой казва нищо.“ И аз започвам да звъня и пиша на всеки, за когото се сетя - занесете дрехи! „Ти - вика една позната - откъде знаеш, че той е просто един студент от Алепо? Какво му пречи да е камикадзе от „Ал Кайда“? Обличаме го значи с хубаво яке, та да изглежда прилично, като се качи да тресне някой самолет в сграда в някой голям град в Европа, където са и моето, и твоето дете.“
Виж сега, казвам, и на моето, и на твоето дете гледат в големите европейски градове така подозрително като натрапници, както ти на това момче.
Ние обвиняваме западняците
в нетолерантност, защото нашите деца са отишли да се доказват на техен терен, а решаваме, че е камикадзе човек, който е дошъл тук да си спаси живота. Тя обаче не е съгласна. Тя вече вижда сириеца, омотан с жици, и е твърдо решена да не даде яке, с което да покрие боеприпасите. „Аз не съм лош човек - казва, - ти знаеш, че не съм лош човек, просто ме е страх.“ Класика! Тя дори не подозира, че всеки лош човек е лош, защото го е страх.
Най-трудният въпрос, който ми е задавал синът ми: „Мамо, лошите хора знаят ли, че са лоши?“ Не, не знаят. От всичките ни пороци вътрешните ни адвокати са най-висококвалифицирани да защитават лошотията от страх, като я представят за нещо друго. Всеки лош е нещастен, не всеки нещастен е лош. Съжалявам, Абдула, но си влязъл в Европейския съюз откъм нещастния му край. Щастливите са точно в противоположния край на континента. И си пазят точно толкова щастието, колкото ние тук си охраняваме нещастието.
„Документи бавно. Никой казва нищо.“ Слушай сега, Абдула, да ти кажа като българка на сириец. Не може аз да не знам кога ще се пенсионирам, за да си направя плановете за следващите години, а ти да знаеш кога ще получиш статут, за да си направиш планове за бъдещето. Няма как линейката да се забави с час и петнайсет минути, въпреки че Бърза помощ се намира на 500 метра от падналия човек, а аз да ти дам гаранция, че линейката ще дойде двайсет минути след като почнат контракциите на бременната от вашата бежанска стая, която се намира доста по-далече от съседната на болницата улица. Знам, че ти получаваш 65 лева на месец за всичко, но
комшията е прочел, че му струваш 1150 лева
и… как да ти кажа… пада си по майка ти, не по тебе. По въпроса „40 човеци една стая“ ми е малко трудно да ти дам огледален пример, защото даже у нас хората не спят по толкова с изключение на готовите да имитират, че са ВИП персони, като участват във „ВИП брадър“.
Сетих се как да ти обясня къде си попаднал. Спомняш ли си, че в твоята държава всеки казва, че другият е пуснал смъртоносния газ? Е, при нас за всичко е така. При вас дойдоха наблюдатели и пак не разбраха, а при нас пишат мониторингови доклади и пак не се разбира. При вас тези, които харесват Обама, повярваха на Обама, а тези, които харесват Путин, повярваха на Путин. Сещай се за това положение от твоята държава, когато искаш да си обясниш моята държава. Президентът каза, че не бърза да свика консултативния съвет по сигурност, ти чакаш някакъв чиновник да бърза да ти придвижи документите. Никой казва нищо, защото никой знае нищо. Ако зависеше от мен, веднага щях да пратя пътуващ екип от психолог, социален работник, юрист и преводач да ви разяснят някои неща. Сега само мога да ти кажа, че със сигурност
психолог ще дойде в лагера ви
ако някой от вас убие друг или себе си. По отношение на нас е така, значи и по отношение на вас. За документите не знам, но яке със сигурност ще получиш. По-скоро ще ти го прати някой, който има две якета, а не който има много. А ти не натоварвай с вина тези, които искат час по-скоро да продължиш към Европа или да се върнеш обратно. Ние си имаме достатъчно вини, затова ни е трудно да бъдем добри. Виновни сме пред нашите родители, защото ги оставихме да мизерстват с нищожни пенсии. Виновни сме пред себе си, че не живеем добре живота си. Виновни сме пред децата си, че не им направихме държава, в която да останат. На повечето хора капацитетът за вина е запълнен, не се сърди, че не успяват да те вместят в себе си. И аз се опитвам да не раздавам нито вини, нито благословии - тези сметки не се водят нито в моите, нито в твоите тефтери, Абдула.
(в. Преса, печатно издание, брой 278 (629 от 12 октомври 2013)