28942 | 28 авг. 2012 | 14:12

Интервю на Магдалена ГИГОВА и Теодора ИЛЕВА за битката с рака, ежбите в Съюза на писателите и „отродяването“ на управляващите

- През пролетта т.г. зарадвахте приятелите (дори и враговете си) с вестта, че лечението ви в Хюстън е дало резултат, победили сте рака на белия дроб и всичко е наред. Как сте сега?
Най-напред искам да благодаря на всички приятели за човешката и материална подкрепа при лечението ми. Не съм очаквал, че имам толкова близки души – и познати, и непознати. Огромно благодаря. Мисля също така, че нямам врагове. Битката с рака е борба на духа. В това „канадско надделяване” вярвам, че ние ще победим.

- „Битката с рака е борба на духа“ - какво ново научихте от нея?
Че не трябва да се предаваме. Някаква болка? Хората са ги ранявали, а те са се сражавали... Ние да не сме слабохарактерни. Когато ти кажат, че имаш живот само месец, душата ти пораства... Или поне така си мисля.

- В последната си книга пишете: Хайтов го прави необходим неговия патриотизъм, Богомил Райнов го прави необходим неговото силно интелектуално начало, Георги Джагаров го прави необходим неговата поетична стихия, Елин Пелин го прави необходим неговата земна мъдрост, много българска… С какво се чувствате необходим вие?
Не ме влекат самооценките. Други ще кажат – и в други времена.

- Шегуват се, че който не знае как се прави едно нещо, учи другите да го правят? Това ли е професията на литературния критик?
О, не... Ако говорим сериозно, литературната критика е изключителна необходимост за литературния процес. Тя най-вече помага на поета и писателя. Още от Аристотел – като наука, и Платон – като изкуство, тя предвижда, облагородява, прочиства и най-вече придвижва процеса. За разлика от днешните времена, тя е най-малко реклама. Мен ме привлича характерологията на писателя,  есеистиката.

- Председател сте на Съюза на българските писатели (СБП) от 2003 г.  Доколко обществото се вслушва днес в своите писатели?
Очевадно, че не се вслушва, но да си зададем въпроса – това общество човеколюбиво ли е? А на писателя това е характерната черта. Полититическият ни елит в много голямата си част се страхува и поради това не се интересува от писателите си и тогава...Тогава писателите презират този елит. А като имаме предвид, че у нас ръководителите обичат да се обграждат с по- тъпи от тях, положението става плачевно. Точно преди 100 години Димитър Подвързачов - през 1912 г., пише стихотворението "Родина". Ще ви цитирам само финала му, а Вие ми кажете какво се е променило.

"Обичам те като жена, 
която шепне  обещания –
О, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание!"

- Точно казано. Но и при тазгодишното ви преизбиране като председател на СБП опозицията ви обвини в непрозрачност при управлението на имотите, диктаторски похвати и раздаването на бутафорни литературни награди. Подхождат ли такива ежби на един 100-годишен съюз?
Съюзът на българските писатели е много сложна и трудна за управление организация. Над 600 ярко изявени индивидуалности. Има толкова вицове – казаха, че при един председател управлението било еднолично, при друг – безлично, при трети – двулично, при четвърти – многолично и т.н.
Непрозрачност казвате? Винаги е имало конкурси, винаги решенията са минавали през Управителен съвет, през Общи събрания. Трябва да се говори точно, с факти. От 2003 г. до днес не е продаден един квадратен метър – собственост на Съюза, а той е построил нов почивен дом с по-голяма застроена площ от предишната. Знаете ли друг творчески съюз някъде да е поставял нова керемида в това време? Днес имаме много повече имоти, отколкото през 2003 г. Диктаторски похвати? Прегледах неотдавна протоколите на Управителния съвет. Всички решения са взети с консенсус. Представяте ли си аз да съм диктаторът на Анжел Вагенщайн или Петър Караангов? Бутафорни литературни награди? Та ние имаме само съюзните в навечерието на 24 май и Националната литературна награда „Георги Джагаров” и те са избрани от 7-членни сериозни литературни журита. Намерете един писател, който да каже, че съм му наложил, или поне предложил, да бъде награден еди-кой си...
Друг е въпросът, че общини и организации си създават литературни награди и кметовете награждават свои приятели-писатели. Но и това приемаме, защото е добре за литераторите, макар че не винаги най-стойностните ги получават. Във Франция има 2000 литературни награди.
За 100-годишнината на СБП догодина климатът би трябвало да е нормален, ако някои мои „приятели” поне за този период не се успокоят и оставят личните си амбиции на нощното си шкафче и ако, разбира се, няма политическа поръчка за разглобяването на СБП, каквато имаше преди години.

