12081 | 17 окт. 2013 | 06:55
Христо КАРАСТОЯНОВ
„Ние представляваме над 1,5 милиона български граждани, които са гласували за нас.“ Тъй бил рекъл тези дни един народен представител от лявата страна на четирдесет и второто ни Народно събрание...
Браво! Милион и половина е хубаво число. Внушително и тържествено - дай Боже всекиму!
Само дето не си спомням на 12 май всичките тия милион и половина български граждани да са гласували за политическата сила, в чиято парламентарна група да се числи този депутат. Не помня милион и половина да са гласували въобще, за когото и да било. Напротив: помня, че никой не можеше да се докопа до заветното число 121...
Тогава се наизвадиха парламентарните калкулаторчета, сборуваха се хилядите на вторите, третите и четвъртите, получи се въпросното „милион и половина български граждани, които са гласували за нас“ - и се разбра за кои нас иде реч.
Не е много ясно защо още преди 12 май не са ни казали „гласувайте за нас!“ - та още тогава да си получат милион и половината бюлетини (а оттам и победоносното число 121), но както и да е. Важното е, че благодарение на цялото това националноотговорно сборуване вече са НАС и зад тях стоят милион и половина... Нейсе. По-добре късно, отколкото никога.
Помня, че никой не можеше да се докопа до заветното число 121
Цялата тази парламентарна цифровизация ми припомни за две неща...
Имах един приятел Димитър Яръмов - лека му пръст, много хаплив език имаше. Та той веднъж ми разправи как прочел в романа на напълно забравения днес писател И. М. следното изречение:
„Въпреки че изпи четири чаши кафе, той не можа да заспи...“
И Яръмов размишлява:
- Да видим сега значението на коя дума не знае авторът... „Чаши“ няма начин да не знае какво е. „Кафе“? Знае - има го в кръстословиците като ободряваща напитка... „Четири“? Е, ясно - четири е повече от едно, значи е много...
И накрая обобщи:
- Явно авторът не знае значението на думата „въпреки“!...
А другото, което си спомних след думите на младия човек за ония милион и половина български граждани, дето били гласували за тях, беше книгата „Пипи Дългото чорапче“...
Ето:
- Кажи, Пипи, колко мислиш, че прави осем и четири?
- Около шейсет и седем - предположи Пипи.
- Грешиш - каза учителката. - Осем и четири прави дванайсет.
- Слушай какво, леличко, започваш да прекаляваш. Та нали току-що ми каза, че седем и пет прави дванайсет. В края на краищата дори и в едно училище трябва да има известен ред.
Дори и Пипи знае, че трябва да има ред, а?!...
(в. Преса, печатно издание, брой 283 (634 от 17 октомври 2013)
Мобилна верси
RSS