- Каква политическа поръчка!? Нали няколко месеца преди да стане министър-председател Бойко Борисов се срещна с писателите и каза „Искайте, не ме жалете“. Тогава поискаха по-големи пенсии, помощ за българската книга, безплатни почивки в санаториуми, парични премии... Той спази ли някое от обещанията си?
Покрай тази среща имаше големи медийни манипулации. Бойко Борисов беше като кмет на София и тъй като идваше Световната софийска писателска среща ние му поискахме помощ. Все пак те са Софийски, а не Павликенски. Той помогна – не даде чак 50 хиляди лева, но 30 хиляди даде. Пълна измишльотина бе, че писателите му искали пенсии и парични премии. Не знам кой го изфабрикува. Като че ли писателите не знаят, че кметът пенсии не дава. Някой поиска почти на шега кафене за писателите и той разпореди клуба на Столична библиотека да се дава безплатно за мероприятия на Съюза. До тук приключи сътрудничеството ни.
В последствие отношенията с Министерството на културата непонятно се загубиха. Моят добър приятел от младините - Вежди Рашидов помогна всеотдайно за лечението ми, за което човешки му благодаря, но личните отношения нямат нищо общо с работните. Не ме приема в министерството – поне да му кажа, че освен кино и изобразително изкуство има и литература. В кафенето на Съюза му мина половината живот. Нека да си помисли какво би му казал Георги Джагаров...

- Казахте, че само в СБП членуват над 600 писатели, а има и други писателски съюзи. Не са ли много за малък народ като нашия?
И 1600 да бъдат, в това няма нищо лошо. Това са българи – учители, будители. Разбира се – с различна степен на талант. Това, че си член на СБП или някаква друга подобна организация,  не те прави Иван Вазов. Той е единствен.

- Твърдите,  че днес Съюзът има повече имоти, отколкото през 2003 г.  Кои са те? Колко писатели годишно имат възможност да ползват почивните станции?
В сравнение с 2003г. днес в София имаме 2 апартамента в повече – единият след 10-годишни съдебни перипетии. Домът в Созопол – имахме три стаи и обща баня – днес притежаваме четири студиа, два апартамента, магазин и гараж. И като квадратура е повече. В нашите бази през лятото могат да почиват 130 писатели по 10 дни. За съжаление,  никой не ходи в Сандански. Предстои да започне ремонт в Хисаря. Колкото до Созопол базата дава възможност за творческа работа през цялата
година.

- Като изследовател на словото как ще оцените езика на днешните политици? Как се променяше той в годините на прехода?
- Промените вървят на няколко нива. Първо – от демагогичен към по-демагогичен. Второ – от беден на мисъл към тежко оглупяване. Трето – речниковият фонд се смалява като доходите на хората. И всичко това се покрива с една смешка – заливане обилно с чуждици. Какво се получава? Отродяване... Отродяване на българите – за това ходи на работа този политически елит. Духовна холера по време на чума – такава ми е диагнозата. Ако е крайна – искам да е провокативна.

- Някои се шегуват, че имате повече жени отколкото написани книги. Кой надделява у вас – ценителят на доброто слово или на красивата и интелигентна дама?
То остана и да нямам повече жени от книгите си... Количеството почти винаги е за сметка на качеството, нали?

- Влюбчив или вечно влюбен?
Ще ви отговоря също с въпрос на „колегата” Байрон: „Мислите ли, че ако Лаура беше жена на Петрарка, той би й писал сонети цял живот?”

- Успявате да останете приятел с всичките си бивши жени. Няма ли да издадете книга с ноу-хау за идните поколения?
Не. Но по този въпрос по-добре попитайте проф. Калина Стефанова, която по ротационен принцип тази година е Председател на Клуба на бившите съпруги на Петев. (Малко преди да се омъжи за Николай Петев, Калина се прочува с първата и последна кинороля в живота си, Елица от „Време разделно” по Антон Дончев, режисьор Людмил Стайков – б.р.)

-  Какво пишете в момента? Може би ви е дошло време за стихове?
Оставил съм стратегически простор за стихове на литературните критици – проф. Чавдар Добрев и Иван Гранитски. Пиша пиеса. Казва се „Приют”, има четирима герои – бивш соцминистър – сляп, бивш седесарски министър – ням, бивш пощаджия, който се движи с инвалидна количка, като народа, и доктор Борисова, която командва приюта. Ще видим кой ще я постави...

- Какво Ви тревожи в днешния ден?
Демагогията. Манипулациите. Духовната нищета. Независимостта на България. Кое днес е българско? Банките – италиански, гръцки, турски, френски. Електрозахранването – чешко. Циментовите заводи – испански. Бензиностанциите – австрийски, американски, руски. Големите магазини – немски, гръцки, австрийски. Страната на розите внася рози от Южна Африка. Да сте чували англичанин да бере портокали в Испания, а немец – ягоди във Франция? Нещо не е както трябва. Българинът е отчаян и без бъдеще. Имам носталгия по утре, но къде без бъдеще?